София, 21.11.2024 г.
Здравейте, скъпи слушатели на радио „Аве Мария” от мен Румяна Попова-Бакърджиева. Радвам се да бъдем заедно днес, когато празнуваме и един много красив празник – Въведение Богородично. За жалост обаче, той си остава не достатъчно осмислен от повечето хора. В България е известен преди всичко като ден на християнското семейство. Но Въведение Богородично датира в календара още от 7 век, когато е споменат от св. Андрей Критски. В Константинопол се въвежда официално столетие по-късно, а на Запад се приема при папа Григорий ХІ през ХІV в.
Набързо ще се опитам да припомня какво ни разказва Преданието за Въведение Богородично, а след това ще ви предложа и кратък размисъл.
И така, на този ден всъщност малката Мария – дъщеря на Йоаким и Анна – е доведена от своите родители в Йерусалимския храм, за да бъде поверена там на възпитанието и грижата на свещениците. Майка ѝ и баща ѝ изпълняват на практика своя обет към Бога да Му посветят дългоочакваната си дъщеря. Въвеждането било тържествено. Описва го св. Йероним: “Входът на храма имал 15 високи стъпала, на които съответствали 15 псалми, като на всяко стъпало свещениците и левитите пеели по един псалом, възнасяйки служение Богу. На първото от тези стъпала родителите поставили невръстната Мария и когато снели от нея връхната дреха и по обичая я облекли в благолепни одежди, Господнята Дева сама, неподдържана и неводена от ничия ръка, се изкачила по 15-те стъпала така, както би се изкачила в пълнолетна възраст и се спряла на най-горното стъпало. Щом Господ в невръстната Дева е явил нейното величие: това предсказвало вече каква ще бъде тя.”
Преданието разказва, че Мария е била въведена лично от първосвещеник Захария и то не просто в Храма, а – забележете – в самата Светая Светих – там, където е Ковчегът на Завета и където можел да влиза само веднъж годишно единствено първосвещеникът и то с очистителна кръв на жертевно животно, която да принесе за себе си и за греховете на народа (Евр. 9:7; Изх. 30:10). Но Божията Майка била въведена там по внушение свише, защото тя ще стане одушевеният кивот, който ще приеме да носи в себе си Господа. Свещеник Захария е бил вдъхновен невидимо от самия Бог в това свое решение да проводи малкото момиче в Светая Светих.
Цялото свое детство и младост Мария изкарала в Йерусалимския храм. Там били построени специални помещения, където живеели девойки и вдовици, посветени и служещи на Бога. Част от тези помещения били обитавани и от назореи, свещеници и левити. Свидетелства за това могат да се открият в самото Писание (Изх. 38:8; 1 Царств. 1:28; 2:11; 4 Царств. 11:3; 1 Парал. 28:11-13; Йез. 40:45-46; Лук. 2:37), както и в съчиненията на историка Йосиф Флавий. Дъщеричката на Йоаким и Анна трябвало да бъде възпитавана тук заедно с други млади момичета на Божия закон. Така всъщност те стават предобраз на бъдещите монахини. Свети Йероним твърди, че ангели тук са посещавали Мария и по-особено нейният ангел хранител. А тя се упражнявала усърдно в молитва, в четене на Свещ. Писание и в ръкоделие. Преданието разказва, че не след дълго в Храма дошла да преживее остатъка от своя живот в молитва и майката ѝ Анна. Това се случило след смъртта на Йоаким. Но и нейният живот не продължил още дълго и скоро единствената им дъщеря останала кръгъл сирак. В последствие помощта на Мария за самотните и изоставените хора ще бъде от особено голямо значение. А днес тя е Майка утешителка и застъпница за милиони хора в подобно положение.
Мария следвала реда установен в Храма и се отличавала с високи добродетели още от ранна възраст. Затова и светите отци определят живота ѝ като пример за чистота и святост. Св. Амвросий Медиолански я описва като Дева не само по плът, но и по дух: смирена по сърце, мъдра в слово, при разговор съсредоточена, в беседи благоприлична; никого не огорчаваща, на всекиго готова да подаде ръка. Външният й вид изразявал това вътрешно духовно съвършенство.
Според апокрифните разкази и учителите на Църквата, като св. Герман, св. Тарасий, и св. Георгий Никомидийски, пресвета Дева преживяла в Йерусалимския храм около 12 години и сама пожелала да даде свещен обет за вечно девство. Но девството дотогава не било познато и почитано като добродетел при юдеите (Втор. 7:14; Бит. 19:31-38; Съд. 11:37-39). Това нейно желание ѝ го е вдъхнал Сам Бог. Но според Закона, „ако човек даде обет пред Господа, трябва да го изпълни”. Затова и свещениците се видели в затруднено положение. Не можели нито да отменят Закона относно обета, нито да я принудят да го наруши. И тогава взели решението да я сгодят за Йосиф – неин родственик, мъж с праведен живот, който с нетърпение очаквал избавлението Израилево. Пръвосвещеник Захария му я предал с думите: “Приеми Девицата при теб, за да я пазиш!”. Така праведният Йосиф станал обручник на Пречистата Дева, но не за обичайно съпружество, а за да опази чистотата ѝ и да се грижи за нея.
Ето това е накратко историята, предавана и препредавана вече повече от 2000 години, с която е свързан днешният празник.
А в католическата Църква на този ден по специален начин празнуват всички клаузурни богопосветени, отдали целия си живот на Бога и приели да живеят скрити от света, отдадени на жертва и молитва. Така, както е живяла и Божията Майка в Храма.
Но днес, както споменахме, е и ден на християнското семейство. Може би сте се питали, скъпи слушатели, защо именно на Въведение Богородично празнуват семействата? Какво общо има събитието със семейния живот? Оказва се, че има. Всяко християнско семейство може да бъде сравнено с Църквата в умален мащаб. Св. Павел пише, че любовта на Христос към Църквата е като любовта на мъжа към жената, която нарича „велика тайна”. Освен това чрез едно конкретно семейство Бог осъществява Своя промисъл за спасяването на човечеството. Съпрузите Йоаким и Анна посветили дългоочакваната си дъщеря на Бог, като я довели едва 3-годишна в Храма. Не планирали за нея изгодна женитба и бляскав живот, което днес повечето родители мечтаят за децата си.
Гледали са напълно сериозно на всичко, което Бог им дарява и към което ги води. А колко много днес ние имаме нужда от точно такива семейства, скъпи слушатели – от хора, които приемат брака като Божи благослов, вместо да се събират и разделят многократно с различни партньори, докато се отегчат. Всички сме свидетели на многобройни разводи в нашето съвремие, от които най-много страдат децата. Те се чувстват изгубени между двамата си родители, създаващи в повечето случаи нови връзки с други хора. А в подобна ситуация сякаш никой не поставя възпитанието и вечното спасение на децата си за свой приоритет. Преимущество имат съвсем други неща – кариера, пари, удоволствия. В крайна сметка последствията са дълготрайни във времето – синовете и дъщерите на разведените трудно създават стабилни семейства, защото нямат добрия пример в тази посока. И днес все по-малко млади хора вярват, че Бог може да направи от водата вино за тях и да им помогне да си намерят добър съпруг/съпруга, да благославя и преобразява отношенията им. Затова и все повече двойки съвсем обмислено избират да не пристъпват към сключване на брак. Възприемат любовта си само на човешко ниво като вид комфорт, взаимопомощ, споделена емоционалност. Оставят си вратичка към евентуална раздяла – без излишни разходи и усложнения. Не са осъзнали, че бракът има и една надчовешка есхатологична цел.
Стъпвайки върху смисъла на празника Въведение Богородично, нека сега се опитаме да открием приликите между семейния и монашеския живот. Разликите всички добре ги знаем.
Три са основните обети, които човек дава, посвещавайки изцяло живота си на Бог – обет за бедност, обет за послушание и обет за целомъдрие. Ще се спрем на всеки от тях в тази последователност.
Да бъдеш беден в евангелския смисъл на думата не означава просто доброволно да се лишиш от всички глезотии и да избягваш излишния комфорт. Това е акт на любов. Състояние, при което човек не може и не желае да живее в охолство. Монасите дават обет да не търсят удобство и презадоволяване. Всяко нещо се дели по равно между цялата общност така, че никой да не бъде в някакво превилегировано положение спрямо останалите. Изключение прави разбира се случаят, когато някой е болен и има по-голяма нужда от грижи и храна. В една монашеска общност дори книгите и предметите за бита нямат свой конкретен собственик. Подобно е положението и в брака – мъжът и жената си делят всичко. Семейният бюджет е общ. С общи средства се купува жилището и всичко в него – уреди, мебели, посуда и т.н. А тук се сещам как моят съпруг ми е разказвал за неговите родители, че винаги дори се хранели от общо блюдо – нещо, което дълбоко се е вкоренило в съзнанието и душата на техния син. И сега ние в нашето семейство също се стремим към това да си поделяме абсолютно всичко.
Но „бедността като материално състояние – пише архим. Антоний Сурожки – е само един от аспектите на истинската бедност; да бъдеш ощетен материално все още не означава да си евангелски беден.
Йоан Златоуст казва, че беден е този, който желае онова, което няма. Човек може да бъде безкрайно богат, но ако страстно желае това, което няма, цялото му богатство е нищо в неговите очи и той е бедняк. От друга страна, човек, който е дори много беден материално, но не иска нищо, може да се чувства богат. Примери има колкото искате и в светската литература. Но спомнете си например разказа как цар Давид, който имал много, видял жената на пълководеца Урия и всичко останало му се сторило нищо в сравнение със страстното желание да я притежава.” Тоест бедността е състояние на духа. Това ни казва и самият Господ Исус Христос, изричайки думите: „Блажени бедните духом, защото тяхно е Царството Небесно.” А това означава: „блажени, които разбират, че са нищо, че нямат нищо собствено; но те са и тези, които, ползвайки всичко, което им дава животът – самото съществуване, жизнеността, дружбата, родството, храната, пиенето, покрива над главата, въздуха, красотата, истината и т.н. – знаейки, че нищо от това не им принадлежи, разбират, че всичко, което имат, е знак на Божествената или човешка любов. А от мига, когато кажем за дадена вещ: тя е моя, никой не може да ми я отнеме и никой не може да ми я даде, защото тя ми принадлежи по право, ние изземваме, отделяме тази вещ от чудото на любовта. Само когато съзнаваме, че всичко, което имаме, говори за любов, когато вече нямаме права, нямаме нищо „наше”, тогава сме влезли в Царството на любовта…Обетът за бедност и стремежът към духовна нищета, които Христос предлага не на определени хора, а на всеки християнин, са еднакво необходими и в брака, и в монашеството, защото без тях Царството Божие е непостижимо. Ако човек не ги достигне в брака, неговият брак ще бъде земен и няма да се разтвори към измерението на вечността и Царството. Ако монахът гладува, студува и не притежава нищо, но не израсне именно в мярата на тази решеност, на тази свобода, той няма да бъде в Царството Божие” – пише архим. Сурожки.
А нека сега се спрем и на втория монашески обет – послушанието. Често ние го разбираме като някакъв вид загуба на свобода, подчинение и подвластност. Но в основата си то е нещо напълно различно. „Послушанието е състоянието на човек, който слуша, вслушва се, наостря слух, за да чуе.” /митр. Сурожки/. Затова е нужна определена дисциплина. Самата дума дисциплина има латински произход и идва от термина discipulus – ученик, последовател. Тоест да бъдеш дисциплиниран не означава просто да слушаш и изпълняваш заповеди, а да намериш напълно свободно своя учител и да съзреш в него човекът, който те превъзхожда и на когото можеш да се довериш да те води нататък в твоя живот по пътя на спасението. Така младият монах се отнася към своя настоятел. Вслушвайки се в наставника си, той всъщност слуша какво сам Бог има да му каже. В този смисъл опитният духовник трябва да има една вътрешна прозрачност, позволяваща светлината на Самия Христос да протече през него и да достигне ученика му. Но всичко това – вслушването, вниманието към другия – е присъщо и за брака. В отношения на пълна свобода съпрузите се приемат един-другиго – ти си този, когото сам Бог ми е пратил. Чрез теб Той ме води към Божието Царство.
Третият монашески обет е целомъдрието. Митр. Сурожки ни обръща внимание на следното по този въпрос: „Целомъдрието не може да се постигне само със сдържаност. За неговото постигане е необходим своеобразен подход, представляващ един от аспектите на любовта: когато гледаме другия и с помощта на вярата и любовта прозираме в него човека, възлюбен от Бога, сътворен за вечен живот, изкупен с целия живот, страдания и смърт Христови, човека, когото Бог ни е поверил, за да му отворим пътя към Небето. От момента, когато можем да възприемаме така другия, ние ставаме целомъдрени и в мислите си и по плът; и това е единственият начин, който може да ни направи целомъдрени докрай. Но това отношение не е физическо, а е духовно, даже не душевно; и то има място не само в монашеството, но и в брака, защото в брака мъжът и жената трябва да осъзнават, че са дадени един на друг от Бога, Който взаимно ги е поверил един на друг, за да се опазят, съхранят, осветят, да си отворят един другиму пътя към вечния живот. И то не към такъв вечен живот, който би бил в противоречие със земния, а към живот, в който чрез благодатта, чрез тайнствата, чрез приобщаването към Божествеността всичко земно получава вечно измерение.”
И монашеският живот, и брачният имат една и съща цел – осветяването на човека и вечното му спасение. Христос умря еднакво за всички ни и ни обича по един и същи начин. А пълнотата на богоподобието, към която се стремим, е възможна за постигане и по двата пътя. Въпросът е в това човек за себе си да осъзнае към кой от тях Бог го призовава. Да, пътищата са различни, но заповедите са едни и същи. Сам Господ ни уверява: „Тези, които изпълняват заповедите Ми, никога няма да видят смърт“ (вж. Мат. 19:17; Иоан. 8:51). Ако семейните взаимоотношения се настроят на евангелска честота, положението с разводите ще е много по-различно. Да, ще има спадове и възходи, но чрез тях човек се учи да преодолява егото си и да слага като свой приоритет любовта. Така постепенно съпрузите спират да говорят в първо лице единствено число – „аз” и започват да използват много по-често „ние”, защото стават едно не само по плът, но и по дух. А когато се учим да мислим съборно, отношенията ни заприличват на тези в Църквата. Абсолютно същото е и в монашеската общност.
Монахът минава условно през три духовни периода – на първоначална благодат, на сухота и на духовна извисеност. Подобни етапи има и в брачния живот. Така както монахът, призован от първоначалната обилна Божия благодат, няма търпение да влезе в манастира и нищо не е в състояние да го възпре, така и влюбения човек е готов планини да преобърне, за да сключи брак с обичаната личност.
След обетите – било монашески или брачни – емоцията остава на високо ниво за известно време, но постепенно настъпва един вид отрезвяване. Тогава на повърхността излизат неща, които не сме забелязвали преди – в останалите монаси или съответно в брачния си партньор. Трудно ни е да ги преглътнем, изпитваме доза разочарование, тежко ни е. Всички духовници обаче са единодушни, че това е едно изключително ценно време, когато се учим на търпение, на смирение, на кротост и започваме бавно да събличаме егото си, да се борим със своя стар човек. Осъзнаваме, че любовта всъщност не е наше естествено състояние и без Божията помощ ни е трудно да обичаме. Така е заради последиците от първородния грях. Налага ни се да се упражняваме в любовта. Заблуждавали сме се, че сърцето ни е меко и широко, докато в нас е действала първоначалната благодат. Но тя всъщност ни е била дадена като едно „неправедно богатство”, което с нищо не сме заслужили. Тя е дар. Но е важно да опазим този дар в сърцата си дори и в моментите, когато ни е тежко и чувстваме сухота, болка. Подвиг е човек да опази този безценен Божи дар. Нужен е труд. Нужна е вярност. Да, ние сме си мислили, че идвайки в манастира или създавайки семейство, ще попаднем в рая, обаче този рай се оказва пълен с плевели. А те ни се струват толкова по-големи, колкото по-негативни са нашите помисли, свързани с разочарованието ни. Затова и в монашеството, и в брака борбата с помислите е основополагаща. Дяволът прави всичко възможно, за да ни накара да видим живота си като най-лошият възможен за нас сценарий и в крайна сметка да се отчаем. Целта му е монахът да напусне манастира, а съпрузите да се разведат. Но Бог ни е дал заповед за любовта, като ни е предупредил, че в Царството Божие влизат насилници /Мат. 11:12/ – такива хора, които насилват себе си да се борят с лошите си помисли и пориви. И ако човек удържи в тази битка, ще вкуси отново благодатта, обаче вече прекарана през огън. Тази устойчива благодат, за която всички мечтаем. И тогава ще придобием и една непреходна радост и ще я да даряваме и на другите – на по-младите монаси в манастира или съответно на децата и внуците си в брака. Ето това е третата, най-висша степен към спасението.
И така, скъпи слушатели, опитахме се да погледнем на днешния празник Въведение Богородично от един различен ъгъл, осмисляйки защо днес празнуваме и християнското семейство, и клаузурните богопосветени. Искрено поздравявам сестрите кармилитки, на които аз лично дължа изключително много за своето духовно събуждане във вярата и от които продължавам да се уча. И въпреки че аз съм омъжена жена и майка, а те монахини, духовното общение помежду ни е не само възможно, но и много благодатно. Поздравявам и всички вас, които живеете в християнски семейства и се подвизавате в света. Желая ви да имате куража и силата да отстоявате Христовите стандарти, независимо от всички трудности и измами от страна на лукавия.
И нека се молим за християнските семейства да останат заедно, да си бъдат верни и да растат във вярата, надеждата и любовта. Да се молим също за младежите и девойките, у които се заражда стремежът към богопосветен живот, Бог да ги укрепи и да им даде смелост да продължат напред, както и да Му останат верни докрай.
Бъдете благословени, скъпи слушатели, и до скоро!
