София, 19.12.2024 г.
Здравейте, скъпи слушатели на нашето християнско радио. Аз съм Румяна Попова-Бакърджиева и се включвам на живо за поредното издание на моята кратка рубрика. Ето, че остават броени дни до Рождество Христово. Вече всички предвкусваме уюта, който ще имаме на Бъдни вечер, усмивките, подаръците, вълшебството на среднощната литургия и вкусния празничен обяд на другия ден… Все моменти, за които бленуваме цяла година. И аз от сърце ви желая да ги изживеете пълноценно. Душите ви да се изпълнят с топли чувства, да бъдете спокойни, общението с най-близките ви хора да ви донесе мир и неподправено щастие!
Но ще си позволя още малко да ви провокирам, както започнах миналия четвъртък, да размислите по-надълбоко за същността на самия празник. Празник, в който си припомняме какво се е случило преди 2024 години във Витлеем. Искрено се надявам, че повечето християни, както по света, така и тук в България, съзнателно ще посрещнат Коледа не просто като някакво бягство от грижите и проблемите, не като поредното потапяне в неонови светлини, лъскави опаковки и конкретен брой храни на масата, а като възпоменаване на събитие, свързано с нашето вечно спасение – раждането на Исус Христос между нас. „Христос се ражда – славете Го! Христос слиза от небесата – посрещнете Го! Христос е на земята – тържествувайте!“ – се пее в църковните песнопения.
И да, появата на Господ в плът не е просто едно обикновено раждане. Свети Матей започва своето евангелие с огромен списък от имена на деди и прадеди, от които произлиза Исус – списък, показващ колко дългоочакван е този момент. Можем да преброим четиридесет и две поколения, започващи от Авраам и стигащи до Христос, плюс прадедите до Авраам и още по-назад до Адам. И така за пореден път да се уверим, че всички човеци, без изключение, сме братя и сестри помежду си и Бог е нашият общ Отец. Така че идването на Христос в плът има за цел отново да ни помири, както с Бога, така и помежду ни. И отново да бъдат отворени за нас портите на рая.
Събитието е така чудно и славно, че даже небесните ангели се питат как Бог е станал човек, как Девата е родила без да знае мъж, как Невместимият е положен в яслите и смирено се е оставил в ръцете на Богородица. Апостол Павел нарича раждането на Господ „Велика тайна на благочестието” /1 Тим. 3:16/. Нашият ограничен ум не може да я проумее. Тази тайна се разбира само с вяра. И нека точно с вяра отново да посрещнем Рождество Христово, без да умуваме излишно кое и как е станало. Защото – нека си признаем – ние често се впускаме да умуваме за неща, които многократно ни надвишават. Свети Василий Велики ни съветва да почетем с мълчание раждането на Божия Син и да не изследваме това събитие с крайните си човешки понятия, да не любопитстваме излишно. „Защото – пише светецът – какво може да си въобрази ума там, където не са били посредници нито времето, нито вековете, където образът не е бил представим… Или как езикът ще помогне за разбирането? Но е бил Отец и Синът се родил. Не питай: кога? Но остави встрани този въпрос.
Не изследвай как е било. Защото отговорът е невъзможен. Та нали самият въпрос „кога“ се отнася за времето, а „как“ непременно води до това да си представим раждане като телесен образ. Аз мога да ви дам доказателства от Светото Писание, че Синът се ражда като Сияние от Слава /Евр. 1:13/ или като Образ от Първообраза. Но тъй като този отговор няма да ти позволи да любопитстваш с помислите си, обръщам вниманието ни на неизречимостта на тази представа и признавам, че образът на Божественото рождение е непостижим за мислите и е неизречим с човешки думи.”
Така че, скъпи слушатели, щом ще празнуваме рождения ден на Господа, по-важен за нас би бил един друг въпрос: какъв подарък да Му подготвим? Нали не възнамеряваме да отидем при Рожденника с празни ръце?!
Сигурно някой ще предложи да Му дадем десятък от всичко, което придобиваме /Лука 18:12/. Да, това би било справедливо. Подобна заповед намираме още в Стария Завет. И евреите са я спазвали стриктно. Но, ако бъдем честни, ще признаем, че реално нищо не е наистина наше. „Какво имаш, което да не си получил?” – ни пита риторично и ап. Павел в първото си послание до коринтяните /1Кор 4:7/ А и сам Господ казва: „…няма да приема телец от твоя дом, нито козли от твоите дворове, защото Мои са всички зверове в гората, и добитъкът по хилядите планини; познавам всички птици по планините, и полските животни са пред Мене.” /Пс. 49:9-11/. Така че едва ли нашият десятък би бил най-прекрасният подарък за Рождество…
А може би бихме зарадвали Исус с това да Му попеем от все сърце и душа, да Го хвалим с псалми, тимпани и гусли? Хубаво би било, но дали ще се справим така прекрасно, както ангелите, които не спират да пеят в Небето пред Божия престол? А и техните уста са чисти, докато ние с езика си извършваме толкова често грехове /Як.3:6/.
Дали пък да не принесем на Бог нашите трудове, бдения и духовни подвизи? Днес никак не е лесно да си верен християнин и щом като ние с вас се опитваме да се подвизаваме, въпреки цялата поквара около нас, това сигурно би зарадвало много Исус. Но дали сме достатъчно усърдни? Не се ли колебаем често в това свое усърдие? Наистина ли сме постоянни и твърди в намерението си да бъдем Христови или се поддаваме на човешките си слабости и наклонността си да грешим? Не сме ли разсеяни дори и по време на света Литургия? Ако бъдем честни, ще си признаем, че в сравнение с подвизите на големите светци и мъченици, нашите усилия са си направо нищожни… И Бог отлично знае това. Познава ни и едва ли би искал да надскочим себе си, опитвайки се да подражаваме на най-големите Му приятели, като на свети Игнатий Богоносец например… Не е по възможностите ни…Затова няма как да идем с подобен подарък при Исус, макар че Той със сигурност оценява всички наши усилия.
Но тогава какво все пак да Му подарим?
Светото Предание ни разказва една история в тази посока. Свързана е с личността на голям Божи угодник – св. Йероним. Сигурно сте я чували, скъпи слушатели, но аз ще си позволя отново да я припомня.
Свети Йероним бил блестящ богослов и дълго време работел като личен секретар и библиотекар при папа Дамас в Рим. Но в последствие се заселил във Витлеем, където се отдал на монашески подвиг и сериозна преводаческа дейност – превел на латински език Библията, както и много от съчиненията на светите Отци. Тук често той обичал да се усамотява за молитва във Витлеемската пещера, където се е случило раждането на Господа. И веднъж, докато се молел, имал мистично преживяване. Явил му се Малкият Исус и му поставил следния въпрос: „Йерониме, какво ще Ми подариш за рождения Ми ден?“. Свети Йероним отговорил с възторг: „О, Божествено Дете, ще ти подаря добродетелите и молитвите си”. „Това е добре, но какво още друго?” – попитал отново Исус. Йероним се замислил сериозно и после разчувстван казал: „Давам Ти моето сърце, моята любов, моите трудове и целия си живот!“. Господ му отвърнал: „И това приемам, обаче Аз искам още нещо от тебе!”. Монахът се смутил и тихо промълвил: „Господи, аз нямам нищо друго. Какво още да Ти дам?“. И чул следният неочакван за него отговор: „Дай ми греховете си”. Разтърсен до дъното на душата си, Йероним се разплакал и попитал: „Но за какво са ти моите грехове, Господи?”. Отговорът, който чул, гласял: „За да ги взема върху Себе си”. Тази история потвърждава, че Христос е дошъл в плът именно заради това – да ни изкупи. И най-много би се зарадвал на такъв подарък – нашето искрено покаяние. Той горещо желае да Му предадем духовните ни язви, струпеите ни, душевните ни рани, неправди и беззакония. Точно тези неща Исус ги няма, а ние ги притежаваме в изобилие. Той приема греховете ни като някакво много ценно съкровище, с което си купуваме жилище на Небето. И не се притеснява колко тежки са прегрешенията ни. Ние сме тези, които си въобразяваме, че има непростими неща. Сам Бог ни уверява: „И да бъдат греховете ти като багрено – като сняг ще ги избеля.” /Исая 1:18/. И още: „Синко, дай си Мен сърцето и очите ти да гледат моите пътища” /Притч. 23:26/.
Христос е дошъл, за да подири и спаси погиналото (Лука 19:10) и за да призове не праведници, а грешници към покаяние. (Лука 5:32) – четем в евангелието на Лука. Нека никога не забравяме това и да не губим надежда. Защото често сме склонни да махнем с ръка и да си кажем – толкова съм оплескал нещата, че и да вляза в изповедалнята, откъде точно да започна?! Ще пропусна нещо със сигурност. Та може ли човек да си спомни всичките глупости, които е натворил?! Изобщо възможно ли е да предадем без никакъв остатък прегрешенията си на Господ? Подобни съмнения ни отдалечават от покаянието и започваме да си търсим оправдание, за да не пристъпим към него.
А всъщност то – искреното покаяние пред Господа – е най-големият подарък, който ние ще направим за самите себе си. Поднасяйки греховете си на Исус, ще облагодателестваме собствения си живот. Нашите сълзи в изповедалнята ще ни очистят от цялата шлака, полепнала по нас. И този плач е много приятен на Бог. „Нахрани ме с хляб, намокрен със сълзи и ме напой с изобилни сълзи.” – четем в псалм 79 /Пс. 79:6/. А цар Давид е категоричен в своята убеденост: „Сърце съкрушено и смирено Ти, Боже, не ще презреш” /Пс.50/.
А след тези покайни сълзи ще усетим един неподправен вътрешен мир, който не може да се сравни с нито едно земно удоволствие, с нито една чисто човешка радост. Този мир ще ни отвори нови духовни хоризонти и към нашите ближни. Защото само който дълбоко се е покаял и е получил опрощение на греховете си, умее от своя страна да прощава на хората около себе си. И то така, че да не задържа никаква злост, никаква обида в сърцето си. Нещо повече – научава се да забелязва чуждата болка и да подава ръка за помощ. Сърцето му се разширява по един неведом начин. И той умее да дава, без да очаква нищо в замяна. А молитвата му започва да надскача неговия собствен егоизъм и се разтваря за нуждите на другите – живи и мъртви. Каещите се хора осъзнават колко важно е да се молим не само за тези, които са още тук, с нас, но и за починалите наши близки. Това е безценна помощ за тези души. Така лека полека каещият се християнин започва да прилича на Него – на Господа. А в крайна сметка нали такава е и целта на цялото ни подвизаване – да се уподобим на Христос. Да станем кротки и смирени по сърце, намирайки покой за душите си. А сетне за нас да се отвори и Царството Небесно и да се окажем с подходяща одежда между седналите на Сватбената трапеза. Именно затова е дошъл и Бог помежду ни. Затова е приел човешка плът – да за ни отвори отново портите на рая и да ни въведе там с любов.
Нека размислим сериозно върху всичко това, скъпи слушатели, и честно да си отговорим на въпроса дали искаме да бъдем практикуващи вярата си християни – тоест доброволно и съзнателно да вървим след Господ, от сърце да се каем за греховете си и да носим кръста си със смирение. Или предпочитаме да приемаме християнството само като традиция, свързана със спазването на конкретни ритуали и морал, без обаче да се задълбочаваме в техния смисъл. Защото да – всички добре познаваме този втори вид християнство, което някак остава само на повърхността и се съсредоточава върху формата, без да вникне в самото съдържание на нещата. И за съжаление може да се случи така, че някой да ходи редовно на литургия, да се изповядва, да се причастява, но нищо в него да не се променя, тъй като приема тайнствата просто като ритуал, обаче сърцето му остава хладко. Формализмът в християнството е голяма победа на дявола и той определено се радва, вкарвайки ни в този капан. Уж сме християни, но нямаме искрено покаяние и си оставаме заключени в нашия егоизъм. Не сме подарили греховете си на Исус, не сме му показали всичките си душевни рани, не сме били искрени и оголени пред Него. Запазили сме си нещо само за себе си, а то възпрепятства благодатта да промени сърцата ни.
Нали ако подарите на някого подарък, в който не сте вложили своята обич, той ще усети това? Ще разбере, че просто се опитвате да отбиете номера. Предполагам и самите вие сте получавали понякога такива подаръци и със сигурност не ви е било приятно. Давали сте си сметка, че конкретният подарък е някак изсмукан от пръстите и в него няма душа. Нека не подаряваме и ние такива проформа подаръци на Господ.
Преди време, самата аз, осъзнавайки своето собствено вътрешно окаяно състояние, написах едно стихотворение по темата и сега искам да го споделя с вас:
НЕ СЪВСЕМ
Преминах по-нататък, но ме бори
отвътре още живата вина!
През хиляди тревоги се отвори
в душата ми една пукнатина.
И още не умея да изпрося
за никого духовна синева!
Объркана съм… Толкова въпроси
ме спъват и е трудно да вървя!
Преплитам крачки и уви… не мога
да стигна своя собствен Витлеем,
където да се поклоня на Бога.
Не съм Му дала себе си съвсем…
И така, искрено пожелавам на всички ни, скъпи слушатели, да отворим сърцата си за Бог и да застанем пред Него неподправени като деца. Да не се опитваме да лицемерничим, нито да бягаме от погледа Му. Няма къде да се скрием… А и това би било пагубно за нас. Нека пристъпим с разкаяние и упование, а Той най-добре знае как да ни помогне. Целият ни живот тук на земята нека ни води към заветната цел – да чуем най-прекрасните думи в края на пътя си:
„…дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира” /Мат. 25:34/.
