София, 17.10.2024 г.
Здравейте, скъпи слушатели на нашето християнско радио! Драго ми е отново да бъда пред микрофона на студио 1, откъдето излъчваме на живо! Аз съм Румяна Попова-Бакърджиева и започва моята ежеседмична рубрика, в която ви предлагам размишления върху различни аспекти, касаещи вярата и духовния ни живот. Искрено ви благодаря, че ми пишете и споделяте своите отзиви върху темите от предаването! С мен се свързаха дори слушатели от чужбина, а това е безценна помощ. Вдъхва ми кураж да продължавам. Нека Бог бъде благословен за всичко и Той да ни води нататък!
Днес ще ви предложа една тема, която остава някак встрани от полезрението ни, поради убеждението, че конкретната добродетел е невъзможна за реално приложение днес – в нашия бурен и динамичен 21-ви век. Става въпрос за кротостта. Вие познавате ли неподправено кротки хора? Не просто такива, които потискат емоциите си или пък умело ги прикриват, а действително кротки? И ако познавате, дали са повече от пръстите на едната ви ръка? Предполагам всички имате опитността да бъдете заобиколени от личности, налагащи мнението си, понякога дори агресивно. От хора, които не търпят възражение и искат цялото внимание върху себе си. Нашето поколение почти буквално се разболя от духовния вирус на нетърпимостта и гнева. По абсолютно всички въпроси се оформят разногласия, които прерастват в осъждания и дори в скандали – като започнем от политическите събития, та стигнем до начина на възпитание на децата и битовите неща… И дори ние, които сме практикуващи християни, не сме имунизирани срещу този вирус. Даже в Църквата се усещат разделения, вражди, свади… Колко са кротките и там? Малцина за жалост… Но така е било дори още в първите християнски общности. Много натъжен от този факт, ап. Павел пише до братята си в Коринт: „Твърде срамотно е за вас вече това, че имате съдби помежду си; защо по-добре не си останете обидени? Защо по-добре не претърпите щета? Но вие сами обиждате и ощетявате, и то братя.” /1 Кор. 7-8/.
А Исус ни е призовал да придобием кротост като Неговата собствена и е нарекъл всички кротки хора блажени.
Сигурно сега си казвате – да, но днес времето е такова и ние сме жертви на забързаното си ежедневие. Смазва ни постоянен стрес от това, че в нещо не сме успели, че не ни е стигнало времето, че някой ни е разбрал неправилно или че ни притискат сметки, поставени таргети, фирмени цели и какво ли още не… Понякога се чувстваме като пребити от напрежение. И колкото и да се опитваме да бъдем стриктни, не ни се отдава. Ядосваме се на себе си, ядосваме се на обстоятелствата, ядосваме се на другите хора и даже на самия Бог. А после се чудим защо не чувстваме нищо в молитвата, защо духовният ни живот е сух и безплоден, защо сме измолили толкова много броеници с конкретни намерения, а сякаш Господ не ни чува… Истината е, че живеем вярата си на повърхността – там, където всичко е само ритуал и задължение, но дълбоко в сърцата ни няма мир и няма място за реалното Божие присъствие. Как да дойде Бог там, където е шумна и дори гневна атмосферата? Знаем, че Той не насилва никого от нас да живее според Неговите стандарти, а е деликатен и с уважение към личния ни избор. Имаме свободната воля да подражаваме на Него, като се стремим да бъдем кротки и смирени по сърце, или да следваме други образци. А пък днес такива колкото щеш! И всеки от нас решава сам за себе си как да живее. Така че, ако нашите плодове в момента не са добри, може би е време да се замислим след кого всъщност сме тръгнали – дали след Господ или след някого другиго…
Основната предпоставка за напредък в автентичния християнски живот е най-напред да осъзнаем къде се намираме и какъв е нашият хал, ако мога така да се изразя. И да направим това с пълното съзнание, че може да се разочароваме от себе си, да не ни харесат фактите. Но е от основно значение да разберем накъде отиваме, за да успеем след това да се опитаме да променим нещата с Божията помощ. И не да се впускаме в някакви безкрайни духовни практики, които не са подходящи за нас и само ни уморяват, а да вникнем в сърцето си и там да поканим Бог за един интимен, дълбок и откровен разговор.
Какво е всъщност духовността? Това е нашата връзка с Господа като свободен избор, като събитие, при което аз заставам целия – с мисли, думи, дела и действия пред моя Създател, с душата си и тялото си и Му давам възможността да ме ръководи нататък. Не търся одобрението Му за собствените ми планове и идеи за живота ми, а искам Той да ми покаже как да продължа. И ако започна да живея според Неговите стандарти, следвайки всичко, което Той ни е казал в Светото писание и покайвайки се за досегашните си заблуди и грехове, лека полека ще започна реално да се променям и благодатта ще ме споходи.
Казвам всичко това, скъпи слушатели, защото то е основа за придобиване на добродетелите смирение, целомъдрие, миротворство, кротост… Но не е достатъчно и само да установим, че сме в грешка и че имаме проблем. Да си кажем примерно – да, ето, аз пак се разгневих, обаче ще гледам другия път да си замълча и да проявя кротост. Подобен еднократен акт няма да ни помогне. Ще е нещо временно, но в дълбочина ние ще сме си останали същите. И ще бъдем като тези неуспешни лекари, които лекуват единствено симптомите, но не и самото заболяване. Ще сме се съсредоточили върху външните прояви на страстта – в случая гнева, но не и върху първопричината за тази страст. „Нямаме никаква полза, ако навън живеем в мир, а отвътре сме изпълнени с помисли на смут и объркване – пише св. Йоан Златоуст. – Приличаме на онзи град, който има много стени и укрепления, но бива предаден от своите жители. Преди всичко нека се стараем да пазим душата си спокойна и несмутена, за да намерим утеха…”.
Свети Григорий Нисийски тълкува думите на Господ „Блажени кротките” като блажени тези, които остават неподатливи на страстите. Защото битката със страстта не се ограничава само до нейното волево потискане и сдържане. Целта не е да воюваме със страстта, за да станем безстрастни. Това би ни приближило повече до източните духовни практики и до стремежа към т.нар. нирвана. В християнството е важно да се работи в дълбочина с цел преобразяването на човека и доближаването му до онзи съвършен образ, който Бог е заложил изначално в него. Главното е да се уподобим на Христос. И да искаме да го направим не защото Бог така ни е заповядал, а защото осъзнаваме колко много ни обича Той и колко иска нашето спасение. Бог не настоява да Му се подчиняваме сляпо като войници на своя военачалник, нито желае от нас да станем просто външно добри хора. Смисълът е да се променим отвътре, да се пробуди в нас желанието да живеем според Божието слово, което само по себе си е дух и живот. И то да попадне на плодородна почва, давайки изобилен плод.
Затова, скъпи слушатели, вместо чисто механично да се борим с гнева си, както и с другите си страсти, нека се опитаме да поканим Бог в сърцето си и да застанем пред Него в пълната истина за самите себе си. Такива, каквито реално сме и да се покаем от дън душа, да поискаме помощта Му свише за нататък. Иначе само ще си мислим, че се подвизаваме. Ще се заблуждаваме, че водим духовен живот, но пак и пак ще се чудим защо нямаме кротост и смирение, защо лесно се разгневяваме на брата си, защо не успяваме да си замълчим, когато ни провокират и защо в крайна сметка не намираме покой от собствените си вътрешни демони. Как да имам мир в сърцето си, когато съм изгубил лична връзка с Господа и съм си сложила маската на благочестието?
Същинската кротост е следствие и от искрено покаяние. „Както водата, изливана по малко върху огъня, го гаси напълно, така и сълзата на истинския плач гаси всеки пламък на раздразнителност и гняв” – пише св. Йоан Лествичник. Кротък човек е този, който остава напълно спокоен и когато го величаят, и когато го провокират, и когато го онеправдават. Защото е осъзнал в дълбочина, че единствено Бог заслужава цялата слава и само Неговото благоразположение е важно за нас.
Ако загубим близък на сърцето ни човек, ни е много тежко и в такъв момент вече нищо от лелеяните досега неща няма значение за нас – нито славата, нито парите, нито властта, нито даже удоволствията. Но много повече това важи, ако изгубим Божието благоволение. В състояние на дълбоко покаяние не можем вече да се гневим, не можем да се обиждаме, не можем да се самовъзвеличаваме, нали? Този, който скърби за своята греховност, никак не се впечатлява от презренията и обидите на хората спрямо себе си. Гледа на живота с друго разположение. Не могат да го засегнат нито ругатни, нито унижения дори. Защото той е станал кротък не просто наяве, а вътре, в сърцето си.
Но да… Повечето хора около него ще го сметнат за някакъв тип пораженец. И вероятно ще го подложат на подигравки, клевети и даже агресивни нападки. Господ обаче ни е предупредил за това: „Ако светът ви мрази, знайте, че Мене преди вас е намразил” /Ин. 15:18/. Само че нека не забравяме никога и обещанието на Христос да бъде с нас до свършека на света.
От своя страна и апостол Петър ни призовава да се задълбочаваме в „скрития човек на сърцето в нетленната красота на кроткия и тих дух, което е драгоценно пред Бога” (1Петр. 3:4).
Кротостта всъщност е огромна вътрешна сила. Тя „е скала, издигаща се над морето на раздразнителността, в която се разбиват всички вълни, които се удрят в нея, а самата тя остава непоклатна.” – пише св. Йоан Лествичник. Даваме ли си сметка колко недосегаем е всъщност кроткият човек? Спомнете си за хилядите християнски мъченици през вековете. Нищо не е било в състояние да ги пречупи, именно защото вътрешно са били напълно неподвластни на страстите. И в първите векове езичниците разпознавали истинските последователи на Исус точно по кротостта им. Такъв примерно е дякон Стефан, който под градушка от камъни, хвърляни със зверска злоба върху него от фарисеите, се молел за мъчителите си: „Господи, не зачитай им тоя грях!” ( Деян.7:60).
Кротостта е свързана и с дълбокото убеждение, че злото не е изначално присъщо на човека и „нашата борба не е против плът и кръв, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата” / Еф. 6:12/ – както пише ап. Павел в посланието си до ефесяните. Ето защо ние като християни всъщност нямаме врагове. Затова си говорихме и миналия път, скъпи слушатели, когато размишлявахме върху темата за миротворството. Християните са посланици на мира с благ и кротък дух, следвайки съветите на Господа: „Обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете са за ония, които ви обиждат и гонят“ (Мат. 5:44).
Тези думи апостолите са осъществили на практика в своя живот: „Дори до тоя час и гладуваме, и жадуваме, и ходим голи, и ни бият по лице, и се скитаме, и се трудим, работейки с ръцете си. Злословени – благославяме; гонени – търпим; хулени – молим се.” – споделя ап. Павел в първото си послание до коринтяните /1 Кор. 4:11-13/.
А св. Йоан Златоуст, ни учи: „Когато врагът ти падне в ръцете ти, не помисляй да се отбраняваш и да го унижаваш, а се постарай да го изцелиш, да го върнеш в снизхождението. Не спирай преди да успееш да победиш неговата грубост с твоята кротост. Няма нищо по-силно от снизхождението, защото благата дума „кости троши“. Колкото и корав и непреклонен да е някой, с кротостта си можем да го спечелим лесно”.
И все пак… Предполагам, че след всичко казано дотук, скъпи слушатели, се питате: „Нима няма ситуации на справедлив гняв? Примерно когато някой изкушава малките?” Сам Исус е казал, че за подобен род съблазнители е по-добре да им се наниже воденичен камък на шията и да бъдат хвърлени в морето /Лука 17:1-2/. Освен това вероятно в момента се сещате и за ситуацията с търговците в Храма, когато Господ им обръща масите и ги гони. Направил го е с доза гняв. В това няма никакво съмнение. Да си спомним и за св. Николай – този иначе много кротък и богобоязлив човек, който обаче удря плесница на Арий по време на Първия вселенски събор заради неговото настояване върху ерестта. Да… Християните не са безгласни хора и няма как да бъдат, след като знаят в Кого са повярвали. В духовния живот гневът също може да се прояви, но това е друг вид гняв – гняв, породен от дълбока любов. И тази любов не позволява на човека да остане пасивен, да се съгласи с онзи, който погубва и своята душа, и душите на хората около себе си. Много точно тази истина е изразил св. Василий Велики: „Божиите хора трябва да сме пълни с кротост. Но ако се наложи да се възмутим срещу някой лукав или ленив човек, нека го направим съзнателно, с цел да поправим неговата лукавост или леност. Защото, ако просто сдържаме гнева и не изразяваме своето възмущение, нищо добро няма да дадем на този, който страда. Упражняването на добродетелта на кротостта не изключва навременното възмущение. Защо човек да остава неподвижен и да не се възмущава, когато обстоятелствата го зоват? Това не е кротост, а спиране на естеството. Дори и най-кроткият от всички хора — Моисей, когато видял своите сънародници да издигат златния телец и да му се кланят, се възмутил, но състоянието на неговата вътрешна кротост и незлобие не се изменило.”
„Гневете се, но не грешете“ – ни съветва и ап. Павел /Еф. 4:26/. А на Тимотей той пише: „Господният раб не бива да влиза в крамоли, но да бъде към всички кротък, поучлив и търпелив; с кротост да наставлява противниците, та дано Бог им даде покаяние, да познаят истината” (2 Тим. 2:24-25).
Да, скъпи слушатели, труден е балансът, но нека оставим Бог да работи в нас и да ни води според Своята блага воля по пътя на истинската Христова кротост.
А каква награда е обещал Господ на кротките? Казал им е, че ще наследят земята. Но тук не става въпрос за наследяването тази видима земя, защото знаем, че нея я владеят съвсем друг тип хора – агресивни, обичащи властта, алчни и безцеремонни личности. Владеят я безкрупулно и с цената на много чуждо страдание. Бог говори за бъдещата нова земя, спомената от св. Йоан Богослов в книга „Откровение”. Там, в тази земя, ще царува правдата /2 Петр. 3:13 и Откр. 21:1/. Но израза, че кротките ще наследят земята, го откриваме още в Стария завет, в псалм 36:11. Така както на еврейския народ Бог обещава Ханаанската земя, където тече мед и мляко, така на кротките Той обещава новата земя след края на тази старата.
Но все пак кротките имат Божието покровителство и още тук, в този преходен свят. Те получават Неговата благодат и помощ във всичките си пътища. Защото кротостта в истинския смисъл на думата означава любов към Бога и към ближиня, а това всъщност е изпълнение на целия Закон, по думите на самия Господ /Мат. 22:40/.
Да си пожелаем, скъпи слушатели, да придобием тази прекрасна добродетел и да се молим Бог да ни укрепи в това наше намерение.
В края на днешната ни среща ще си позволя да ви прочета едно стихотворение, което е наистина от дълбокото на моята душа и се надявам да ви докосне:
ЩЕ ДОЙДА
Ще дойда! Дълго време се боях
и още стъпвам бавно по трасето.
Ще дойда, ще пристъпя Твоя праг
и ще Ти дам душата и сърцето!
Ще се разбие всяка суета
до мънички прашинки, ще отлитне
и в мене ще настъпи свобода –
по-истинска от тази на орлите!
Ще мога да говоря и мълча,
без нищо никога да се налага.
Ще имам силата да съм това,
което в мен отрано Си полагал.
