София, 28.11.2024 г.
Здравейте, скъпи слушатели на радио „Аве Мария” от мен Румяна Попова-Бакърджиева! Драго ми е да бъдем отново заедно в ефир! В днешното издание на моята кратка рубрика съм подготвила размисъл върху една тема, която, струва ми се, е ключова за всеки християнин, независимо от това дали е мирянин или е богопосветен. Защото ние всички сме призвани към едно и също нещо – нашето вечно спасение. А как се стига до Царството Небесно? – по трънливите пътеки на този свят, където попадаме сред множество изпитания и изкушения. Сам Исус ни е казал, че е стеснен пътят и малцина успяват да го преминат, а после да влязат и през тесните врата /Мат. 7:14/. Не е лесно човек да се провре през малък портал. Нужно е да сведе глава и торс към земята. На духовен език това означава да се смири, да снижи егото си. Но Господ ни е казал директно и още нещо, което е дори повече от това да се снишим. Призовал ни е да се отречем от себе си. Ще цитирам думите Му, предадени от евангелист Марк: „…който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва” /Марк 8:34/.
Какво точно означава в случая призивът да се отречем от себе си? Та нали постоянно слушаме психолози и терапевти да ни повтарят: „Бъдете себе си”, „Важното е човек да бъде себе си”. Подобни съвети са станали неизменна част от съвременното мислене на т.нар. модерен човек. И как сега ние, които искаме да бъдем Христови последователи и приятели, да разбираме призивът „отречи се от себе си”? Какво има предвид Исус с тези думи? Да се отречем от себе си в евангелския смисъл на тази фраза означава да отхвърлим всичко вътре в нас, превръщащо ни в егоисти. Да пожелаем да се откъснем от онова, което ни обременява, от земното и преходното. А то – земното и преходното така ни се услажда с годините, че все повече привързваме душите си към него. Само си помислете, скъпи слушатели, как сте приемали живота си на 16 години? Били сте много по-леки откъм привързаности и земни желания. Радвали сте се на малките неща и сте изпитвали вълнение от най-минималния жест на някого към вас. Но с течение на времето, придобивайки все повече и повече блага и влияние върху други хора, сте се окопали в някакъв свой въображаем свят, към който сърцето ви неминуемо се е прилепило и там то усеща не само услада, но и смисъл на всичко. Сякаш изворът на щастието е също там – в това, което имаме… Но как се върви след Христос с целия този багаж? Възможно ли е? Още повече, че постоянно сме изложени на опасността да разпилеем нещо по пътя. И в желанието си да си го съберем обратно, ще изостанем, ще изгубим Господ от погледа си и в крайна сметка ще се откажем да Го следваме. Колко много хора са изпадали в тази ситуация през вековете?! Милиони вероятно… С призива Си да се отречем от себе си Исус всъщност ни казва нещо изключително важно – всичко това, което сме придобили – материални притежания, място в обществото, име, влияние, титли и важни точки в своята автобиография – никак няма да ни помогне да стигнем до Царството Божие, а даже напротив – би ни възпрепятствало.
Порасналото ни его няма да остави в сърцето ни място за действието на благодатта. И ние ще чуваме само собствения си глас, а Божият ще остава далечен и неразбираем. Ще се съсредоточаваме в преходното, изгубвайки вечното. А по този начин избираме смъртта пред Живота с главно ж. Със свободната си воля реално казваме „не” на Господа, оставайки тук, при княза на този свят. Защото в крайна сметка – казал го е пак Исус – няма средно положение: или служиш на Бога, или на мамона, сиреч на дявола /Мат. 6:24/. А той – дяволът – няма да се подвоуми да ни подхлъзне. Опитал се е да изкуши дори самия Господ. И при най-малката възможност, която му предоставим, ще ни поведе по широкия и лесен път на духовната мизерия, път, който води всъщност към ада…
Така че, скъпи слушатели, за нас е важно да си дадем ясно сметка накъде сме тръгнали… Да се вгледаме много добре не само в делата си, но и в мислите и намеренията си. Да осъзнаем към какво ни тегли сърцето ни, към какво сме се привързали и как то влияе върху решенията ни. Защото животът е низ от всекидневни избори. Нека се запитаме – кое е водещото, когато правим тези избори – дали е нашата любов към Бога или стремежът ни към удобства, притежания и лична слава в този свят?
Ако сме вярващи християни, ще си дадем сметка, че в края на краищата всичко ни е дар. Дори и нашите таланти. Даже и нещата, които си въобразяваме, че сме постигнали със собствени усилия, отново са Божия благословия. Да, до известна степен те се дължат и на упорития ни труд и желанието ни да се самоусъвършенстваме, но в основата стоят отново Божиите дарби, които сме получили напълно безплатно. Така че без нашия Създател и Промислител, какво бихме били? В своето съборно послание ап. Яков пише следното: „Чуйте сега вие, които казвате: „днес-утре ще тръгнем за еди-кой си град и ще проживеем там една година, ще търгуваме и ще спечелим“, вие, които не знаете, какво ще се случи утре: защото вашият живот какво е? па’ра, която се явява за малко време, па изчезва.” /Як. 4:13-14/.
Можем ли изобщо да постигнем каквото и да било без Бог? Той е тотално присъствие. Но не бива да забравяме, че ни е създал от любов. И ни призовава също и ние да обичаме. Тоест – като Него Самия да посветим усилията си на това да даряваме любов. И всичко, което правим, да бъде заради обичта ни към нашия Създател и към ближните ни. „Обичай Бога и обичай ближния си” е всъщност изпълнението на целия закон – ни уверява Исус. Бог е абсолютна всеотдайност и всички, които имат нещо общо с Него, също са такива. Живеят, за да даряват любов. Но докато служим на своето лично его, на желанията си да си доставим удоволствие от всякакъв вид – физическо, душевно, емоционално – ние сме един вид идолослужители. Нашето собствено Аз е най-големият ни идол и то ни кара да му принасяме целия си живот, всичките си таланти и труд. Забележете колко много хора започват изреченията си с „Аз”. И как им е приятно да занимават другите със себе си. На първо място в сърцата, умовете и стремежите им не е Бог, а тяхната собствена личност. Такива хора ни най-малко не могат да осмислят какво означава призивът на Господ: „Търсете първом Царството Божие”. Егоистът е човек, който само на думи определя себе си като християнин, но реално не е такъв. Половинчато е неговото общение както с Господа, така и с ближните. Никога не се отдава изцяло. Не е способен на жертва за другия. Или по-скоро способен е на това само в случай, че ще получи същото абсолютно реципрочно: давам, за да ми дадат. И то в същата степен. Не по-малко.
Днес за жалост повечето приятелства се основават точно на такъв тип философия – да сме си полезни взаимно. Тоест – тук я няма християнската нагласа, според която човек дава без да очаква нищо в замяна. Истинските приятели на Исус са готови да дадат и ризата си, ако някой им поиска горната дреха, да вървят две мили с някого, макар че той ги е помолил само за една миля /Мат. 5:40-41/. Тоест – във всичко са готови на саможертва, без да пресмятат собствените си ползи. Ето такъв е и самият Исус. И е показал на практика какво означава да обичаш. А всяка наша сдържаност ни отдалечава от Бога и от Царството Небесно.
Когато сме поставили своето Его в центъра на живота си, се самозаблуждаваме и в това, че всичко можем да разберем с човешкия си краен ум. Започваме дори да анализираме какъв е Бог. Влизаме в спорове относно неща, които са тайна за нас и които могат да ни бъдат открити само свише, като дар. Такъв дар обаче получават малцина – желаещите да подражават на Исус и да придобият ум Христов. А умът Христов, както пише ап. Павел, „превъзхожда всяко знание”. Докато не започнем да се отдаваме от любов за сметка на личното си его, само ще си въобразяваме, че познаваме Бог и че вярваме в Него.
„Утвърди стъпките ми по Твоето слово и не давай да ме обладае никакво беззаконие“ /Пс. 118:133/, се моли от сърце и душа цар Давид. Такива ли са и нашите молитви, скъпи слушатели? А може би не… Навярно, заставайки пред Бога, ние по-скоро се опитваме да Му наложим да изпълни молбите ни според нашата, а не според Неговата свята вола. В тази посока ап. Яков ни е предупредил много откровено: „Просите, а не получавате, защото зле просите – за да го разпилеете във вашите сладострастия.“ (Яков 4:3). Даже в молитвите си ние слагаме своето его на преден план. Поставяме желанията си пред Бога както децата пред Дядо Коледа… И се самозаблуждаваме, че ако получим всичко това, ще бъдем истински щастливи. Но Исус ни пита съвсем искрено: „Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?” /Мат. 16:26/.
Да превъзмогнем своето самолюбие е вероятно наистина прекрасно състояние. Казвам вероятно, скъпи слушатели, защото самата аз още не съм го изпитала. Но познавам хора, които до голяма степен са го постигнали. Те излъчват един невероятен вътрешен мир. Леко се общува с такива личности. Не ни се иска да си тръгваме от срещата с тях. Усещаме се спокойни и някак по-чисти след това. Доставя ни радост дори само мисълта, че отново ще ги видим. Те имат съвсем-съвсем различно излъчване. И ни се струва безсмислено и дори глупаво да си слагаме маски пред такива хора. Хора, които до известна степен са започнали да приличат на Христос.
А Той – Христос – никога не поиска нещо, за да задоволи своето его. Никога не пожела някой да Му връща услуга. Никога не се поблазни от предложенията, които Му отправяха да Го издигнат за земен цар. В ситуациите, когато идваше много народ при Него, предпочиташе да остане само за известно време с тях, а после се отделяше сам за молитва. Не се услаждаше от мисълта за своята слава между човеците. Предпочиташе в такъв момент да се уедини.
Исус е нашият най-добър пример. И пак Той ни казва, че отричайки се от себе си, всеки от нас трябва да вземе кръста си и да Го последва, тоест да приеме страданието доброволно. Защото кръстът е страдание. Но кръстът е и любов. Носиш го съзнателно от любов. Страдаш, но не за да придобиеш нещо за себе си, а за другите. Като Господа. Кръстоносенето започва от отхвърлянето на нашето его и приемането на един различен начин на живот – от любов към Бога и към ближния да понасяш болка. И да, кръстът ни се струва като мъчение и първичната ни реакция е да го отхвърлим, но реално е голяма благословия. Христос ни уверява: „Истина ви казвам: тук стоят някои, които няма да вкусят смърт, докле не видят царството Божие, дошло в сила.“ /Марк 9:1/. Тези думи са изречени за избралите Кръста на любовта. Именно те ще видят царството Божие в истина и сила. И дори още тук, в този земен живот, ще придобият вътрешен мир и непреходна радост. Напредвайки по пътя си в общение с Бога, тези хора вече не изпитват страх нито от болката, нито от смъртта. В истинската любов няма страх – пише ап. Йоан Богослов /Виж 1 Ин. 4:18/. Треперят от вътрешна несигурност само личностите, които разчитат на собствените си възможности, а Бог е някъде в дъното на тяхното съзнание.
Ако не се отречем трайно от себе си, не можем да се учим от Христа и реално ще последваме други учители. А такива колкото щете днес – от изток и от запад, от север и от юг. Заливат ни с всякакви идеи за постигане на съвършеното щастие, но никоя от тези идеи няма да ни отвори райските врати. Ако не вървим по стъпките на Христос, ние се отдалечаваме от Него или най-малкото се разминаваме.
Но да… Вътрешната ни съпротива не е никак малка. Цялата ни паднала природа се надига против едно такова решение да се отречем от себе си. И дори редовно да ходим на Църква, това още не означава автоматично, че ще ни е лесно да си вземем кръста и да тръгнем след Господа. Защото – да – вероятно сме религиозни хора, но дълбоко в сърцата си не сме разбрали Исус. Идваме в храма, заставаме пред олтара и говорим на Бог, но дали искаме да чуем Него Самия? Можем напълно да утихнем? Да се снижим? Да се вслушаме? А пък ако ни сполетят по-сериозни изпитания и страдания, не реагираме ли съвсем по човешки? Не искаме ли по най-бързия начин да преустановим болката, да се отървем от нея, независимо от средствата за това? И… ето, че ставаме много лесна плячка за лукавия.
Спомнете си думите на Господ, че за да влезем в Божието царство, е нужно да се борим с всичко, което ни отдалечава от Него. Ако ни съблазнява окото ни – да го извадим. Ако ни мами ръката ни – да я отрежем /Мат. 5:29/. Тоест – да бъдем категорични срещу онова, което ни отклонява от вярната посока.
Дори и зверски да ни заболи. Нужен е очистителен огън, за да прегори всяка шлака. Душата не може да бъде очистена безболезнено, не може да бъде обгорена без болка.
Когато Господ казва на богатия момък: “Иди, продай имота си и раздай всичко на сиромаси” (Мат. 19:21), на нас ни става ясно защо последният си тръгва натъжен. И съвсем-съвсем добре го разбираме. Даже се припознаваме в този персонаж, за когото е по-лесно да се раздели с надеждата си за вечно спасение, отколкото с това, което е придобил на този свят. Не може да се реши да се отрече от себе си, да вдигне кръста си и да тръгне след Исус. Божието словото не е стигнало все още до сърцето му и не го е променило издълбоко.
Да се отречем от себе си обаче е изходната точка по пътя ни към спасението. В Царството Божие няма да влезе никой, облечен с неподходяща одежда, т.е. без да се е смирил.
„Да бъде благословен Господ за това, че благоволи да ме освободи от мен самата!– възкликва съвсем искрено св. Тереза Авилска
В подобно разположение на духа и Малката света Тереза споделя убеждението си: „Присъщо на любовта е да се снизи… да изчезнеш, за да обичаш”.
А на света Катерина Сиенска сам Бог говори в лично откровение следното: „Пътят, по който можеш да Ме познаеш и същевременно да вкусиш Мене, вечния живот, е никога да не излизаш извън истинското самопознание; и ако се снишиш в долината на смирението, ще познаеш Мене в теб самата.”.
И така, скъпи слушатели, нека всеки от нас да се опита насаме в Божието присъствие да си направи една откровена равносметка доколко се е отрекъл от себе си, от правата си, от претенциите и амбициите си, и е понесъл доброволно своя кръст. Накъде върви и иска ли да бъде Христов последовател. Без откровен отговор на тези въпроси, само ще си въобразяваме, че сме християни.
И в тази връзка нека завършим днешното предаване с едно стихотворение-молитва:
ПОМИЛВАЙ МЕНЕ
Помилвай мене,
ето че съм паднала,
че непокорно мисля и живея,
че търся още себе си по пладне
и чуждите овации копнея.
Помилвай мене повече от всякога
сега, когато чувствата ми лепнат
по спомени, по бръчки в огледалото,
в усещането, че ще оглупея…
Помилвай мене! Аз отварям смисъла
на моя свят – а Ти подай му святост.
Достатъчно потъвах необмислено
в тревогите по земното богатство.
Сега съм тук. И търся тази Истина,
която е създала мъченици!
Помилвай мене! Толкова Си близо!
А аз ще се опитам да съм Личност!
