Да вкусиш Светлината!!!
Пожелавам го от сърце на всеки. Това е състояние, в което душата някак изплува и се чувства безмерно свободна. Свободна от болката, свободна от суетата, свободна от чуждите планове и утеснения.
Малцина днес, в двадесет и първото столетие, са всусили истинската Светлина.
Притиснати сме отвсякъде – от грижите, тревогите за утре, притесненията за начина, по който изглеждаме в очите на другите. Без да съзнаваме, робуваме на толкова много неща… Преобръщат ни няколко думи, малък жест, неочакван поглед… Раними сме. Толкова сме раними, че все по-често се говори за депресии, фобии и дори по-тежки психически състояния. Душите ни боледуват. Болни са от липса на обич, от липса на вяра, от липса на надежда.
Устремени към постигане на земните удобства, постоянно потискаме своя вътрешен глас, потушаваме изконния си порив към духовното. И не можем да разберем сами себе си – защо все нещо не ни достига, за да бъдем щастливи, защо дори и в най-приятните моменти не изпитваме пълнота? Къде е разковничето на тази постоянна тъга, съпътстваща ни и в хубавите, и в трудните периоди от живота ни?
Своя отговор на тези въпроси аз открих в досега си с християнството. Първата ми книга “Коричка вяра” излезе в момент на силен мой вътрешен подем, когато усещах много осезателно едно присъствие свише. Тази благодат ме подтикваше да пиша, да споделям в стихове всичко, през което минавах. За мен беше изключително важно да предам, доколкото изобщо ми беше възможно, и емоцията, и силата, и смисъла на всичко преживявано.
Но пътят във вярата никога не е равен, широк и лесен… По този път човек се среща най-напред със самия себе си. Неизбежно е… Все по-ясно се виждат грешките, допуснати в миналото, които са рефлектирали върху настоящето и продължават да ограбват мислите, думите и делата. Най-тежка е битката със собствените навици, с егото, с наклонността винаги да търсиш своето право, дори и за сметка на най-близките хора.
Колкото повече човек опознава Бог, толкова по-открито вижда колко е изкривил Образа Му в своята личност. Създадени сме, за да обичаме. И Христос ни е показал на думи и дело какво означава любовта, но всичко някак е останало само в сферата на добрите пожелания, а реалността е нещо коренно различно…
Именно в разминаването между изконната ни същност и това, в което сме се превърнали, е основата на нашата болка. Ние не сме тези, които Бог е създал. И всеки наш ден носи белезите на този дисонанс. Фалшиви сме. Неточни. Несъвършени…
Втората си стихосбирка написах за две години – време, изпълнено с много сериозни лични битки. Понякога успешни, понякога не толкова… Труден е преходът от осъзнаването към реалната промяна… Но си заслужава! Защото е път към нетленната Светлина, път към вкусването на Бога. Път към истинската свобода на душата.
Вярно е, че аз не съм го извървяла докрай. Моето вкусване става за кратко. Моята радост е все още крехка и трае сякаш само миг… Но дори и тези моменти щастие са достатъчни, за да ме водят нататък, за да не ми позволяват да се откажа, за да ме подтикват да обичам неегоистично и да вярвам с цялото си сърце в Любовта. Защото Бог е любов!!!
