Здравейте, скъпи слушатели на радио „Аве Мария” от мен – Румяна Попова-Бакърджиева. Ето, че измина първият месец от 2024-та година. Днес вече е 1-ви февруари. Времето минава бързо. И погълнати от ежедневните си грижи, понякога дори не забелязваме кога се изтърколила цяла една година. А животът ни тук на земята е сравнително кратък. Сигурно и вие като мен понякога се питате дали успявам да оценя подарените ми дни. Дали ги изживявам пълноценно? И поглеждайки назад, сравнявайки сегашното си Аз с това, което е било преди, виждам ли положителна промяна в себе си, някакъв дори минимален духовен напредък? Или все си кретам по един и същи начин… А може би даже съм се върнал назад, зацапал съм още повече Божия образ, заложен изначално в мен…
Да, вярно е, че човек преминава през най-различни периоди. Понякога е по-буден, по-съзнателен, по-внимателен с околните. Друг път усеща някакво необяснимо напрежение в себе си, лесно си изпуска нервите, съди всички и не може да спи от напрежение… А има и моменти, когато се намираме в апатия или униние… Нямаме желание за нищо. Светът ни се струва сив и мрачен. Възможно е обаче и да отидем в другата крайност – да възмечтаем високо за себе си и да се разболеем от духовна горделивост.
Истината е, че докато не достигнем някаква що-годе духовна зрелост, тези настроения ще се редуват в нас и ще позволяваме на своето старо аз да ни хвърля в крайности, поощрявано разбира се и от лукавия. Важното е да можем навреме да се усетим, че сме тръгнали в грешна посока и да изправим взора си, посоката си, стъпките си.
Но има едно състояние на духа, което за съжаление може трайно да пусне корени в живота ни и да ни провали във всички посоки. И именно за него ще си говорим днес. Отците на Църквата го наричат духовна леност. Предполагам, че всички сте го изпитвали. Повярвайте – аз също.
Да, има моменти, когато човек дори и да иска, не може да се пребори със своята умора. Чувства, че няма никакви сили. Човешко е. Ние сме все още в телата си, а те се изтощават и имат нужда от почивка. Бог отлично знае това. Дори Исус заспива в лодката, докато буря вилнее наоколо. Можете да си представите какво е било Неговото изтощение, щом даже дъждът, вятърът и силното вълнение на езерото не успяват да Го събудят. Спал е много дълбоко, както се случва при сериозна умора. Но ние не говорим за леност в моменти като този, когато силите ни вдействителност са ни напуснали и спешно се нуждаем от това да си ги възстановим чрез покой и сън. Леността се проявява тогава, когато въпреки че нямаме извинение, ние си търсим такова само и само да се скатаем от задълженията си било в личния, било в професионалния, било в духовния си живот. Оправдаваме се и пред Бог, и пред съвестта си и пред хората около нас и бягаме от всякаква отговорност.
Сега ще се опитам да опиша в най-чист вид образа на ленивия духовно човек. Искам обаче предварително да направя уговорката, че не визирам никого конкретно. Целта е да си дадем сметка всъщност докъде можем да стигнем, поддавайки се на тази човешка слабост – леността.
Ленивият не понася новостите в живота си. Предпочита да си остане в онзи комфорт, с който са свикнал. Обгражда се предимно с познати хора, защото знае какво може да очаква от тях. Всяко затруднение за него се превръща в истинска драма. Не обича да поема каквито и да било рискове. Всичките му планове за бъдещето включват добре обмислени и вече изпитани маршрути – и в материален, и в духовен, и в емоционален аспект. По силата на своята пасивност, зависимост, мързел и страх той винаги иска да бъде наясно с всеки сантиметър от пътя си, за да е сигурен, че ще е в безопасност и че ще си заслужават вложените време и усилия. И ако не бъде убеден в това, се отказва бързо. Връща се към познатото, та дори и то да не го удовлетворява напълно.
Психологът Морган Скот Пек пише, че ленивите хора обикновено се противопоставят дори и на Божията благодат при това напълно съзнателно. Но защо – ще попитате. Ами защото онова, което определя цялостното им поведение, е техният мързел, а благодатта кара човека да полага усилия. Облагодатеният човек не може да стои на едно място. Той гори. Докато ленивият обаче предпочита да не се затормозява и потушава тези благодатни вдъхновения, защото удобството е най-важното нещо за него.
На много места в книгата Притчи Соломонови се споменава за такъв тип човек, който отказва да започне нови начинания и често не довършва старите си такива, отказва да се изправи пред реалността като е напълно безполезен. Животът му е базиран само върху сигурностите. Душата му е в някаква постоянна духовна дрямка. Ето няколко цитата:
„Душата на ленивия желае и няма, а душата на трудолюбивите ще се насити.“ /Притчи 13:4/. „Минавах край нивата на ленив човек…; и ето, всичко бе обрасло с тръни..”. (Прит.24:30-32).
Мъдрият Соломон съветва ленивия човек: „Иди при мравката, ленивецо, виж нейната работа и бъди мъдър. Тя няма нито началник, ни настойник, нито заповедник; но приготвя храната си лете, събира през жътва храната си. Докога, ленивецо, ще спиш? Кога ще от сън да станеш?“ (Прит.6:6-9).
Мързеливият рядко общува с Бога. Само в момент на сериозни трудности се сеща за Него, защото тогава осъзнава своята безпомощност. Но когато всичко върви според очакванията му, предпочита да не се задълбочава нито в молитвата, нито в четенето на Писанията, нито в каквито и да било набожности. Обикновено можете да го чуете да казва: „Бог ме познава отлично, знае всичко за мен и от какво се нуждая. Тогава какъв е смисълът да отделям време, за да Му се моля?”
Ленивият човек обикновено заравя и своите таланти, защото те предполагат поемане на отговорност и полагане на сериозни усилия. По-леко е да се живее ден за ден. А дарбата обикновено ни е дадена в доста суров вид и от нас се иска да бъдем упорити, търпеливи и много мотивирани, за да я оформим и да успеем да я реализираме. И то не за своя лична полза, не за да помпаме тщеславието си, а за Божията слава, помагайки с таланта си на другите около нас.
Никой не е станал виртуоз за ден-два, нито писател, нито оратор, нито добър родител, лекар или художник. Изисква се воля, дисциплина, смелост и инициативност. Да, Бог дава благодат, но очаква и нашето съдействие.
Мързелът е противоположен на любовта. Един ленив човек рядко ще положи усилия за някого, ако не бъде принуден от обстоятелствата, разбира се. Това не означава, че той е непременно зъл. Напротив – може би е дори добродушен, но цялостната му нагласа е себецентрична и тя му пречи да разтвори хоризонта си, да погледне на ситуацията от по-високо. Леността го прави бавен и апатичен към всичко. Убива у него всеки благороден порив. Ленивият почти не е способен на добро дело. Сърцето му прилича на някаква неорана нива, обрасла с бурени. А бурените – това са лошите му навици, породени от болния му егоизъм.
Ленивците обикновено са сравнително самотни хора. Както вече споменахме, те не обичат да помагат, ако това не им се наложи. Не проявяват инициатива за каквато и да било благородна кауза. За тях от първостепенно значение е да си почиват, да не се натоварват излишно нито физически, нито психически и да минават възможно по-леко през земните си дни. Крадат минутка оттук, минутка оттам под всякакви предлози, за да се отдадат на безметежност.
Освен всичко казано дотук, тези хора да склонни и към това често да се оплакват. И винаги търсят вината за своите неуспехи извън себе си – в околните, в законите, в обстоятелствата, във времето. Но рядко се вглеждат надълбоко в себе си, за да видят какво се крие в сърцата им.
Според свети Ефрем Сирин леността е коренът на всички останали грехове.
Всеизвестна е неговата молитва, която в източната църква се моли всекидневно през Великопостното време: Господи и Владико на моя живот, не ми давай дух на безделие, униние, властолюбие и празнословие. Но дух на целомъдрие, смиреномъдрие, търпение и любов дарувай на мене, Твоя раб. Ей, Господи Царю! Дарувай ми да виждам моите прегрешения и да не осъждам моя брат, защото си благословен во веки веков. Амин.
Най-напред светителят поставя именно безделието и моли Бог да го предпази от тази ужасна страст. Ефрем Сирин е осъзнал, че в хватката на безделието човек е пасивен, отпуснат, инертен. А оттук произлизат и останалите човешки духовни недъзи като униние, властолюбие и празнословие. Безделието отравя цялата ни духовна енергия още при самите ѝ извори. Всички отлично знаем, че най-опасни са мътните води. Застоялите. Тези, при които няма никакво движение, никакво течение. Те се вмирисват и не знаем какво има отдолу. Така се случва и с душата на ленивия човек, когато е в бездействие.
В крайна сметка леността ни води до едно ужасно желание: да се освободим от необходимостта да мислим, да взимаме решения и да носим отговорност за тях. Така можем да стигнем дори дотам, че само да оцеляваме като животните. Да слезем на едно биологично ниво.
В резултат от своя стремеж да преминем леко през земния си живот ние реално се прегърбваме духовно. Духът ни става немощен като този на прегърбената жена, описана ни от евангелист Лука /Лука 13:11/. Като нея и ние навеждаме изцяло взора си към земята и изобщо не го повдигаме повече нагоре – към Небето.
Да… Сериозен проблем е духовната леност. Макар че всички отвреме навреме си мечтаем за един безметежен живот… Въображението ни ни повежда към приказни картини – самотен остров, невероятни изгреви и залези, лазурно море… Просто животът понякога така ни натежава, че започваме да се питаме съвсем логично – не може ли по друг начин да са устроени нещата. Защо живеем всъщност така? Това ли Бог е поискал за нас? Да се трудим и да изнемогваме?
Самата дума „труд” в старославянския език е била синоним на болест, страдание. И това напълно съответства на библейското разбиране за труда. Знаем, че след грехопадението Бог наказва Адам да се труди с пот на лицето си (Бит. 3:19). Всъщност трудът е пряко следствие от първородния грях. Но все пак за нас е важно да осъзнаем един много важен факт – човекът не е бил създаден изначално от Бог за някакво блажено безделие. Във втора глава на книга Битие четем: И Господ Бог взе човека (когото създаде) и го посели в Едемската градина да я обработва и да я пази (Бит. 2:15). Тоест Творецът на всичко иска от Адам да прави нещо конкретно – да се грижи за Едемската градина и да я пази. Но този труд не е предполагал болезнени усилия, пот на лицето или страдание. Това била една радостна творческа дейност, с която Адам е съ-действал на самия Създател. Докато обаче трудът в съвременния смисъл на думата е нещо, изискващо усилие и често предизвикващо болка. Този вид труд влиза в живота ни след първородния грях. Защото Адам и Ева са предпочели да послушат своята си воля, вкусвайки от забранения плод. И от този момент земята започва да ражда бурени. А на първите хора им се налага с огромни усилия да я обработват, понякога стигайки и до пълно изтощение.
В този ред на мисли за нас е напълно разбираемо защо трудът не ни привлича и често предизвиква дори искрено отвращение. А оттук можем да осмислим и проявата на леност от наша страна. Кой иска доброволно да го боли, да страда, да се чувства смазан от умора?
Дори молитвата за нас е вид труд. Преди първородния грях общуването между нашите прародители и Бог се е случвало съвсем непринудено и напълно естествено. Но след това, след метафизическата катастрофа на грехопадението, изведнъж се е оказало, че общението ни с Бог е вече усилие, изискващо силна воля от наша страна. В сегашното си състояние човек може да остане човек само чрез преодоляването на леността и мудността в себе си – отровни семена, внесени в нашето естество след първородния грях.
Всяка форма на безделие е противна на Божията заповед с труд да ядем хляба си. Апостол Павел дори забранява на неработилия да се храни. „Който не иска да се труди, не бива и да яде” – пише той във второто си послание до солуняни (2 Сол. 3:10).
Често пъти обаче мързелът може да ни нападне изневиделица, дори и да не сме били лениви преди това и да сме се старали стриктно да изпълняваме своите задължения и в работата, и в семейството, и в Църквата. Но изведнъж нещо вътре в нас се преобръща. Не можем да се познаем. Понякога това се дължи на и бесовски нападения. Към нас приближава изкусителят и започва лукаво да навява в съзнанието ни мисли като тази: “Човече, хайде стига! Достатъчно си се мъчил! Позволи си сега малко почивка!” Но отпускането, дори само за кратко, може да ни нанесе сериозни щети. То прилича на малката дупчица в бента, която рано или късно предизвика сериозно наводнение. Първо започваш да отлагаш на вид незначителни неща, докато не стигнеш до сериозните. И един ден не си дадеш сметка, че животът ти е тръгнал в неподозирана за теб посока.
Нека никога не забравяме, че през целия си земен път ние сме заобиколени от невидими врагове, чиято цел е да ни заблудят. Затова е по-добре изобщо да не водим диалог с тях. По никакъв повод. Не случайно и Христос многократно повтаря на учениците си, а респективно и на нас: „Бъдете будни.” Само будният ще забележи, че в нивата на душата му са се появили плевели и ще поиска навреме да ги изкорени. „Докато съществува земята, сеитба и жътва… няма да престанат“ – четем в Битие 8:22. Сеитбата и жътвата са кръговрат в земеделието и подходящ пример за тайната на смисленото ни живеене. Не може да очакваме резултати утре, ако сме пропуснали да направим нужното днес. Сега е времето за сеитба и за изкореняване на това, което не е добре дошло в живота ни. Има плевели – като леността – които ни пречат да бъдем добротворци, молители, Христови приятели. Християните са призвани да живеят като Исус – да противостоят злото с Божията помощ разбира се, да помагат на болните и страдащите, да се молят всеки ден за грешниците, да бъдат кротки и смирени по сърце. Да повдигат света с молитвата си – както пише малката св. Тереза. Ако сме будни, сам Божият Син ни уверява, че ни очаква непреходна радост: „Блазе на ония слуги, чийто господар ги намери будни, кога си дойде; истина ви казвам, той ще се препаше, и ще ги тури да седнат, и като пристъпи, ще им служи“ /Лука 12:37/.
Христос ни е казал и още нещо много важно, свързано с днешната ни тема: че насилници грабят Царството Божие /Мат. 11:12/.
Когато аз самата чух за първи път тези думи, бях много озадачена. Просто тогава не ги разбрах добре. Кои са тези насилници? Разбира се това не са хората, които насилват другите, а насилващите самите себе си. Борещите се с леността си. Те са осъзнали, че само с цената на подвизаване и духовен труд ще могат да влязат през райските врата. Всичките им земни усилия са насочени към това да „се всели Христос“ в сърцата им. Какво в крайна сметка е насилието над себе си? Малко доброволно утеснение, което носи след себе си дара на благодатта.
Нужно ни е и още едно качество и това е постоянството. В книгата си „Време за Бога” отец Жак Филип пише, че най-голямата битка в духовния живот е битката ни да бъдем ПОСТОЯННИ. Защото ние често се оплакваме – особено сега в нашето забързано ежедневие – че нямаме време за молитва, за духовно четиво, за различни духовни практики.
Но пък винаги намираме време да се нахраним, нали? Никой не е стигнал дотам, че да умре от глад, защото е нямал време да хапне. Но доста хора се обричат на ада, отлагайки постоянно молитвените си усилия и като цяло духовния си живот. Бог остава някъде в ъгъла на сърцата им. Намират време за социалните мрежи, за телевизия, за бира с приятели, но не им остава такова за духовните неща… Това си е чиста проба духовна леност. И тя се проявява тогава, когато си объркаме приоритетите.
Да… За съжаление светът на технологичните новости допълнително обърква тези приоритети. Расте поколение, за което виртуалните преживявания вече заемат огромен дял от живота му. И тези млади хора до такава степен са развили зависимост от своите смарт устройства, че са се превърнали в пасивен тип личности. Те нямат нито желание, нито амбиция да творят. Прекарват повечето си време с поглед в телефон или таблет, а на реалния свят гледат почти с безразличие. Духовността за повечето от тях е неразбираемо понятие. Казвам това с тревога и болка, а не за да съдя когото и да било. И си мисля, че ние като техни родители все още можем да направим нещо, за да ги измъкнем от тази хватка на виртуалната ленивост. Най-напред като бъдем пример за тях. Като ни виждат често с броеницата у дома. Като усещат нашата молитва за тях. Като им показваме колко важни са съпричастността и милосърдието. Можем да запалим и творческия им дух, желанието им и те самите да създават нещо, а не да бъдат просто консуматори в този живот и да се превърнат в т.нар. „хомо конфузос” – по думите на една невропсихоложка – в объркани човеци, не знаещи нито кои са, нито защо са тук, нито накъде отиват.
В една своя проповед върху Евангелието за 10-те неразумни девици папа Франциск предупреждава: „Ако се оставим да бъдем водени от онова, което ни изглажда по-удобно, … животът ни става стерилен, неспособен да даде живот на другите, и не натрупваме никакъв запас от масло за светилника на нашата вяра, която ще загасне в момента на идването на Господ, или може би още преди това“. На световните младежки срещи папата призовава младите хора да не се превръщат в диванни мъже и жени, а да станат, да положат усилия, да общуват реално с другите и със света, да се включат в живота на Тялото Христово, което Църквата. Да имат духовна дисциплина.
Ще завърша срещата ни днес, скъпи слушатели с текста от една песен на Васко Кръпката и Подуене Блус бенд. Сигурно всички сте я чували. Казва се „Ден след ден”. Струва ми се, че тя е чудесно олицетворение на двата типа хора – на тези, които цял живот се скатават и на онези, които се подвизават. Но няма повече да коментирам. Иска ми се да оставя всекиго от вас с неговия личен размисъл върху текста от тази песен. Преди да го прочета искам да ви пожелая от сърце да бъдете будни и имайте кураж в духовното подвизаване. Струва си.
ДЕН СЛЕД ДЕН
Храстът казал на дървото:
„Слез и ниско залегни.
Виждаш, буря се задава,
тук до мен и ти се наведи.
Ще преживеем дружно с тебе, братко,
ще се скатаем от вятъра студен,
Ще оцелеем сладко-сладко
ден след ден…”
Дървото клоните разклати.
Погледна тъжно старата гора,
обрасла от досадни храсталаци –
вещаят бури, а цял живот пълзят.
И преживяват си под чужда сянка –
така на завет от вятъра студен
и оцеляват сладко-сладко
ден след ден.
И така животът продължава
вечния си … кръговрат –
някой постоянно оцелява,
защото други срещу бурята, стърчат.
01.02.2024 г.
