София, 05.12.2024 г.
Здравейте, скъпи слушатели, в този декемврийски четвъртък. Аз съм Румяна Попова-Бакърджиева и обичайно по това време започва моята кратка рубрика. И днес ще ви предложа да поразмишляваме върху сериозна, но често пренебрегвана тема – темата за лъжата в нашия живот. За съжаление в 21-ви век да мамиш е станало едва ли не норма за постигане на успех. С хитруване и преиначаване на истината доста хора си пробиват път в кариерата, в бизнеса и в политиката. Вече не се смята за проблем, ако в автобиографията си попреувеличиш своите способности и квалификация. Да се хвалиш сам вече не е признак на лош вкус, а напротив – показва, че си напорист и амбициозен. Какво толкова, ако понапудриш истината и я представиш по-красива, отколкото реално е. Щом е за твоето благо, си заслужава. Важно е да изглеждаш по-квалифициран, за да направиш нужното впечатление и да пребориш конкуренцията… В бизнеса е същото – мами се с данъци, мами се с качество, мами се с грамаж, мами се във всички възможни посоки. И ето, че идващите след нас поколения се научават да хитруват още от ученическата скамейка. Започва се с преписване на изпит и се стига до там да се представяш напълно за някой друг. Освен това младите хора са така запленени от идолите си – певци, спортисти, блогъри – че започват напълно да им подражават и забравят за собствената си личност. Дори си сменят името, визията, а напоследък и пола…
Сякаш всички сме свикнали с лъжата. Масово и известните личности не са тези, за които се представят. Повечето от тях имат подобрения на външния си вид чрез намеса на пластичната хирургия. Отделно снимките им в социалните мрежи са претъпели сериозна обработка преди да достигнат до нас. И ние виждаме някакви перфектно изглеждащи хора, едва ли не недостижими в красотата си. Освен това те са винаги усмихнати и излъчват увереност. А ние, ние като се погледнем в огледалото, и ни обхваща или самосъжаление или истински гняв, че не изглеждаме по този начин. И по-нестабилните емоционално хора са готови на всичко, за да бъдат като известните, красивите, богатите…
Но зад всичко това стои лъжа. Лъжата на този, който в рая изкуси Ева да посегне към дървото за познаването на доброто и злото. Този, който отиде в пустинята при Исус, за да го подтиква да иска за Себе Си храна, власт и слава. Дяволът няма да се откаже да ни мами. Правил го е с първите хора. Ще го прави и с последните. Има многовековен опит вече в това отношение и успява да завлече милиони души в преизподнята. Чрез лъжите си.
Та… Точно затова, скъпи слушатели, нека бъдем внимателни. Защото той не само лъже нас, но и ни подтиква и ние самите да му подражаваме в това. И да подценяваме лъжата като грях. А тя е тежък грях. Една от десетте божи заповеди ни забранява да лъжем. Обаче ние някак я пренебрегваме измежду другите беззакония, които ни се струват по-съществени.
Ако се опитаме да си направим сериозен изпит на съвестта, ще видим, че лъжата ни оплита в три посоки – на ниво мисли, на ниво думи и на ниво цялостно поведение.
Най-напред тя се полепва по нашите помисли, така че да ни накара да мислим изкривено, както за самите себе си, така и за хората около нас. Когато помисълът ни повежда към представата, че ние сме най-грозните, най-глупавите, най-окаяните от всички, или ще поискаме да се правим на някого другиго, както споменахме по-горе, или пък ще изпаднем в отчаяние. Възможна е обаче и противоположната крайност – да повярваме на измамата, че сме велики и способни, но просто не ни оценяват по достойнство, и да се възгордеем. По отношение на ближните си също можем да имаме напълно невярна преценка. И да започнем да ги съдим в сърцето си. Да си въобразяваме за тях неща, които сме убедени, че са правилни, но реално да не е така. Примерно виждаме някого да се облича по конкретен начин и му лепваме веднага етикет, а после обясняваме и на други хора че този човек е такъв и такъв. Повярвали сме на своята преценка и сме я възприели за самата истина. Нещо повече – привеждаме в действие това да я съобщим и на околните. И така за този човек започва да се разпространява информация, която накрая е възможно да се окаже напълно невярна. Възможно е също и просто нещо да сме дочули, нещо да ни се е привидяло и вече сме си изградили мнение, което даже налагаме като безспорно. Но как да съдим правилно за някого само въз основа на личните ни подозрения или мисли? Те – нашите собствени помисли – могат да ни направят откровени лъжци и да ни вкарат в тежки грехове.
Но да излъжем с думи е най-често срещаният вид лъжа. Тук вероятно всички имаме какво да споделим от личния си опит. Та кой ли от нас не е лъгал?! И най-често си позволяваме със слово да прикриваме истината, когато се опитваме да се оправдаем пред някого. Примерно сме закъснели за работа и бързаме да се извиним със задръстването, макар че в този ден не е имало такова, а просто сме се успали. Или пък когато ни поискат сметка за това, че не сме се справили перфектно в някаква дейност, се крием зад външни обстоятелства – времето, колегите, децата и т.н. Иска ни се никой да не си помисли нищо лошо за нас и сме готови да се защитим дори и с метода на добрата стара лъжа… Опитваме се всячески да прикрием своите несъвършенства, за да си мислят другите само добро за личността ни. А дори и в Църквата понякога се поддаваме на подобно изкушение. Примерно не сме дошли на някой от задължителните празници и се оправдаваме с това, че сме се чувствали зле и дори, че сме имали температура. Трудно ни е да признаем как ни се приискало просто да си останем у дома и да си почиваме, тъй като сме смазани от умора, обаче някой може да ни обвини в леност. В този момент за нас е по-важен е имиджът ни, отколкото истината и с лека ръка сме готови да излъжем.
А в крайна сметка е възможно да превърнем и целия си живот в една голяма и непрестанна лъжа, ако не внимаваме. Да ни стане навик да си слагаме маски, да играем роли и да мамим. Познавате ли хора, скъпи слушатели, които много говорят за вярата, за смирението, за любовта, за прошката, но в същото време им е трудно да ги живеят. Такива хора имат някакво раздвоение на личността си. И постепенно губят напълно доверието на всички.
Истинското смирение предполага да бъдем свободни от горделивост и да не се притесняваме да казваме истината, дори и ако тя ще ни злепостави по някакъв начин. Смиреният човек не се притеснява да признае собствените си слабости и грешки. Не му е трудно да се извини. Не се тревожи от мнението на околните. Влиза в изповедалнята и изповядва греховете си без да крие абсолютно нищо, без да замазва или украсява нещата, които е сторил. Когато имаме истинско, а не фалшиво смирение, обвиняваме себе си за своите грешки, а не другите хора или обстоятелствата или пък дори Бога. Спомнете си как Адам обвини Самия Бог за собствения си грях – Ева, която Той му бил дал, го била накарала да откъсне забранения плод, тоест сам Бог е виновен… Така правим понякога и ние, даже и да не си го признаваме. Всеки наш ропот е постъпка, подобна на Адамовата. Ако не сме честни със себе си, с ближните си и с Господа, няма да бъдем способни и истински да обичаме. Постоянно ще се борим за правата си, за реномето си, за влиянието си върху другите и ще сме готови на всякакви компромиси – включително и с истината – за да постигнем всичко това.
Лъжата ни прави подвластни на дявола. Ставаме негови, защото той е баща на лъжата, както Сам го нарича Исус /Ин. 8:44/. А Бог е Истина и е напълно чужд на всяка хитрост и лукавство. Следователно, ако ние не мислим, не говорим и не показваме истината, сме сътрудници на сатана. “Лъжливи уста са гнусота пред Господа…” – четем в Притчи Соломонови /Прит. 12:22/. И още: „Ето шест неща, които Господ мрази – дори седем, които са гнусота за душата Му: очи горделиви, език лъжлив и ръце, които проливат невинна кръв, сърце, що кове зли кроежи, нозе, които бързо тичат към злодейство, лъжесвидетел, който надумва лъжи, и оня, който сее раздор между братя.” /Притчи 6:16-19/. А в псалм 100 четем: „Няма да живее в моя дом онзи, който постъпва коварно; който говори лъжа, няма да остане пред очите ми.” /Пс. 100:7/. Бог е категоричен, давайки наредби на своя народ: „Не крадете, не лъжете и не се мамете един други. Не се кълнете лъжливо в Мое име, и не осквернявай името на твоя Бог. Аз съм Господ (Бог ваш).” /Левит 19:11-12/.
Да… Винаги трябва да бъдем нащрек, за да не се оплетем в дяволските козни. Защото лукавият е много добър психолог. Той отлично ни познава и ни следи още от деня на нашето рождение. По-внимателен е към нас, отколкото ние самите към себе си. И затова освен всеобщите си методи за измама, прилага и индивидуални такива спрямо личните ни особености.
Често срещан негов подход към тези, които искат да бъдат изрядни във всичко, е да им внушава: „Не бързай, и утре е ден.”. Прилага го още по-настървено спрямо хората, желаещи да водят благочестив живот и стремящи се към редовна изповед и причастие. И за съжаление много пъти успява да ги отклони от тяхна духовна ревност.
Св. Йоан Лествичник ни обръща внимание и на една друга регулярна дяволска лъжа. Когато ние се опитваме да не грешим и настървено се борим със своята склонност да падаме в грях, лукавият ни нашепва: „Бог е милостив. Той ще ти прости.” А тези думи ни успиват и ставаме невнимателни.
Точно обратното твърдение обаче можем да чуем от рогатия, когато вече сме изпаднали в тежко прегрешение и ни е трудно да отидем на изповед. Тогава ще чуем следното: „Нямаш шанс. Бог е справедлив съдия и вече за тебе не може да има прошка.” Това твърдение цели да ни вкара в отчаяние и да ни държи възможно по-далеч от тайнствата.
А пък в случаите, когато преживяваме болест, загуба на близък или някакво друго тежко изпитание, лукавият идва да ни убеждава, че Господ не се интересува от нас или пък даже, че Той изобщо не съществува. Вкарва ни ужасни съмнения в ума. Когато пък самите ние сме болни, ни лъже, че тази болест си я заслужаваме и тя няма да има край за нас… С подобни твърдения дяволът може да ни докара ни до униние и до ропот – все сериозни грехове пред Бога.
При такива ужасни атаки обаче е хубаво човек да погледне в ретроспекция живота си и да си даде ясно сметка през какво е минал и как са се разрешавали проблемите му. Защото само така би се убедил, че да – и болен е бил, и в грехове е изпадал, и умора го е налягала, но Господ никога не го е изоставял. Фактите, а не лъжите на рогатия трябва да ни убеждават за отношението на Бог към нас. Опитът е нещо изключително ценно в духовния живот.
Понякога пък попадаме в спорни ситуации. И не знаем кой е прав – дали ние или хората, пред които отстояваме правотата си. Но тогава пак можем да се подведем от егото си, напомпвано с лукави лъжи. Така вместо да се интересуваме от истината, ние просто желаем да вземем надмощие над опонентите си. И сами себе си убеждаваме, че това е справедливо. Борим се до край, до кръв даже. А в последствие може да се окаже, че сме грешали. Но сме се поддали на своята горделивост и тщеславие – два от най-любими грехове на дявола. Повярвали сме на лъжата му и сме паднали в мрежите му.
Подобен е и резултатът, когато му повярваме, че за нищо не ставаме и се откажем да отстояваме каквото и да било. Дори по време на молитва лукавият идва да ни нашепва: „Няма смисъл. Толкова си окаян, че всяка твоя дума увисва пред Бога.” Същото ни казва и когато влизаме в диалог с другите: „Виж се, те са по-умни и интелигентни от тебе. Изобщо не се опитвай даже да влизаш в спор с тях. По-добре си мълчи там в ъгъла.”
Не ви ли се е случвало подобно нещо, скъпи слушатели? Аз съм имала множество такива изкушения – да се съмнявам в себе си, в талантите си, в молитвите си дори. Защото някой ми внушава, че съм жалка и неспособна на нищо добро…
Да… Ние не сме съвършени, но е огромна грешка да се смятаме за нищожни. Та нали сме създадени с по образ и подобие на самия Бог?! Би било обида спрямо нашия Създател да се усъмним в дарбите си. Но пък мисълта, че сме надарени с таланти и способности не бива да ни кара и да се възгордяваме, защото гордостта директно ще ни отведе при жертвите на дявола. Нека се възприемаме по-скоро като деца, които цял живот се учат и се надяват на Бащината благословия.
А виждайки нашите усилия и упованието ни, Господ ще довършва това, в което се затрудняваме. Ще ни укрепва и пази.
„Блажен е тоя, – пише св. Ефрем Сирин – който съгласува живота си с истината и не се отдава на лъжата… Човекът на истината не угажда на хората, не съди неправедно другите, не си приписва достойнство и чест, не презира нищия и бедния, в отговорите си не е лукав, в размислите си е правдив, в работата си ревностен, в обществото почтен, не познава коварство, не обича лицемерие, краси се с добри дела, ръководи се от всяка добродетел. Наистина блажен е човекът, който всякога и във всичко служи на истината!”
Но може би си мислите, скъпи слушатели, че все пак има ситуации, когато ни се налага да излъжем. Става въпрос за т.нар. „благородна лъжа”. Едно понятие, което е доста широко използвано напоследък и зад което се крият всякакви мотиви. Но има ли такова нещо като лъжа по необходимост в християнството? Как мислите? Едва ли… В Божието слово не се казва: „Не лъжи, освен ако не се налага”. Божията заповед е категорична, че никак не трябва да се лъже. Така че всяка лъжа си е грях. А в греха никога не може да има нищо добро. В посланието си до ефесяните ап. Павел пише: „Като отхвърлите лъжата, казвайте истината всеки на ближния си, понеже сме членове един другиму.” /Еф. 4:25/.
В едно от своите съчинения свети Василий Велики пита: „Необходимо ли е да се лъже, имайки предвид нещо полезно?“ И отговаря отрицателно:„Това не се позволява от казаното от Господ, Който категорично твърди, че лъжата е от дявола (виж: Йоан 8:44), без да показва някакво различие в лъжата“.
А фактът, че понякога след като сме излъгали, това все пак е довело до нещо добро, не бива да ни успокоява. Да, Бог има абсолютната власт да „преформатира“ всяка наша постъпка, но ние няма да сме освободени от отговорността за своята лъжа. И ако понякога изпитваме огромна трудност да кажем истината на някого, защото знаем, че от това ще го заболи, по-добре вместо да лъжем, усърдно да се помолим Господ да ни помогне в тази ситуация. Преди да кажем каквото и да било, нека издигнем към Него ръцете, душата и ума си. Той да се намеси и да ни даде просветление. Сам Бог ни е казал: „Призови Ме в скръбен ден. Аз ще те избавя.” /Пс. 49:15/. Да се молим и като псалмопевецът да придобием мъдро сърце /Пс. 98:12/ и ще знаем кога какво да говорим.
Лъжата си е лъжа и тя представлява изопачаване на истината – нещо, с което Бог не може никога да бъде съгласен, защото Той Самият e Истина. И тези от нас, които лъжат съзнателно, няма влязат в Царството Божие, ако не се покаят от дън душа. Свети Йоан Богослов пише: „Блажени са, които изпълняват заповедите Му, за да имат право да ядат от дървото на живота и да влязат в града през портите. А отвън са псетата, магьосниците, блудниците, убийците, идолослужителите и всеки, който обича и върши лъжа.” /Откр. 22:14-15/.
И така, скъпи слушатели, може още дълго да се говори по темата. Но се надявам, че засегнахме някои основни точки за по-сериозен размисъл. Не е лесно винаги да бъдем искрени. Това често пъти ни злепоставя и руши устои, които сме си градили с труд. Поставя ни в ситуации, когато може да изгубим приятелства, да си навлечем нечий гняв, да станем дори жертва на насилие. Особено днес, когато се мами постоянно и във всички посоки. Възможно е някой да ни постави и ултиматум – примерно в работата да подпишем документ с невярно съдържание, да измамим пред данъчните или да заметем под килима подробности, свързани с конкретни хора и обстоятелства.
Нека Бог да ни дава мъдрост във всички трудни ситуации и да се уповаваме на Него във всичко!
Благодаря ви, че бяхме заедно и днес в ефира на радио „Аве Мария”. Желая ви спокоен и благословен ден! До скоро!
