Чревоугодието

София, 18.07.2024 г.

Здравейте, скъпи слушатели на радио „Аве Мария” в този горещ летен ден! Аз съм Румяна Попова-Бакърджиева и се включвам на живо от студиото ни в София за моята кратка ежеседмича рубрика.

 Днес ще си поговорим за чревоугодието, без да претендираме за каквато и да било изчерпателност по въпроса. Просто ще набележим основни точки за размисъл. Наричаме го още и лакомия. Една страст, която не е чужда на никого. Дори и да не си даваме ясно сметка за това, всички сме имали моменти, когато сме се поддавали на изкушението да хапнем повечко, да си нарушим поста или да изхвърлим храна, защото не сме преценили колко можем реално да изядем. Да, терминът чревоугодие почти е излязъл от употреба и рядко ще чуете някой да го използва. Не ни е удобен. Някак ни… изобличава. А пък в днешно време да изпитваш чувство за вина е нещо, което избягваме тотално. Обаче, както и да погледнем на проблема, факт е, че все повече хора търсят консултации със специалисти по диетология, борейки се с излишни килограми и дори със затлъстяване. А най-жалкото е, че сред тези пациенти има и доста деца.

Нека не се лъжем – като всяка една страст и чревоугодието води до зависимост. А последствията от него вредят не само на тялото, но и на душите ни. Отдавайки му се, човек може да изгуби своето вечно спасение, вратите на Царството Божие да останат заключени за него. Нека не подценяваме този порок. Може да ни се струва незначителен, но всъщност не е така.

Свети Йоан Лествичник го е нарекъл „любим на всички лукав властелин”. Властта му е започнала още в рая, когато нашите прародители са вкусили от забранения плод и така са нарушили Божията заповед да не се докосват до дървото за познаване на доброто и злото. Знаем какво следва за цялото човечество от този първороден грях. Всеки от нас носи тежестта му и въпреки кръщението, в което сме се умили, склонността ни към грях си остава. Чувстваме това всеки ден, всеки миг в живота си.

Чревоугодието е онази слабост, която изкушава и Исав, подтиквайки го да продаде на брат си Яков своето първородство. За една купа леща. А в старозаветни времена първородството е много ценно. То дава изключително важни предимства – по-големия дял от бащиното наследство, право на специалната бащина благословия, почетно място на трапезата. И именно заради възможността да получи благословията на баща си Исаак, по-малкият брат Яков изкушава по-големият Исав с вкусната си гозба. Уморен от дългия ден и изгладнял силно, Исав се съгласява да продаде първородството си. Прави го с лека ръка, защото в този миг нуждата на стомаха му и желанието да вкуси от уханната леща са по-силни от волята му да опази ценното богатство на своето първородство /Бит. 25:29-34/.

Заради желанието да угодят на стомаха си по-късно и голяма част от израилтяните, излезли под предводителството на Мосией от Египет, започват да роптаят в пустинята, спомняйки си за казаните с месо.

В този момент те предпочитат робството под властта на фараона, вместо свободата си и всекидневното хранене само с манната, падаща от небето. Готови са с лека ръка да заменят свободата си за порция лук и месо в Египет. Грижата за плътта им е по-важна от тази за духа. Не случайно и Бог е възкликва за този народ: „…няма Моят Дух да бъде вечно занемаряван от (тия) човеци, защото са плът!” /Бит. 6:3/.

Векове по-късно сам Исус Христос разказва една притча, противопоставяйки в нея два образа – образа на богаташа, който живее в изобилие и пищни гощавки и образа на сиромаха, който се храни единствено с трохите, падащи от трапезата на богатия. И въпреки че има повече, отколкото му е нужно, първият от двата персонажа не спира на ламти за още, без да забелязва нуждата на бедняка. Сиромахът обаче не роптае, нито краде, нито проси дори. Задоволява се смирено с това, което е. Накрая и двамата умират в един и същи ден. Богатият отива там, където е вечен огън, а бедният – в лоното Авраамово /Лука 16:19-31/. Но защо? Нима богатството е порок? Разбира се, че не. Само по себе си то не е нещо, което да ни изобличава или осъжда. Проблемът идва от нашата ненаситност, част от която е и порокът чревоугодие. Когато човек иска и още, и още, и още, а сърцето му все повече закоравява към ближния, няма как да очаква вход за рая. За такива хора и ап. Павел пише в посланието си до филипяните: „Техният бог е коремът“ (Филип. 3:19).

Склонността ни към този вид грях често става повод и за това да бъдем сериозно изкушавани от дявола. Та нали той се опита да подхлъзне и Самия Господ! Когато Исус е най-гладен и немощен в пустинята, лукавият идва да му предлага да превърне камъните в хлябове. Представяте ли си това какво изпитание е за човек, който не се е хранил дълго време? Вие нямаше ли да се поддадете? Камъните изведнъж да ви замиришат на пресен топъл хляб? Но знаем как реагира Исус. Той цитира Писанието: „Не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божиите уста.” /Мат. 4:4/. Тук всъщност Господ постъпва напълно противоположно на евреите. И Той като тях се намира в пустинята, а дори не е имал манната небесна, но не се поддава на телесните неразположения. Утвърждава, че човек е единство на дух и тяло. Ние не сме животни. И плътта няма власт над нашия дух. Точно обратното – духът оживотворява телата ни.

Интересен факт е, че в това изкушение на Господа в пустинята Сатана предлага на Исус да превърне в хлябове повече от един камък: „ако си Син Божий, кажи, тия камъни да станат на хлябове.” /Мат. 4:2/. Всъщност за един свит стомах след дълъг пост са достатъчни и само 2-3 филийки. Ето, в тази точно подробност можем да усетим същността на изкушението чревоугодничество. То е свързано с желанието за пресищане. Да искаш още и още и все по-вкусно и по-вкусно… Тази страст те завладява и не можеш да спреш, а дяволът се радва.

Помислете си, скъпи слушатели, какво често правим и ние около празника Възкресение Христово. Постим 40 дни. Борим се да се подвизаваме. Обаче чакаме с нетърпение да дойде Великден, та хубавичко да си хапнем. И още преди това мисълта за трапезата ни е завладяла с пълна сила.  Пазаруваме, подготвяме се.

Често готвим най-усилено в събота преди празника, и то часове наред – курабийки, козунаци, агнешко и т.н. Всичко, каквото традицията повелява. И някак тази грижа за трапезата така ни завладява, че идвайки на службата в храма, най-малкото вече сме капнали от умора и дори не слушаме в пълно съзнание нито четивата, нито проповедта. А Небесният Хляб, Тялото Христово, което би трябвало в този момент да е най-ценната наша храна, някак не Го приемаме точно с такава нагласа. Мисълта ни още е там, при фурната, където сме опекли агнето. А е слязъл при нас Самият Агнец Божий!!!

Трапезата е централна и за много важни поводи в нашия живот – кръщение, венчавка, та дори и погребение. Когато започнем да се подготвяме за тях, първата ни мисъл е какво ще сложим на масата… И пак се отклоняваме от духовното за сметка на телесното. Не случайно и в посланието си до църквата в Рим апостол Павел предупреждава християните там: „Грижите за плътта не превръщайте в похоти“ /Рим. 13:14/.

Според Отците на Църквата всички наши страсти се намират в много тясна взаимообвързаност – едната води към другата. Най-първата страст е егоизмът, а от него се поражда желанието да си угаждаме. Тук се ситуира и чревоугодието, което пък от своя страна подхранва все повече и повече самолюбието. И така постепенно човек издига себе си в култ. Аз съм си важен, независимо от всичко. Стремежът да си задоволявам нуждите обаче може да ме доведе и до патологични форми на поведение. Започвам да прекалявам първо с храната, после си намирам нещо, което ще ми носи нови психосоматични преживявания и така, докато не стигна някакви висоти на моят стремеж към нови удоволствия. Свети Йоан Лествичник казва, че: „Чревоугодието е притворство на стомаха: защото той и когато е наситен, вика: ”Малко е!”, и когато е пълен и ще се пукне от излишество, крещи: ”Гладен съм!”. Така например богатите древни римляни, след като вече били преяли по време на пищните си угощения, се просвали по корем, като се опитвали да повърнат, за да могат след това да изядат и още нещо, което им се искало.“  

“Чревоугодието е пресищане на очите; ние приемаме с мярка, а то ни подстрекава да погълнем всичко наведнъж”. – пише още св. Йоан Лествичник. Тоест тази страст ни пречи да се ориентираме от какво наистина се нуждае тялото ни. Погледнете малките деца – те спират да се хранят, когато усетят ситост и колкото и да им подаваме нови лъжици с нещо още по-вкусно, просто отблъскват ръката ни. Има и доста злояди хлапета, но никое не е умряло от глад. Макар че бабите постоянно ги преследват с купа каша или нещо друго. Такова тъпчене на сила още в детството после става причина и за сериозни проблеми с овладяването на чревоугодието.

Според отците на Църквата, „насищането е майка на блудството; а ограничаването на стомаха е причина на чистотата”. И това е напълно логично. Когато количеството на стомашните сокове се увеличава, човек става похотлив. Кръвта отива в стомаха, а наблизо са и всички полови жлези. Големите пиршества нерядко са завършвали и с истински оргии. От друга страна при препълнен стомах главата ни сякаш се изпразва. Не можем да мислим трезво. Всичко потъва в някаква неясна мъгла. А пък да се молиш в такова състояние си е направо мъка. И обратното – когато се храниш умерено, мисълта ти се обостря. Ето защо, докато пишел „Фауст”, Гьоте решил да пости. Чревоугодието ни прави по-плътски от всякога и ни доближава до животните.

Пресищането с храна води след себе си и още грехове. „Отде у вас тия вражди и разпри, – пита св. ап. Яков в своето съборно послание – Нали оттам, от вашите сладострастия, които воюват в членовете ви?” /Як. 4:1/.

Но с Божията помощ за нас е възможно да победим всяка страст. Трябва обаче да бъдем упорити и постоянни. Ако само от време на време се залавяме с борбата срещу чревоугодието, тя ще е тежка и често пъти ще бъдем побеждавани. Важно е да се храним умерено, без излишества, както ни учи ап. Павел: „Всичко да става с приличие и ред” /1 Кор. 14:40/. Тоест съзнателно да се борим със склонността ни към пресищане – по думите св. Йоан Касиан.

Нима не знаете – четем в посланието до коринтяните – „че тялото ви е храм на Духа Светаго, който живее във вас и Когото имате от Бога, и че не принадлежите на себе си?”(1 Кор. 6:19). Да… Жалкото е, че май рядко си даваме сметка за това. Съвременната култура изобилства от хедонистични послания, които ни въздействат силно на подсъзнателно ниво като ни внушават, че не трябва да си поставяме ограничения, а напротив –да си угаждаме непрекъснато.  Науката нарича желанието ни за още и още храна с термина “лептинова резистентност”. При това състояние нашият мозък не може да получи сигнала за ситост. Очите ни виждат препълнени рафтове в магазините, ушите ни слушат постоянни реклами за една или друга вкусна храна и ние не можем да устоим. Дори и когато вече стомахът ни е пълен.

 От друга страна живеем и в ерата на т.нар. „гурме култура”, която се превръща в постоянен стил на живот. Става дума за приемане на храната като един вид интелектуално преживяване, като източник на изтънчено удоволствие. Такава нагласа е диаметрално противоположна на християнския пост. Постът се основава на доброволния отказ от плътско услаждане и целѝ да се пребориш със страстите си, в това число – да не робуваш на стомаха си, да спреш да си угаждаш чрез яденето. А „гурме културата“ ласкае егото ти, внушавайки, че ти осигурява принадлежност към някаква висока каста на интелектуално изтънчени ценители на храната, нещо в стил: „Това е изкуство и не е за всеки“.

Нашата епоха постоянно стимулира страстите ни. Рекламата възбужда нови и нови желания и то съвсем легално. Всички ние ежедневно биваме изкусявани чрез различни образи и послания. И още нещо много важно /а дяволът е в детайлите!/ – рекламните трикове на търговците ни внушават, че дадена храна или напитка има дори духовна стойност за нас.  Продават ни цели истории, с които да ни накарат да опитаме точно тази вафла, точно тази напитка. Това си е една нова форма на езичество. Започваме да се самоидентифицираме с образите на копнеж и подражание, на спиритуалната принадена стойност в чинията.

Не случайно и св. Йоан Лествичник е категоричен, че е голямо мъжество да преборим чревоугодието. Особено пък днес, в 21-ви век. И…който удържи тази победа, той е постигнал истинско безстрастие и е съкрушил дявола. За такъв човек без ни най-малко колебание можем да кажем, че е целомъдрен.

Точно с тази цел е въведен и постът от Църквата. Той не е някаква мазохистична практика. А напротив – път към побеждаване на склонността ни да задоволяваме безразборно егото си. Постът е отхвърляне на всичко, което угажда на вкуса ни, „укротяване на телесното разпалване, изтребление на лукавите мисли, освобождение от скверни сънища, чистота на молитвата, светило на душата, пазител на ума, премахване на сърдечната безчувственост, врата на умилението, смирено въздишане, радостно съкрушаване, въздържане от многословие, причина на безмълвието, страж на послушанието, облекчение на съня, здраве на тялото, причинител на безстрастието, прощаване на греховете, врата на рая и небесно наслаждение“ – пише св. Йоан Лествичник.

Но Бог е подарил на всекиго от нас свободна воля и ние сами ще решим дали да слушаме светите отци или да се поддадем на рекламните внушения на нашия век. От това ни решение ще зависи къде искаме да прекараме вечността.

Сам Господ ясно ни е казал: „Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят” (Мат. 5:6) и още: „Трудете се не за храна тленна, а за храна, която пребъдва до живот вечен и която ще ви даде Син Човеческий.” (Иоан. 6:27). Христос нарича Себе Си: „живият хляб, слязъл от небето” и ни уверява, че „който яде тоя хляб, ще живее вовеки” ( Йоан 6:51).

Да… Той ни даде за храна Своето Тяло. Нека никога не пренебрегваме и не забравяме този факт. И нека не бъдем роби на телесните си нужди. Да не падаме на нивото на безсловесните животни. „Глупав е светът, който не разбира какво е сторил Исус за неговото спасение – пише Малката Света Тереза – Този всепоглъщащ свят, който изсушава душите и ги води към пресушени извори.”

Осъзнавайки смисъла на Божието Слово и силата на Причастието, авторът на книгата „Подражание на Христа” се моли така: „Запрян в затвора на тялото, признавам, че се нуждая от две неща – от храна и от светлина. Ето защо Ти си дал на мене слабия Твоето собствено пресвято тяло, за да бъде храна на душата и тялото ми, и си поставил Твоето слово за светило на ногата ми. Не бих могъл да живея без тези две неща. Понеже Словото Божие е светлина за душата, а Твоето тайнство – хляб за живот… Благодаря Ти, Господи Исусе, … за тази трапеза…”.

И така, скъпи слушатели, надявам се, че очертахме главни опорни точки за размисъл върху страстта на чревоугодието. Важно е да не го подценяваме, наистина. Защото, нека не се лъжем, склонни сме да го пренебрегваме и да падаме в неговите изкусни капани.

Ще завърша тази наша среща, както вече стана почти традиция, с едно стихотворение. То е от дълбокото на душата ми. Написано е почти на един дъх и се надявам да ви докосне.

От сърце ви желая да бъдете бдителни над себе си и всеки ден да растете духовно, да се приближавате към образа, заложен с толкова обич от Бог у всекиго от нас.

ПОМНИШ ЛИ, ГОСПИДИ?

Помниш ли, Господи, онзи момент,

в който отворих вратата

и Те поканих да влезеш при мен –

в моя живот и в душата?

Помниш ли тихите думи в нощта –

как Ти говорех с надежда

да ми помогнеш да видя деня:

трудно и бавно проглеждах…

Помниш ли тежките крачки напред –

тромаво стъпвах, залитах…

Помниш ли как се разплаках пред Теб,

щом Те погледнах в очите?

Ти ми показа онези места

в мене самата, които

тровят сърцето ми, раждат вина

неосъзнато и скрито.

Ти ме нахрани с непреходен хляб

и ме лекуваш със Слово,

даващо смисъл на всяка сълза.

Ти ме създаде отново!