София, 27.06.2024 г.
Здравейте, скъпи радослушатели от мен Румяна Попова-Бакърджиева! Отново е четвъртък и започва моята рубрика за християнски живот. Радостна съм отново да бъдем заедно в ефир.
Днес ще ви предложа една тема, която дори и да ви се струва банална, винаги е актуална – имам ли нужда от покаяние? И защо?
Живеем в динамично и интересно време – време на изкуствен интелект, социални мрежи, космически изследвания, пътувания без граници, генно инженерство и все по-забързано ежедневие. Въпреки многото удобства и комфорта, с който сме обградени, често се чувстваме като част от някаква матрица. Особено ние – живеещите в големите градове. И все по-малко хора се вълнуват от духовни въпроси, все по-рядко се питаме кои сме, откъде идваме и накъде отиваме. Какъв е смисълът на този живот? Понятията за добро и зло започват да се преплитат в съзнанието ни. Трудно ги открояваме. Либералните ценности се настаняват по всички етажи на нашето съществуване. Заговорихме даже за това, че сам можеш да избираш дали да бъдеш мъж или жена – тоест Божието решение за твоя пол може да бъде оспорено от теб. Объркано е вече в своите основи нашето усещане за грях и за вина. Все по-рядко се използват тези думи. Даже бихме ги изхвърлили от речника си заедно с такива като „девство”, „смирение”, „скромност”, „въздържание”. Обидно е да караш някого да се чувства грешник, когато самото общество не признава, че има такова нещо като грях. И изобщо не предполагаме, че този релативизъм някой ден ще има своите последствия. Избягваме да мислим за това. Сега и тук искаме да вкусим от всичко и то по много! Щастливи ли сме обаче? Въпреки успехите, въпреки придобивките, въпреки екзотичните пътувания и глезотиите, които си позволяваме, все повече хора изпадат в паник атаки, в бърн аут и всякакви модерни психически проблеми. И често се касае за сериозен разрив между амбициите и силите, между мечтите и възможностите. А когато реалността се сблъска с фантазията, такива личности започват да обвиняват Бог, че е жесток към тях, че не ги обича… Тоест върху Него хвърлят цялата вина за своите провали. Защото им липсват и самокритичност, и Страх Божий. Често с години боледуват от завишена самооценка и си градят кухо реноме, на което изключително много държат. Чувствителни са за грешките на околните, но не виждат своите собствени. А ако все пак усетят, че някъде са сбъркали, бързо си намират подходящото самооправдание. И ако на такъв тип хора им заговорим за покаяние, отговорът би бил: Аз съм добър човек. На толкова хора съм помогнал. И дори доста са ме използвали заради моята доброта. За какво има да се покайвам? Да се покайват престъпниците. Аз никого не съм убивал. Напротив – толкова съм добър. Чак наивен и кой ли не се е възползвал от добротата ми…”. Тоест – тук се сблъскваме с едно убеждение, че грехът е проблем на останалите, но не и мой. Аз за нищо не мога да виня себе си. Перфектен съм си…
Истината е обаче, че докато се събуждаме всеки ден с мисълта, че страданията ни са породени от несъвършенството на другите, а ние сме си наред, няма да можем да разберем що е то покаяние и за какво ни е нужно…
Само този, който е започнал да чете Божието Слово и да опознава Бога, знае колко фина е тази територия – грях-покаяние. И колко будна трябва да бъде съвестта ни, за да успеем да видим надълбоко истината за самите себе си.
Един по-задълбочен прочит на 10-те Божии заповеди би бил достатъчен, за да осъзнаем колко често грешим и колко далеч още сме от светостта. Греховете имат много нюанси, повече отколкото даже си даваме сметка.
Какви могат да бъдат например нашите провали спрямо Божията заповед: „Аз съм Господ Бог твой; да нямаш други богове, освен Мене” /Изх. 20:2-3/? На пръв поглед това е многобожието или залитането ни към източни езотерики, гледачки, екстрасенси и пр. Но давате ли си сметка, че ние често сме християни „по своему”? И това наше настояване да си вярваме така, както на нас ни харесва, всъщност е пряко нарушение на тази първа Божия заповед. Защото Бог ясно ни казал какво да правим и как да живеем. Непослушанието от наша страна е грях, дори и да си въобразяваме, че сме добри хора и няма за какво да бъдем упрекнати. Или вярваш в Бог и живееш според Неговите стандарти като приемаш Откровението Му, или не. Среден път не може да има. Или приемаш истините, разкрити в Свещеното писание, или не ги приемаш. Ако избирателно се съгласяваш с тях, рискуваш да се отклониш и да станеш изповедник на някаква твоя си собствена религия. По този път са се появили всевъзможни ереси през вековете. Защото човеците са искали да вярват „по своему”. Затова и ап. Павел съветва християните в Коринт: „Моля ви, братя, в името на Господа нашего Исуса Христа, да говорите всички едно и също, и да няма помежду ви разцепления, а да бъдете единни в един дух и в една мисъл.” /1 Кор 1:10/. Към нарушението на тази Божия заповед са всички кумири и идоли /Изх 20:4-5/, които Бог ни заповядва да не си правим. На пръв поглед ние сме спокойни като си казваме:” Аз не се кланям на никакви такива неща. Вярвам само в Бога.”. Но така ли е? Все по фини стават в тази посока клопките на рогатия… А ние даже не си даваме сметка за това. Модерните идоли са толкова много всъщност – парите, кариерата, властта, славата, имотите, пътуванията, себевъзвеличаването. Днешният човек, без даже да си дава сметка за това, служи на много олтари на злото. Още от училищна възраст ние започваме да жадуваме да имаме всичко това – да станем известни, да ни величаят, да се радваме на финансова независимост и да можем да обиколим целия свят, да притежаваме бързи и комфорти автомобили, да опитаме всевъзможни удоволствия, да бъдем в хайлайфа… Всичко това всъщност са идоли, към които сме се привързали изключително силно. Не случайно и Исус ни предупреждава: „Дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви.”.
Друга Божия заповед изисква от нас да не изговаряме напразно името Господне.
Тук на повърхността изплува представата, че някой говори лошо за Бога или в най-лекия случай използва името му без да се замисли – примерно в някакви навлезли широко в езика ни фрази. Но нещата са по-дълбоки. Към нарушаването на заповедта са всички моменти, когато използваме изрази като: „Господ да го убие” или „Бог ще те накаже”, както и всевъзможните видове ропот от наша страна – когато се сърдим заради ситуации в живота си, тропаме с крак, мусим се, даже се караме на Бога. Понякога не приемаме и самите себе си. Искаме да бъдем различни, да приличаме на еди кой си. Апостол Павел, виждайки подобно поведение у своите съвременници, пита: „Човече, кой си ти, та спориш с Бога? Изделието нима може да каже на майстора си: защо си ме тъй направил?”. Към нарушенията на тази заповед принадлежат и всички клетвопрестъпвания, псувни, ругатни, богохулства, неспазване на обещания. Виждате ли колко нюанси има?
Следващата заповед ни призовава да спазваме Божия ден, който за нас християните, е неделята и да не работим /Изх. 20:8-10/. Доста хора успяват да оставят ангажиментите и задълженията си, но е нужно наистина дълбоко осмисляне на нашата християнска принадлежност, за да се убедим колко е важно в този ден да бъдем задължително на богослужение. Да станем рано и да отидем на литургия… Дори по време на отпуска.
Важна заповед на Бог е да почитаме своите родители /Изх. 20:12/. Мисля си, че тук всеки от нас може да си открие доста пропуски. Защото не е достатъчно само да не си в конфликт с баща си и майка си. Нужно е да се грижиш за тях, за тяхното земно благополучие и за вечното им спасение. България дълго време беше атеистична страна и поколенията преди нас бяха духовно осакатени от комунистическия диктат. И сега е доста трудно да докоснем душите и сърцата на възрастните вече хора, говорейки им за любовта на Бог. Но можем да се молим за тях и да се опитваме с личния си пример да им покажем тази любов. Голям грях е, когато някой изпитва срам от своя произход, от родителите и предците си. И не желае никой да го свързва с тях.
Стигаме и до въздесъщото „Не убивай” /Изх 20:13/. Тук всички сме склонни да разбираме само физическо убийство на даден човек или група от хора. Но нещата са много по-сложни. Убийство е например и абортът, въпреки всички оправдания, че ембрионът още не е човек. Бавно убийство е и тютюнопушенето, макар че сме склонни да си намерим хиляди оправдания за този вреден навик. Желанието за отмъщение също спада към греховете спрямо тази Божия заповед. Да искаш да си отмъстиш е равносилно на това да желаеш злото на някого, независимо от мотивите ти. Съблазняването също е тип убийство – духовно убийство. Свети Августин пише: „Не мисли, че ти не си убиец, ако си научил ближния си на грях… Ти погубваш душата на съблазнения и отнемаш от него това, което принадлежи на вечността.” А сам Христос ни предупреждава: „… горко на оногова човека, чрез когото съблазън дохожда.” /Мат 18:7/.
Към нарушаването на тази заповед се отнася и всякакъв култ към нашата външност. В желанието си да изглеждаме перфектно, може да си направим куп пластични операции или да започнем диети, които да навредят на здравето ни.
Много важна заповед е „Не прелюбодействай” /Изх. 20:14/. Тук обикновено всички виждаме грях само тогава, когато има физическа консумация на връзка с друг човек извън брачните отношения. Но нещата отново стоят различно. Сам Исус ни е казал, че е достатъчно само да пожелаем някого и ние вече сме паднали в грях /…./. Когато гледаме филми с еротично съдържание или четем подобна литература, или отиваме на стриптийзбар – вече прелюбодействаме. Мръсните вицове също не са нещо безобидно. Всеки вид флирт, оскъдното и прилепнало облекло са предизвикателство, което поражда желание за прелюбодейство.
Следващата Божия заповед е свързана с това да не крадем /Изх. 20:15/. Но не е проблем само, ако присвоиш нещо чуждо. Проблем е и когато намериш вещ, която не е твоя и си я прибереш за себе си или пък забравиш да върнеш нещо, взето назаем. Или когато унищожиш чужда собственост. Кражба е и ако ползваш пиратски записи и сваляш файлове от интернет без да уважаваш авторското право. Пътуването гратис в обществения транспорт също е грях против тази заповед. Тук спадат и греховете, свързани с унищожаването на природата, замърсяването на околната среда, липсата на грижа за бедните и гладните, изхвърлянето на храна. Лихварството и измамата също спадат към греховете, касаещи тази заповед.
Стигаме и до „Не лъжесвидетелствай” /Изх. 20:16/. Обикновено ние се пазим от това да изричаме откровени лъжи. Но оставаме някак нечувствителни, когато казваме нещата завоалирано и прикриваме истината. Или пък когато подвеждаме някого, говорейки отвлечено. Към нарушаването на тази заповед спадат също очернянето и клеветата по нечий адрес, както и нарушаването на тайна, липсата на дискретност и клюкарстването. А още по-сложен е въпросът с т.нар. благородна лъжа. Нека не се лъжем – тя е твърде удобна понякога, но си остава лъжа въпреки всичко.
В края на списъка с 10-те Божии заповеди идва изискването да не пожелаваме нищо чуждо /Изх. 20:17/. Давали ли сте си сметка, скъпи слушатели, колко често сте изпитвали завист към някого. Да, това също е грях. Св. Василий Велики пише, че „завистта е скръб поради благополучието на ближния”. И докато останалите грехове все носят някаква, макар и временна радост, тази ни причинява още с появата си само скръб. А склонността да завиждаме може да ни тласне към кражба, към злословие, към лъжа, и към убийство дори…
Ако се опитаме напълно съзнателно и откровено пред съвестта си да видим своите наклонности към грях, както и реално извършеното от нас в миналото, ще се ужасим всъщност колко далеч сме от представата за „добър човек” спрямо Божиите критерии… И ореолът, който сами сме си изградили, бързо ще се окаже фалшификат…
А освен всичко това идват и греховете ни от опущения. Тях често ги пренебрегваме, но не бива. Няма как да сме добри християни, ако живеем вярата си егоистично и пропускаме да бъдем милосърдни, състрадателни, внимателни към хората, които Бог ни изпраща в нашия живот. Ако се замислите сериозно, сигурна съм, че ще откриете много пропуснати възможности за това да сторите някому добро. Да звъннете на самотен човек. Да напазарувате на съседката, която е инвалид. Да посетите престарели роднини. Да се помолите за болен човек. Да заведете свещеник при някого, който бере душа или просто да изслушате децата си. Много са нещата, наистина…
Но какво е всъщност покаянието? То е генерална промяна на нашето мислене. Отвръщаме се от досегашното си аз, от начина си на живот до този момент, за да поемем в коренно различна посока. Обръщаме се към Бога и оголваме душата си пред Него, като Му даваме зелена светлина да ни промени. Обаче да видим ясно греховете си не е никак лесно. Понякога изисква и време, и търпение, и усилия от наша страна. Но нека не забравяме, че в това не сме сами. Бог ще ни помогне, ако горещо го молим за Неговата свята помощ. „Искайте, и ще ви се даде“ (Мат. 7:7) – ни съветва сам Христос. Много известна е молитвата на св. Ефрем Сирин: „Господи, дарувай ми да виждам моите прегрешения и да не осъждам моя брат, защото си благословен вовеки веков. Амин“.
Много важно за нас е да поискаме от сърце да се променим и да намразим греха, осъзнавайки, че всеки грях гони от нас Божията благодат. И още нещо – да вземем твърдото решение занапред с всички сили да се противопоставяме на нашата склонност да грешим. Защото няма да станем свети за една нощ, нито даже за една година. Борбата ще е до живот. Но съвестта ни с времето ще става все по фина и наистина все по-будни ще се противопоставяме на изкушенията пред нас – примерно на това да се оправдаеш за закъснението си с трафика навън, а всъщност да си се успал, или да не върнеш 2 лева на приятелка с оправданието, че това е нищожна сума, или да не потърсиш храм за неделна литургия, когато си на почивка, защото смяташ, че почивката ти се полага… Но вътрешно си наясно, че това само извинения и грехът си е грях…
Когато се изповядваме, ние смирено понасяме кръста си и тръгваме след Бога. Да, това предполага известна доза срам. Не е лесно да влезеш в изповедалнята и доброволно да говориш лошо за себе си, да си признаеш всичките лични кривини и прегрешения. Но изповедта ни смирява и ни прави приятели на Христос. Защото Той стана жертва за Своите приятели /Ин. 15:13/. Бог приема нашия малък или голям срам в изповедта и в замяна ни изпраща благодат. Казано накратко, чрез доброволния срам на изповедта, ние избягваме принудителния срам на Страшния Съд и получаваме вечна прослава от Бога. Когато се изповядваме, целият рай и всички светии ни подкрепят. Сам Исус го потвърждава: „Такава радост, казвам ви, бива пред Ангелите Божии и за един каещ се грешник“ (Лук. 15:10). Затова и изповядващият свещеник приема изповедта на каещия се с огромно внимание, уважение и страх.
Сега накратко ще се спра обаче на някои грешки, които допускаме в изповедалнята:
Често отивайки там, ние сякаш забравяме, че сме застанали пред самия Бог и говорим с Него, като превръщаме изповедта в обикновен разговор със свещеника. Важно е да изповядваме само греховете си, да открием раните си и мисълта ни да е насочена към Бог, а не към нас самите или други хора. И ако искаме да обсъдим някой духовен въпрос, да се уговорим за друга среща с отеца.
Случва се също да премълчим или скрием някой грях било поради срам, било поради страх, но подобна изповед ще бъде невалидна. Повечето духовници съветват да започваме изповедта си с този грях, който най-много ни тежи и по-нататък ще ни стане по-лесно. Да, срамът е ужасна бариера, но не е нужно да се впускаме в най-големи подробности. Важно е да не скрием основното. И всъщност, ако редовно ходим на изповед, по-бързо ще се преборим с чувството си за срам. И обратното – колкото по-голям е промеждутъкът между две изповеди, толкова по-трудно ще стигнем отново до изповедалнята, ще си намираме оправдания. Срамът се преодолява и като си настроим съзнанието, че отиваме при свещеника като при лекар. Ако не разкажем симптомите си, няма как да се излекуваме. И е хубаво да си дадем сметка за това, че с нищо не можем да учудим отеца, при когото се изповядваме. Той се е наслушал на какво ли не. Освен това и сам е падал в грехове, защото е човек като нас.
Често в изповедалнята поднасяме на Бога само тежките си прегрешения. Но не бива да премълчаваме и т.нар. леки грехове. Защото те полепват по душата ни като шлака и я увреждат. Правят я безчувствена.
Понякога пък изповядваме греховете си, но вътрешно или на глас се самооправдаваме. Примерно изповядвам, че съм била груба с еди кого си и съм му казала тежки думи, но изтъквам и това, че все пак той ме е предизвикал с поведението си. Такова самооправдание говори за липса на истинско дълбоко покаяние. Който оправдава себе си, няма да бъде оправдан от Бога.
Случва се да обсъждаме и чужди грехове по време на изповед. Но това не е покаяние за нашите грехове, а ровене в паденията на други хора. Ако постъпваме така ще си излезем от изповедалнята толкова грешни, колкото сме и дошли. А може би и повече…
Често срещана практика е да се изповядваме при различни свещеници в зависимост от характера на греховете, които сме извършили. При един отец сме склонни да признаем едни неща, пред друг – други. Тоест – играем роля… Забравяме, че заставаме всъщност пред Бога. По-добре е да се изповядваме при един и същи свещеник, така вероятността да манипулираме ситуацията с нашите вини е по-малка.
Случва се от време навреме да споделяме с други хора как е преминала нашата изповед – за какво сме се покаяли и какво ни е казал свещеникът. Така обаче нарушаваме тайната на изповедта. Всеки съвет, който сме получили, касае единствено нас самите и не е предназначен за никого другиго.
Голям проблем е, когато отиваме на изповед, а в душата си не сме простили нещо на даден човек или група хора. Искаме милост, а не я проявяваме от своя страна. Нека си припомним притчата, разказана от Исус, която завършва с думите: „Рабе лукави, аз ти простих целия оня дълг, защото ми се примоли; не трябваше ли и ти да се смилиш над другаря си, както и аз се смилих над тебе?“ (Мат. 18:32-33). Друга е ситуацията обаче, ако имаме злопаметство, но искрено искаме да се освободим от него. В такъв случай отиваме на изповед, откриваме тайните на сърцето си, казваме че таим злоба или гняв към някого и очакваме Божията милост – Бог да изтръгне злото от нас, да смекчи сърцата ни и да вкорени в тях любов. Защото в изповедта Бог ни дава не само прошка на греховете, но и изцерение.
Проблем е също, ако ходим на изповед само по задължение, защото така ни е предписано. Тук отново липсва искреното покаяние. И говорим за отбиване на номера.
Понякога след изповед човек усеща голяма лекота. Идва му да полети. А друг път – не. Сякаш не е предал греховете си на Бога. Но нека не се притесняваме излишно. Господ може да не ни даде да изпитаме удовлетворение веднага, за да не везем да се помислим за свети и да се възгордеем. Повечето духовни хора ни съветват да не залагаме особено много на това как се чувстваме след изповед. Светия Дух работи тайно в сърцето ни. Нека не насилваме нещата и да Му се доверим. Важно е дали след като излезем от изповедалнята съвестта продължава да ни съди или не. Ако там е настъпил покой, значи всичко е наред.
Да, за съжаление няма задълго да останем в това си състояние. Лесно падаме отново и отново в грях. Повтаряме стари грешки. И пак ни боли. И пак се самоизобличаваме… Духовете на злобата също не ни оставят на мира. Всеки един от нас – и духовници или миряни – се бори в своя малък ад. И всеки път, когато вършим грях, ние умираме в него, но после се и възраждаме, потопявайки се в покаянието и изповедта.
„На съда пред Христос най-голямо значение за Него ще има това доколко всеки от нас се е борил със стария си човек“ – е категоричен старецът Паисий.
Ще завърша срещата ни днес с едно стихотворение, което вярвам, ще ви докосне, скъпи слушатели:
ТУК СЪМ, ГОСПОДИ
Няма как да съм горда с нищетата в сърцето,
с тези рани от хиляди грозни неща!
Осъзнавам се, Господи, грешна и клета,
миниатюрна, дребнава душа…
И когато пристъпвам, не мога да пея –
всеки път ми напират горчиви сълзи…
Боже, как Те разпъвах и даже се смеех!
Не разбирах, не чувствах дори!
Да Те гледам в очите е тежко. Не мога!
Пак за моите грешки на Кръста висиш
и с прободени китки ми даваш отново
всичко Свое, та мен да спасиш!!!
Ето, тръгнах, но бавно и трудно прохождам
между хиляди стари и нови вини!
Зная, Господи, колко жестоко пробождат
„благородните” мои лъжи!
Уморих се от цялата тази поквара,
наслоявана ден подир ден…
Търся Твоята прошка и тук, пред олтара
Ти се моля:
Смили се над мен!
