Казвам се Румяна Попова-Бакърджиева. Живея в София със съпруга си и двете си дъщери.
Поезията за мен е не просто хоби, нито е път към слава и известност, а ПРИЗВАНИЕ. Сам Бог е казал, че талантите не бива да се заравят в земята и ако е дадено повече на някого, то от него и повече ще се изисква.
Аз съм внучка на няколко поколения свещеници, но комунистическият атеизъм постави бариера и родовата памет в духовен план се е прекъснала. Наложи ми се съвсем сама да търся изгубените стойности на своята идентичност. Това търсене беше изпълнено с много тревоги, грешки и падения, но и с все по-силен оптимизъм след всяка постигната лична победа.
Не е лесно да бъдеш самотен бегач и да оставаш неразбран от приятелите си, но когато Бог е с теб, всичко е възможно.
Днес живеем в бездуховно време, което е белязало душите и взаимоотношенията ни.
Отчуждението се настанява трайно помежду ни. Виртуалното общуване взема връх. Очите ни изразяват хронична умора, ескалираща в постоянно напрежение или отегчение. Макар привидно да сме свободни и да имаме право на избор, се оказваме в окови. Налагат ни се ценности, които са в пълен противовес с християнските ни корени. И тъй като не познаваме смисъла на Христовото учение, лесно продаваме душите си за духовни еднодневки. Търсим удовлетворение там, където никога то не може да бъде трайно.
За мен християнството е изворът на истинската, неподправена и неегоистична обич. Но днес малцина умеят да обичат, раздавайки се. Обикновено всеки търси да получи любов и проектира върху другите собствените си нужди и очаквания, а след това идват разочарованията, тъгата, самотата… А обичта на Господ към всеки един от нас минава през Неговата жертва и страдания на Кръста. Това е безумна любов – да умреш за онзи, когото обичаш.
Прописах християнски текстове, когато започнах да навлизам в дълбочина в Христовото послание. А то се оказа непресъхващ извор за прозрения и вдъхновения. Вярвам, че сам Бог ме води и всичко, излизащо изпод перото ми, е плод на личната ми опитност в духовния път. Дълго време оставях текстовете затворени в моите лични файлове и само най-близките ми се докосваха до тях. На по-късен етап започнах да осъзнавам колко полезни могат да бъдат стиховете ми и за други хора.
Затова в края на 2017 г. се престраших и издадох първата си самостоятелна книга – „Коричка вяра“. Духовната храна насища чрез думите, а думите имат голяма сила. Със Слово Бог създаде света. Създаде го от любов, която така ни липсва днес и която толкова много сме изкривили в нашите объркани мисли и чувства.
Пътят във вярата обаче минава винаги през изпитания.
Най-серизното за мен беше разболяването на баща ми от рак. Няколко месеца той се бори за живота си. Това беше време на страдания и за самия него, и за нас, които го обичаме. Но това беше също и време за жива ретроспекция, за разкаяние и помирение. Тежките моменти ни учат на смирение и на упование, на дълбока молитва и непрестанна надежда.
Осъзнавайки, че животът ни не е просто времето, заключено между нашето раждане и физическата ни смърт, видях всичко в една много различна перспектива. Да повярваш във Възкресението е извор на голямо вътрешно щастие. Тази вяра те издига над преходното. И всичко, което се случва в ежедневието, придобива ново значение.
Две години по-късно издадох и втора стихосбирка под заглавието „И вкусих Светлината“. Тук съм събрала текстове от по-зрелия си период във вярата, когато идват друг тип изпитания, свързани с вътрешната борба на човека, с неговия стремеж да очисти душата си от всичко ненужно. Това са много трудни битки, но си заслужават усилията.
Лицата на тези, които имат истинска вяра, излъчват неподправена радост. Те са успели да вкусят от непреходната Светлина, от благодатта на Бога. В такова състояние егото е мъртво, а любовта в сърцето никога не пресъхва. Това е стремежът на всеки християнин, който знае отлично думите на Господа: „Обичай Бога и обичай ближния като самия себе си“. Тук е целият ключ към вечното щастие.
