София, 07.11.2024 г.
Здравейте, скъпи слушатели на нашето християнско радио! Ето, че отново е четвъртък и е време за моята кратка рубрика. Аз съм Румяна Попова-Бакърджиева и в следващите 20-тина минути ще ви предложа размисъл върху тема, която вярвам, че е важна за всички нас.
Преди няколко дни беше Задушница. Рядко се случва всички заедно да поменем своите починали, тъй като за римокатолиците датата е винаги една и съща – 2-ри ноември, а за източните християни тя се мени и е в съботата преди празника, посветен на св. Архангел Михаил. Освен това на Изток има и още две Задушници през годината – преди започването на Великия пост и преди Петдесетница. Но да, ето че се случи сега заедно и по двата обреда да поменем онези, които вече са си отишли от този свят. Всички по едно и също време да отправим горещите си молитви за тях, да посетим гробовете им, да участваме в заупокойните служби. Но понякога, виждайки всички тези хора, които изпълват гробищните паркове на Задушница, ми става някак мъчно… Защото да – прекрасно е, че Църквата е определила специални дни за упокой на починалите, обаче дали тези дни са достатъчни? Ако сведем само до тях нашите молитви и приноси за души покойниците, това би било много-много тъжно…
Естествено ние винаги сме готови да си намерим подходящи оправдания. Животът ни е твърде динамичен, ще кажете. Нямаме време, особено в големите градове, да ходим често на гробища. Къде ти! Сутрин ставаш рано, денят ти се завърта на пълни обороти и вечерта едва ти стигат силите да се добереш до вкъщи и единственото ти желание е да си починеш без да мислиш за нищо важно… А ако към многобройните си задължения и грижи прибавим и ужасните задръствания, които безкомпромисно крадат от времето ни, то кога и как да направим тази жертва за своите близки починали хора? Ако живееш примерно в „Дружба”, а твоите мъртви са погребани на „Бакърена фабрика” – това си е цяло пътешествие, което изисква сериозно усилие и поне 2-3 часа време, за да го осъществиш.
Така е. Това са факти и няма как да ги оспорим. Но почитта и поменаването на покойниците не изисква непременно присъствието ни на гробищата. Да, то е препоръчително на Задушница и на годишнините от кончината на съответния починал човек. Но и в останалите дни ние можем да правим в памет на нашите близки, които вече са преминали от този свят. Много важно е какво е вътрешното ни намерение, с което вършим това, защото ако то е свързано само с желанието да изпълним дълга си и да се оправдаем пред другите, не допринасяме почти с нищо упокоя на нашите мъртви
На първо място нека се молим за починалите. От все сърце и редовно. Да ги споменаваме в своите ежедневни броеници, да четем специални молитвени прошения, които са ни оставили светите отци или пък със свои собствени мисли и думи да говорим на Бога за тях. А винаги има какво да кажем на Господа. Защото много често се оказва, че докато те са били живи, сме пропуснали да им простим нещо или да им поискаме прошка.
Може би са останали недоизказани истини, премълчани чувства, заметени под килими факти… И ние се намираме в някакъв дълг към покойниците си. Спестили сме си някое добро, пропуснали сме гласно да изкажем някоя похвала, обърнали сме им гръб в момент на изпитание, не сме се обадили дори по телефона, когато сме знаели, че те очакват това от нас… И може би, без да си го признаваме, всичко това ни тежи още от момента на тяхната смърт и вътрешно ни яде.
А може и самите обстоятелства са се стекли така, че внезапно сме били отделени от някого, макар че сме имали доброто намерение да се помирим с него и да си изясним всичко недоизяснено. Просто не ни е било дадено време за това. Защото понякога хората наистина си тръгват доста внезапно – при злополука, катастрофа, пожар, природно бедствие или някакво друго непредвидено събитие.
И затова може би сега е дошло време да се разкаем искрено за всичките си опущения спрямо нашите починали, да поискаме прошка на глас от тях и разбира се да се молим още по-усилено за тяхното вечно спасение. Когато сме ги изпращали в последния им път, сме си взели „сбогом”. А „сбогом” означава, че ние вярваме в тяхното безсмъртие. Вярваме, че те продължават пътеката си оттатък и ги поверяваме в ръцете на нашия Бог. “Сбогом” не е окончателна раздяла, а пожелание за добър и благодатен път. Надежда, че отново ще бъдем заедно оттатък, където Бог ни е приготвил Трапеза за вечна радост в Неговото присъствие.
Нашата искрена любов днес към покойните ни близки е онази „свръзка на съвършенството” (Кол.3:4), за която говори апостол Павел в своето послание до колосяните. Тази любов може да помогне на починалите изключително много, защото за нея наистина няма граници. И това не е просто някакво клише. Любовта в действителност руши прегради и върши чудеса. Тя никога не отпада /1 Кор. 13:8/. И смъртта няма власт над обичта помежду ни. Ние си оставаме едно пред Бога, за Когото всички сме живи /Лука 20:38/. Тук на земята аз и вие, скъпи слушатели, се молим за обичните си починали роднини, приятели, колеги, поднасяме броеници, четем псалми, раздаваме милостиня, поднасяме жертви и записваме имената им за споменаване по време на Божествена литургия. А по този начин всъщност им подаваме ръка, грижим се за тях и дори видимо да сме разделени, пак оставаме заедно.
Ако любовта има голяма власт на земята, но няма власт след смъртта, това напълно би противоречало на словото на Писанието, в което се казва, че любовта е силна като смърт (Пс. 8:6). Опитът на Църквата свидетелства, че любовта е дори по-силна от смъртта, защото Христос я победи чрез Своята любов към човешкия род.
А нашата молитва за починалите е също така и израз на благодарност към тях. Защото те са оставили траен отпечатък в нашия живот, в сърцата и в душите ни. И ние сега не молим Бог да бъде несправедлив и не си въобразяваме, че притежаваме по-голямо състрадание и любов от Него, като искаме милост за нашите покойници. Но с молитвите си принасяме своето лично свидетелство, че те наистина заслужават Божията прошка.
Те са направили това и това за нас, били са такива и такива личности с еди какви си качества и добродетели. И се надяваме Бог да приеме свидетелството ни, така че Божието благословение да се излее над душите на починалите, които са оставили такава светла диря в нас. Целта на тази молитва е не да убедим Бог в нещо определено, а да свидетелстваме, че този човек или тези хора не са живели безплодно, че са обичали и са били обичани. Всеки, който по някакъв начин е раздавал любов приживе, има силна защита пред Божия съд. Но от нас живите до голяма степен зависи да дадем свидетелство за тази истина.
Обаче е важно да не оставаме и само на нивото на думите, а и с делата си да доказваме, че сме попили това добро, това семе, което нашите покойни са засели в живота ни. И да дадем плодове. Св. Исаак Сирин ни съветва: „Не свеждай молитвата си само до думите, а направи самия свой живот молитва към Бога.”
Затова ако искаме да се молим за своите починали близки, то и нашият живот трябва да потвърждава молитвата ни. Не е достатъчно просто от време на време да пробуждаме в себе си определени чувства към мъртвите и тогава да молим Бога да направи нещо за тях. Важно е всяко семе на доброто, правдата, светостта, посято от тях у нас, да принася чрез живота ни плод. Защото само тогава можем да застанем пред Бога и да Му кажем: „Господи, ето този човек, докато беше жив, пося добро у мен, имаше добри качества, които ме подбуждат да живея праведно, и тази частица добро не е собствено моя, а е негова; в известен смисъл нека тя да бъде негова слава и негово изкупление”.
Свещеното писание потвърждава необходимостта да се молим и жертваме за починалите. В книгата на Исуса Син Сирахов четем: „Милост за даване да имаш към всеки живеещ, но и умрелия не лишавай от милост” (Сир. 7:36). А в Товит (4:17) пише” „Раздавай хлябовете си при гроба на праведните”. Иуда Макавей принася умилостивителна жертва за починалите. Във Втора книга Макавейска намираме следния цитат: „..той мислеше, че на умрелите в благочестие е приготвена превъзходна награда – каква света и благочестива мисъл! – затова принесе за умрелите умилостивна жертва, да бъдат освободени от грях.” (2 Мак.12:45). В книга Съдии се споменава, че: „Всяка година дъщерите Израилеви ходили да оплакват дъщерята на Иефтая“ (Съд.11:39-40). Освен това нека чуем какво ни казва и св. Павел във второто си писмо до Тимотей относно праведния Онисифор: „Господ да му даде да намери милост у Него в оня ден”( 2 Тим. 1:18). Ето това по същество е кратка заупокойна молитва от страна на апостола.
Трябва да подчертаем и още нещо много важно – въпреки физическата си смърт, нашите покойници си остават част от Христовата Църква. Защото в нея има място и за живите, и за починалите. Заедно ние я изграждаме. И никой не я напуска, когато умира. На всяка литургия се споменават отишлите си от този свят верни. Това е неизказано голяма милост и помощ за тях! От най-дълбока древност свещеникът-предстоятел на службата е поменавал изписаните върху т. нар. диптиси имена на покойници. Към тези молитви се присъединяват невидимо също ангелите и светците.
Светите отци На Църквата смятат, че от различните форми на застъпничество за починалите Божествената литургия е наистина най-важната, за да получат те от Бога опрощение и очистване.
Застъпничеството за покойниците е тема, която вълнува Църквата още от създаването ѝ, та чак до днес. „Когато ти, – казва св. Макарий Велики – смилявайки се над страдащите в мъки, започнеш да се молиш за тях, тогава те чувстват някакво утешение”. А св. Йоан Златоуст ни съветва: „… помогнете, доколкото ви е възможно, на този, който е починал; вместо да скърбите за него, изливайте молитви, прошения, милостиня, приношения. Не е някаква безсмислена приумица, нито е безполезно да извършваме поменаване на починалите в Божествените тайнства и да ходатайстваме за тях, умолявайки лежащия пред нас Агнец, Който е взел греховете на света, но [правим това], за да получат някакво утешение.” А на друго място същият светец пише: „Ето, напразно грешникът е пропилял целия си живот… Но няма ли да заплачем за него, кажете ми? Не трябва ли да се опитаме да го избавим от опасността? Съществува, действително съществува начин да облекчим наказанието му, ако желаем. Ако често се молим за него, ако раздаваме милостиня, то макар и самият той да е недостоен, Бог ще ни чуе… А ако той самият не е извършил добри дела? Нека ние ги извършим вместо него… Мнозина са получили полза от милостинята, която другите са раздавали за тях. И ако да не са били напълно [помилвани], то поне са получили известно утешение.”
А пък затова, че се прощават грехове и на онзи свят, намираме доказателство в думи, изречени от самия Господ Исус Христос. Ето какво четем в евангелието от Лука: „Но ако някой каже [хула – бел. ред.] против Духа Светаго, няма да му се прости ни на този, ни на онзи свят“. Тоест, от този текст разбираме, че има грехове, които могат да се простят и тук, и оттатък, с изключение на хулата против Светия Дух.
Свети Йоан Дамаскин стига много далеч в своето убеждение за Божието милосърдие спрямо починалите, смятайки, че „силата на църковната молитва достига дори до ада“. А Силуан Атонски денонощно плачел за всички, попаднали в преизподнята.
През месец ноември ние можем да изпросим и индулгенция за всеки един от нашите починали близки. Това е практика, която не е докрай осъзната от доста хора. В Катехизиса четем, че индулгенция се придобива чрез Църквата, която по силата на властта си да връзва и развързва, дадена ѝ от Исус Христос, се застъпва в полза на християнина и му отваря съкровището от заслугите на Христос и на светците. Така кръстеният човек може да получи от Отца на милосърдието опрощение за временни наказания поради извършените от него грехове. А починалите верни са също членове на Църквата и живите могат да изпросят за тях опрощение за техните временни наказания. Но какви са условията за изпросване на индулгенция за починал човек, може да попитате вашите енорийски свещеници.
Надявам се, че казаното днес, скъпи слушатели, ви е било полезно и ви е дало храна за по-задълбочен размисъл върху тази тема.
Ще завърша с едно мое стихотворение, посветено на покойния ми баща Спас, което написах на Задушница преди няколко дни. То е наистина от дълбокото на моята душа:
ТАМ ЛИ СИ?
писмо до татко на Небето
Как си тате? Моля се за теб.
С баба ли си? С другите роднини?
Вкуси ли безкрайното Небе?
Болката напълно ли отмина?
Там ли си – в онази светлина –
дето мрак не може да превземе,
не вирее никоя злина,
и не съществува земно време?
Питаш се за нашите неща?
Господ няма да ни изостави.
Вярно, че е трудно на места
и не липсват пропасти, провали…
Но сме всички заедно. С любов.
Вярата ни води и споява.
Още пазим твоя благослов,
думите ти бащини остават…
