София, 10.10.2024 г.
Здравейте, скъпи слушатели на радио „Аве Мария”! Радвам се отново да се чуем в ефир и се надявам, че ви намирам в добро здраве и разположение на духа. Аз съм Румяна Попова-Бакърджиева и започва моята кратка ежеседмична рубрика за християнски живот.
Предишния четвъртък си говорихме за една важна евангелска добродетел – целомъдрието и се опитахме да осмислим в дълбочина самото понятие. Цело-мъдрието е свързано с един вътрешен духовен стремеж да останем цялостни, непокварени и верни на образа, който Бог е заложил в нас.
А днес ще си поговорим за миротворството. Темата е особено актуална в момента, предвид разразилите се войни и все по-тревожните събития. Но тя е и тясно обвързана с темата ни от миналата седмица, защото да творят мир наистина умеят само тези, които са опазили своето истинско целомъдрие и живеят по Христовите стандарти.
Какво всъщност означава човек да бъде миротворец и защо сам Господ Исус Христос нарича миротворците блажени хора? Дори нещо повече – казва, че те ще се нарекат Синове Божии? /Мат. 5:9/. Това е едно наистина прекрасно обещание, в което ще се опитаме вникнем и осмислим.
Темата, според мен, е особено актуална, предвид всичко, което се случва около нас. Аз имам лично усещане, скъпи слушатели, че откакто съм на този свят – вече 50 години – досега не съм чувствала никога толкова сериозна опасност от нова световна война. Да, през 80-те и 90-те години на 20-ти век живеехме в едно постоянно напрежение заради заплахата от ядрена война. Помня, че дори ни водеха в изградени специални бомбоубежища и ни учеха да си слагаме противогази. Тогава съм била не повече от 10-12 годишна и честно казано всичко това определено ме плашеше… Днес войната обаче е съвсем реална и я чуваме и виждаме всеки ден чрез медиите. Те ни заливат с текстове, снимки, клипове, коментари. Знаем ежеминутно къде какво се случва. И да… Много близо до нас се водят две жестоки войни и загиват всеки ден хора. Повечето от които са напълно невинни… И тежи. И боли… Питаме се дали и нас няма да ни сполети такава участ.
Но според мен по-важно е да си отговорим на въпроса как би реагирал Исус, ако беше днес тук? Какво би ни казал? Как би реагирал на всичко това? Той – Князът на мира? Дали би взел страна? Дали би вдигнал оръжие срещу някого от воюващите, за да защити другия?
В крайна сметка кой е прав в тези войни за печелене на влияние, пари, власт, ресурси и психологическо превъзходство? Аз не мога да се ориентирам, честно казано. И в хилядите разговори, които съм слушала или в които самата аз съм се опитвала да участвам, едно нещо само ми е ставало напълно ясно: всеки изхожда от своето его, от своето наранено честолюбие и не чува другата страна, и не иска да разбере нейните доводи. Не умеем даже да се изслушваме, когато емоцията е взела връх.
А трябваше да сме стигнали една по-висока степен на хуманност след уроците, които ни е дала историята… Оказва се обаче, че нашият век с нищо не е по-различен от предишните. Само средствата са по-технологични. Иначе сме си същите… Пак и пак се противопоставят омраза срещу омраза, себичност срещу себичност, насилие срещу насилие, порапаганда срещу пропаганда, провокация срещу провокация, агресия срещу агресия. И старото правило, залегнало в Стария завет: око за око и зъб за зъб си е в пълна сила. Не сме го надмогнали. И сякаш светът ослепява все повече и повече… И няма зъби да се противопостави на злото.
Злодейците стават жертви, а жертвите – злодейци и вече не се знае кой e по-жесток: убийците или техните убийци, палачите или техните палачи, (раз)рушителите или техните (раз)рушители, подпалвачите или техните подпалвачи, насилниците или техните насилници.
И все същата логика – другият е виновен. Аз се боря за справедливост. Всеки защитава само своето и осъжда другия. И така до безкрайност. Но опитът сочи, че справедливите войни са най-дълги и кръвопролитни. В тях загиват млади хора в разцвета на живота си, преди да са дали нещо стойностно на този свят. Бог ги е сътворил с любов и от любов, дарил ги е с таланти, призвал ги е към някаква а важна мисия, която обаче никога не ще изпълнят, защото умират преждевременно в поредната „справедлива” война…
Откъде всъщност идва тази вечна омраза, това непрестанно противоборство между човеците? Та нали, както вече казахме, всички сме създадени от любов и за да обичаме, да живеем в разбирателство и мир помежду си и да се радваме на безбройните блага, които нашият Творец ни е предоставил?! В основата на всичката тази болка, която постоянно изпитваме, е всъщност първородният грях. Заради непослушанието и своеволието си Адам и Ева поставят началото на разединение и размирие. Най-напред е нарушен мирът с Бога – първият, основният и най-важният мир. Защото в същността си грехът е противене на Бог (Втор. 9:7), отстъпване от Него (Исаия 59:13), погазване на Божията воля и поради това е беззаконие. А нарушаването на мира с Бога води до появата на раздори между хората. Който не живее в мир с Бога, своя Творец и небесен Отец, много лесно може да наруши мира със себе си и с хората. “О, ако да беше се вслушал в Моите заповеди – говори Господ чрез устата на пророк Исаия, – тогава твоят мир щеше да бъде като река и твоята правда като морски вълни!” (Исаия 48:18). Истината е, че този, който сее раздори между братята, той е омразен на Бога – четем в Притчи Соломонови (Притч. Сол. 6:19).
А раздори днес – колкото щеш! Още от Авел и Каин, та чак до наши дни. Каин уби брат си от завист. Йосиф беше продаден в робство от братята си пак вследствие от завист. Пророците бяха убивани, тъй като говореха не това, което беше удобно. А накрая и фарисеите се ожесточиха срещу самия Господ, тъй като Той им отнемаше славата между човеците. Да… До голяма степен кръвопролитията са именно заради завист, заради лицемерие, заради желание да затвориш устата на своята конкуренция… Егото е основополагащо в живота на всички ни. И без даже да си даваме сметка за това, всъщност служим не на Бога, а на дявола всеки път, когато изпитваме негативни чувства, когато съдим и даваме простор на омразата си. Омразата е довела дори до безумието на Втората световна война, до камерите за изгаряне на хора, до атомната бомба над Херушима и Нагазаки… Омразата поражда още по-голяма омраза… Сякаш сме попаднали в някакъв порочен кръг, от който никога няма да има измъкване…
Но реално не е така. Защото Бог ни изпрати своя Син Исус Христос, Който разкъса този затворен кръг. И го направи радикално веднъж и завинаги. На всяка форма на омраза Той отговори с любов. Нарече предателя си Юда Свой приятел. Уми му кротко нозете, макар да знаеше за пъкления му план. Не позволи на учениците си никога да отвърнат на злото със зло. Спомняте ли си какво им каза, когато те поискаха гръм да падне от небето и да изтреби жителите на едно самарянско село, задето не са били гостоприемни към Господа? В този момент апостолите реагират като всички човеци, носещи в себе си раните от първородния грях – искат смъртта на онези, които не ги приемат и враждуват спрямо тях. А Исус им отвръща с целия авторитет, който има: „Не знаете от какъв дух сте вие, защото Син Човеческий дойде, не за да погуби човешки души, а да спаси.” /Лука 9:55-56/. Когато пък в Гетсиманската градина фарисеите, водени от Юда, идват да арестуват Исус, и Петър вади ножа си да защити своя Господ, Христос строго му заповядва: „Върни ножа си на мястото му; защото всички, които се залавят за нож, от нож ще погинат…” /Мат. 26:52/.
Исус не изпита омраза дори и към своите палачи. В най-големите си мъки на кръста – окървавен, оплют, труднодишащ, с възпалени стави – Той дори се моли за враговете Си: „Отче! прости им, понеже не знаят, що правят!” /Лука 23:34/.
За Господ няма неприятели. Всички са Негови братя, деца на Отца. И всеки заслужава милост. Можем да кажем, че това е напълно ново отношение след акта на грехопадението. Христос е „новото под слънцето”, ако можем така да се изразим. Той идва между нас, бидейки Бог, но не за да търси справедливост, не за да ни съди за всичките ни грехове, не и за да изиска от нас почит и уважение, а за да умре на наше място, да пострада вместо всекиго от нас и така да ни подари вечния живот. Да ни изкупи за Небето. В този смисъл Исус е Миротворецът с главно М. Да, не случайно е наречен и Княз на мира. Чрез въплъщението, учението, примера и смъртта си, Той показва реално към какво сме призвани – към живот на братолюбие и мир.
Най-важното следствие от Боговъплъщението и Изкуплението е това, че всички ние сме поканени отново да бъдем Божии чеда, въпреки извършените от нас престъпления. Исус прикова на кръста греховете ни и ни помири с Отца. Ние вече сме съ-наследници с Христа, Божия Син /Гал. 4:5-7/.
Така всъщност първият плод от делото на Исус помежду ни и Неговото Възкресение е помирението ни с Отца. Да има мир между нас и нашия създател отново.
Вторият плод е мирът на всекиго от нас със самия себе си. Защото ако аз съм в мир с Бога и Бог ръководи целия ми живот, ще бъда в мир и със своята лична съвест. Няма да се разпъвам от вътрешни противоречия. Ще запазя своето цело-мъдрие и страстите няма да имат власт над мен. Дяволът не ще успее да ме хвърли в мрежите на своите лъжи, стига да съм будна и да се уповавам наистина изцяло на Бога.
Третият плод от делото и жертвата на Иисус Христос е мирът между човеците. Помирилият се с Бога, желае да живее в мир със самия себе си и с останалите хора. Те също са синове Божии и следователно наши братя.
Исус ни уверява, че помирението с братята ни е много ценно и Бог даже не би приел жертвата ни, ако сме в лоши отношения с тях: “Ако принасяш дара си на жертвеника и там си спомниш, че брат ти има нещо против тебе, остави дара си там, пред жертвеника и иди първом се помири с брата си, тогава дойди, та принеси дара си” (Мат. 5:23-24).
Църквата, основана лично от Исус, всъщност не е нищо друго от едно ново човешко общество – общност от свободни личности, кръстени в името на Отца, и Сина и Светия Дух. Църквата е Тялото Христово – по думите на апостол Павел, където всички ние сме членове и заедно я изграждаме. Никой не по-важен нито по-периферен от останалите. И това тяло функционира благодарение на взаимопомощта и любовта на всички. Всеки друг е брат, ближен, чедо Божие, абсолютна е неповторима личност, която е създадена от Бога с много обич и мисъл. Никой не е враг и животът на всекиго е безценен.
Като Христови приятели всички ние, които сме кръстени, сме призвани към това да бъдем миротворци. Подобно на нашия Господ. Да бъдем светлина на света. Да не отвръщаме на злото със зло. Да не искаме смъртта на грешника, а да се молим за него и да полагаме дори душите си за спасението му.
Но, както всички знаем, светът продължава да си тъне в зло. Войните не са стихнали. Даже напротив. Няма и 100 години от края на Втората световна война, а сякаш всички усилия са да избухне трета такава… Постоянно слушаме за нови и нови все по-технологични оръжия за масово унищожаване, за въоръжаване и превъоръжаване, и за жалост – за хиляди човешки жертви в районите на крайна непримиримост между враждуващи. Защо се случва това? Дори в Европа, която е изградена върху християнските ценности и морал.
Истината е, че светът все повече се дехристиянизираИ повечето хора са християни само на думи и по документи. Но делата им свидетелстват за друга ценностна система, различна от евангелската. Сякаш сме изгонили Христос не само от държавите си, но и от своите мисли и сме тръгнали след някакъв измислен образ за Него. Такъв, какъвто ни е удобен. Т.е. излиза, че днес има християнство без Христос. Защото, ако Христос водеше нашите действия, със сигурност нямаше да сме стигнали дотук. Станали сме заложници на своите лични амбиции и убеждения, които понякога напълно противоречат на Евангелието. Но ние ги издигаме като справедлива християнска битка. Спомнете си колко армии по света носеха надписа „С нами Бог”, т.е. Бог е с нас. Виждаш го между две враждуващи армии и се чудиш – как така Бог е и с двете страни? Излиза, че Той воюва срещу Самия Себе Си. Той – Князът на мира!
Днес има много „християнски” философи, проповедници, професори, общности, но малцина се тези, които наистина живеят по Евангелието. Малцина имат смирението да обърнат и другата буза, когато някой ги удари, да дадат и ризата, ако им поискат горната дреха, да се помолят за своите неприятели и да се жертват за тяхното спасение. Малцина са живите свидетели, че Христос е тук и не ни е оставил. Мнозинството се намира в другата крайност – настървено за справедливи каузи… Вижда сламката в очите на брата си, но не и гредата в своето собствено око. Колко хора се покайват от дън душа за сторените грехове?! Колко са се отрекли от себе си, следвайки Господа? Колко са разбрали дълбочината на Христовата логика и я изпълняват в живота си с любов към бога и ближния?!
На нас ни е по-лесно да съдим другите, вместо да бъдем Христови свидетели там, където Бог бива поругаван. По-лесно е да виждаме чуждата вина и да си търсим оправдание за своята пасивност или злонамереност. И така да участваме в порочния кръг на злото – око за око и зъб за зъб до безкрай… Но омразата няма как да бъде спряна с омраза и насилието с още по-голямо насилие. Ще бъдем истински християни, само ако подражаваме на нашия Господ. Ето защо най-важният въпрос днес пред всекиго от нас е, как би реагирал Исус, ако беше днес тук? Какво би ни казал Той- Князът на мира? Дали би взел страна? Дали би вдигнал оръжие срещу някого от воюващите, за да защити другия?
И докато размишлявах върху всичко това, се сетих за историята на Дезмънд Дос – млад американец, изпратен на фронта срещу японците по време на Втората световна война. И книгата, и филма, които представят тази история, носят заглавието „Възражение по съвест”. Дезмънд е силно вярващ човек и неговата вяра не му позволява да участва активно в бойните действия. Той дори отказва да носи оръжие. Ето какво споделя:
„Баща ми беше купил Десетте Божи заповеди и Господната молитва, поставени в хубава рамка, и аз виждах на тази снимка шестата заповед – „Не убивай”. Имаше и една картина, която изобразяваше Каин, който убиваше брат си Авел, и аз се чудех как изобщо е възможно брат да направи такова нещо? Представях си Христос, Който спасява живот и исках да съм като Христос, да спасявам живот, вместо да отнемам живот…”
Най-силен в историята е моментът, когато Дезмънд решава нощем да се промъкне на фронтовата линия и да спаси ранените си събратя. Така нощ след нощ той успява да спаси цели 75 човека. Влачи ги на гръб и ги спуска по една доста стръмна скала. Прави дори нещо повече – превързва и ранени японци – хора, които принципно са негови врагове. Защото знаем, че Господ не спира до правилото – обичай ближния си, а продължава и по-нататък – обичай врага си, добро правѝ на този, който ти причинява вреда. Висок стандарт, наистина, но след като сме християни, не трябва ли да слушаме именно Исус.
Но да бъдеш миротворец означава същи и това да се стремиш да помириш враждуващите. Не просто да им заявиш позицията си, но да се опиташ с всичките си сили да внесеш примирие помежду им. Нещо доста опасно, защото миротворецът винаги се оказва между шамарите. И двете наострени страни в един конфликт могат да излеят целия си гняв върху този, които иска да внесе мир. Така че са нужни голяма вяра и жертвоготовност, за да бъдем истински миротворци. Да сме готови да понесем и оплюване, и оскърбление, и подигравки, и дори насилие върху себе си. Възможно е дори да станем жертва на своето желание да помогнем и да бъдем убити. Като самия Исус, Който дойде да примири човека с Бога и беше разпнат за това. От друга страна обаче наградата на миротворците също е голяма – те ще се нарекат Синове Божии. Обещал ни го е сам Господ. Така че, скъпи слушатели, нека сеем думи и дела, които водят към мир.
„Залягайте да имате мир с всички и светост, без която никой няма да види Господа.” – четем в писмото до евреите /Евр. 12:14/.
И нека сега, скъпи слушатели, в дните, когато светът се тресе, ние християните да носим послание на мира. Навсякъде и пред и всички останали, въпреки гласовете на омразата и демоните на войната – да бъдем посланици на мира.
Светото Евангелие разказва, че когато е изпращал учениците Си в прегръдката на този враждебен свят, Исус им е дал ценен съвет – където и да отидат, в който и дом да влязат, да поздравяват кротко домакините: „Мир на тази къща”. Апостолите са носители на Христовия мир, даден им лично от Господа: „Мир ви оставям, Моя мир ви давам. Аз ви давам не тъй, както светът дава. Да се не смущава сърцето ви, нито да се плаши.” /Йоан 14:27/.
Така и постъпвали истинските Христови приятели – превръщали са се в посланици на Божия мир. Като свети Франциск от Асизи например. И ще завърша срещата ни днес с негова прекрасна молитва. Нека се помолим заедно:
Господи, направи ме инструмент
на Своя мир;
където има омраза,
нека сея любов;
където има рана – милост;
където има съмнение – вяра,
където има отчаяние – надежда,
където има тъмнина – светлина,
където има тъга – радост.
О, Боже Всемогъщи, дари ме
да не търся утеха, а да утешавам,
да не търся разбиране, а да разбирам,
да не търся обич, а да обичам,
защото, когато даваме, получаваме
и в прошката ни прощават,
и в смъртта се раждаме
за вечен живот.
Амин!
