Здравейте, скъпи слушатели на радио „Аве Мария”. С вас на живо от студиото ни в София както всеки четвъртък по това време съм аз – Румяна Попова-Бакърджиева. Надявам се, че ви намирам в добро здраве и с бодър дух. Вече навлизаме в последните седмици на календарната 2023-та година. В очакване сме и на прекрасния празник – Рождество Христово. Това е много благодатен период да си направим равносметка какъв път сме изминали, как сме го преживели и към какво се стремим занапред. Църквата ни приканва към по-задълбочен изпит на съвестта и към покаяние. Ето защо и аз в поредица от предавания през изминалите няколко седмици си позволих да ви представя теми, спомагащи за по-сериозен самоанализ.
И днес ще продължим в тази посока. Ще си поговорим за нашите лоши помисли. Оттам, от мислите ни, обикновено тръгват всички грехове. Защото преди да извършим на дело каквото и да било, то се е зародило най-напред в ума ни. Западната литургия още в началото си ни приканва на глас заедно с всички присъстващи да се разкаем за греховете си, които сме извършили с мисли, думи, дела и опущения. Забелязвате ли, че първото, което споменаваме, са именно нашите мисли. Защото те, както вече споменахме, са коренът и на другите грехове. Но за съжаление по една или друга причина остават някак по-незабелязани в подготовката ни за изповед и не ги предаваме в изповедалнята. Много по-ясно човек артикулира своите думи и дела, а мислите и опущенията повече му се изплъзват. Но те са също толкова съществени и не е добре да ги пренебрегваме.
Миналата седмица си говорихме тук в нашето предаване за тихата обида вътре в нас. Тази обида, която ни парализира, отнема ни мира и трови духовния ни живот. Пречи ни да общуваме свободно с другите хора. Тя е типичен пример за грях, предизвикан от лоши помисли. Човек се обижда по една или друга причина на някого заради негови думи, действия или бездействие, самозатваря се в себе си и потъва в размишления, водещи го все по-надълбоко в осъждане на конкретната личност, в ожесточение на сърцето и/или до униние.
Но лошите помисли при тяхната първоначална поява в нашия ум, още не са грях. Повечето духовници са единодушни по този въпрос. Истината е, че почти никой не може да се противопостави с волята си на нападащите го внезапни мисли. Дори и да има натрупан християнски опит. Малцина пазят толкова будни ума и сърцето си, че изобщо да не допускат лош помисъл.
Негативни мисли непрекъснато се пораждат в нас било поради нашата склонност сами да си ги вкарваме в ума, било поради влиянието на други хора върху нашата личност, било поради невидимото действие на демоничните сили. Така или иначе те, помислите идват и то толкова рязко, че не можем се опомним. Но, както казах преди малко, при самата им поява още не са грях.
И ще се опитам да онагледя това с конкретен пример:
Един ден виждам съседа си да говори с красива млада дама на улицата и в главата ми нахлува помисъл, че той изневерява на жена си. Няма как да съм сигурна в това разбира се, обаче тази мисъл ми напада съзнанието. Дотук нямам грях. Но важно е как ще продължи всичко това. Два са вариантите. Мога да си кажа: „Не е моя работа дали този мъж е в прелюбодеяние, но е хубаво все пак да се моля за това семейство”. И така не само, че няма да се поддам на лошия помисъл, но ще направя и едно голямо добро като се застъпя пред Бога за своите съседи. Но е възможен и друг сценарий – да започна да си въртя в главата нахлулата мисъл за изневяра, да се опитвам да си спомня и други ситуации с този човек – къде съм го виждала, какво е правил, как се е държал, какво е казал. В следствие на тези спомени да тръгна да се самоубеждавам, че да, нещо тук определено ми намирисва на прелюбодеяние… И сама себе си да убедя, че моят помисъл е истина. Нещо повече – да вкарам и въображението си в действие, а то, както знаем, е в състояние да ни отведе в неподозирани за нас посоки… Така всъщност допускам лошият ми помисъл да ме обработва отвътре и той се превръща вече в грях. Защото аз съзнателно и доброволно се занимавам с него. А по-нататък вече помисълът е в състояние да предизвика и конкретни действия – да намразя своя съсед, да му вдигна скандал или пък да отида и да кажа на жена му нещо, в което сама себе си съм убедила, че е вярно, без даже да имам ясни доказателства за своето твърдение. И така да стана причина за недоверие между двама съпрузи, което в крайна сметка да изкристализира в развод…
Надявам се този пример да е достатъчно красноречив сам по себе си, за да ви убеди, скъпи слушатели, колко опасни са лошите ни помисли и как бъркаме като ги пренебрегваме.
Ето какво пише старецът Емилиян: „Ако видя нещо лошо, независимо дали то засяга мен или други хора, от мига, в който това деяние ме кара да започна да характеризирам другия човек, да си създам някаква представа, някакво мнение за него, вече съм приел в душата си това лошо.”
И така – под влияние на посетил ме лош помисъл теренът на моето сърце се превръща в катедра за осъждане на ближния.
Неговото поведение изведнъж става „моя работа“ и то не, защото някой ме е поставил на пиедестала да бъда съдия, а защото аз съм решила така. Но истината е, че винаги при подобна ситуация, когато дадем поле за изява на лошия помисъл в нашето съзнание, със сигурност ще изгубим своя вътрешен мир, ще почувстваме напрежение. Защо? Защото съвестта ни алармира, че това не е нещо добро. Сякаш някакво невидимо звънче ни предупреждава, че да си създадем мнение за своя брат въз основа на лош помисъл, е проблем. Но ние обикновено потушаваме тази аларма на съвестта си. Търсим си оправдание за това, че сме си помислили нещо лошо за някого. Казваме си: Ама аз имам право да го осъдя този човек, защото той върши нещо, което не е хубаво. И така, оправдавайки се, ние допускаме все по-голям смут в душата си.
Ето оттук според старец Емилиян започва действителният ни грях – от това самооправдание, чрез което аз отхвърлям възможността да изляза от ситуацията без да се изцапам. „Веднага, щом започна да се самооправдавам, трябва да знам, че съм паднал в гроба на греха.“ Зрелият християнин, този, който е добил опит в духовните неща, никога не оправдава себе си, когато изпадне в подобно положение. А си казва като митаря от притчата, разказана от Исус: „Господи Исусе Христе, помилвай мене грешния.”
Истинските приятели на Господ не бързат да съдят никого. Те се опитват да видят по-надълбоко, да преминат границата на собствената си човешка логика, мярата на своето разбиране за справедливост. Онази мяра, която казва: „Я, да видим, какво стана? Той каза така… Направи това и това? А пропусна еди какво си…“ Но при подобен род помисли коя е целта ни – да помогнем на този човек, да защитим някаква важна кауза или да издигнем егото си? Егото, което не ни позволява да видим по-далеч от носа си.
Всеки път, когато задържим лошия си помисъл и му дадем поле за действие в нашия ум, допускаме злото да ни владее. И сякаш му показваме зелена светлина. Нещо повече – това ни харесва. Харесва ни да се ровим в чуждите грешки, изпитваме наслада даже понякога. „Зад помислите се крие някаква наша зависимост, страст, някаква наша потребност. Затова и ние ги приемаме с удоволствие.“ – е категоричен старец Емилиян.
Лошите помисли обаче не могат да ни донесат истинска радост. Кратковременна тръпка – да, но радост – никога. Напротив – след като помисълът се раздуе и заседне по-трайно в душата, той поробва, започва да тежи като невидима верига. Обаче ние се самооправдаваме, убеждавайки сами себе си, че той не е нещо лошо и че сме прави във всичко, което си мислим.
Старец Паисий ни съветва: „Винаги поставяй въпросителен знак при всяка твоя мисъл. А още по-добре ще е, ако поставиш даже два или три въпросителни знака. Само така ще запазиш спокойствие.”
По-натам той дава пример, разказвайки следната ситуация от своя собствен монашески живот: „Случи се веднъж да завали след дълъг период на суша, когато изпитах такава благодарност към Бога, че седях и си казвах през цялото време: „Благодаря ти, милиони, милиарди пъти, Боже“. От вън имаше един мирянин, за когото не знаех, че е там. Когато ме видя след това, той ми каза: „Отче, потресен съм. Чух те да казваш милиони и милиарди“. Какво мога да кажа? – продължава старецът – Аз чувствах благодарност към Бога за дъжда, а човекът си мислеше, че броя пари. И ако беше някой друг, можеше да дойде и да ме обере през нощта, да ме бие жестоко и в крайна сметка да не открие нищо.”
Често пъти обаче за това да раздуем помислите си и да им делегираме доверие ни помагат, както вече споменахме, и демоните. Тяхната главна цел винаги е била една – да ни провалят духовно. „Демоните вземат повод от всичките страсти, които лежат в душата ни, и създават в нас страстни помисли – казва св. Максим Изповедник – След това, нападайки чрез тях ума, принуждават го да изпадне в съгласие за грях. След като го победят, въвеждат го в мислен грях, а след извършването му, като пленник го водят към самото дело.
Демоните са наясно с нашите слабости и ги използват много умело, изкушавайки ни в точно определена посока. Така тръгвайки примерно от някаква съвсем невинна мисъл за хубостта на някой човек от другия пол, можем да бъдем въвлечени от демонските сплетни в истинско страстно пожелание спрямо него. И дори и да не преминем към същински действия, то грехът е налице. Защото Исус ни е предупредил, че плътското пожелание е вече прелюбодейство.
Или пък ако сме склонни към униние, злите сили ще засилят помислите ни в тази посока и могат да ни доведат не само до пълна изолация от целия свят, но даже и до желание за самоубийство. Както и обратното – ако сме си повярвали твърде много и имаме високо самочувствие, те ще ни внушат колко сме напреднали, ще ни галят самолюбието и ще ни превърнат в хора, които не забелязват никого другиго освен самите себе си. А това може да придобие сериозни последици – и ние никога повече да не влезем в изповедалнята.
„Не вярвай на помисъла нито ако ти казва, че за нищо не ставаш, нито ако те уверява, че вече си свят.” – ни съветва отново старец Паисий.
Аз познавам хора, скъпи слушатели, които са в много тежко положение след нападение на лоши помисли. Те са отдавна в Църквата, но изведнъж спряха да ходят на изповед.
Единият, защото е сигурен в своята духовна праведност и едва ли не смята, че не прави вече никакви грехове, а другият – защото месеци подред не се е изповядвал и е повярвал на демоните, че вече покаянието му няма да има тежест, няма да има смисъл, твърде късно е… Това, разбира се, са действия, породени от неправилни, лоши помисли. Нито първият е толкова праведен, нито вторият – толкова грешен, че да не се покайват. Знаем, че всички имаме нужда от покаяние и то редовно покаяние. Никой не е свят още тук на земята, че да няма грехове. Но никой и не е толкова изпаднал пред Бога, че за него вече да няма прошка. Обаче демоните си постигат много добре целта като ни засилват помислите в посоката, в която сме склонни да ги възприемаме като истинни.
И тук се сещам за „Писмата на Душевадеца” от К.С.Луис. Може би сте чели тази книга или поне сте чували за нея. Тя е написана във вид на писма от един по-висш демон до неговия племенник, който все още се учи на занаята как да изкушава човеците и да ги вкарва в грях. Ето два цитата:
„Дяволската атака има далеч по-големи шансове за успех, когато целият вътрешен свят на човека е мрачен, студен и пуст.”
„Всъщност най-сигурният път към ада е постепенният – с лек наклон и мека настилка, без неочаквани завои…”
Да… Демоните до последния ни миг на този свят ще се опитват да ни накарат да се откъснем от Бога и да влезем в техния капан. И ще използват всяка една отворила им се възможност. Ще засилват всичките ни помисли и намерения така, че да се отклоним от Божиите закони и да изневерим на Господа. Но ние не сме безсилни да им се противопоставим. Още повече, че добре знаем в Кого сме повярвали и на Кого искаме да останем верни до край.
„Ако у нас се зароди лош помисъл, трябва веднага да му противопоставим благочестив размисъл” – ни съветва св. Йоан Златоуст.
„Мислѝ за доброто, за да не мислиш за злото, защото умът не търпи да бъде в празност. – ни учи св. Ефрем Сирин. – Посвети ума си на добрите мисли.”
„Един добър помисъл – казва старец Паисий – е равностоен на многочасово бдение! Има голяма сила. Както сега някои нови оръжия спират чрез лазерни лъчи противниковата ракета още в базата ѝ и пречат да бъде изстреляна, така и добрите помисли осуетяват лошите и ги свалят още преди да са се отделили от „пистите“ на дявола. Затова се старайте, преди още изкусителят да всее у вас лоши помисли, вие да посявате добри, та сърцето ви да стане като цветна градина…”
А според св. Нил Синайски най-доброто средство срещу лошите помисли е физическият труд. „Който не обича да работи – казва той – храни с безделието си страстите и дава свобода на пожеланията.”
Сигурна съм, че от опит всеки може да сподели нещичко в тази посока. Вярно е, че когато сме заети не ни остава време да гледаме другите хора, да ги съдим, да раздуваме лошите си помисли спрямо тях. Нито пък имаме сили да задълбаваме в своите провали или победи така, че да засилваме унинието или самочувствието си.
Много е важно да имаме Страх Божи – казва св. Ефрем Сирин. Страхът Божий изкоренява в сърцето всяка лукава мисъл. Кой съм аз, че да давам оценки за когото или за каквото и да било? Имам ли основанието да го правя? Моя работа ли е наистина? Бог ме гледа. Бог знае всяко движение на ума и сърцето ми. Няма как да се скрия от всевиждащото Му око. Ако имам страх Божи ще съм доста по-внимателен, бдителен и разумен.
Разбира се едно от най-силните оръжия срещу лошите ни помисли си остава молитвата.
И когато в началото на нашата среща днес, скъпи слушатели, ви дадох примера с моя съсед, споменах за това колко по-добре е да се помоля за него, вместо да го съдя. Още повече, че изобщо не съм сигурна дали той в действителност изневерява на жена си или това са си мои лични умозаключения, които нямат общо с реалността. Хубавата жена на улицата, с която той е разговарял, може да е негова сестра например. Но каквато и да е истината е много-много по-добре да се помоля за него и да не давам простор на лошите си помисли. Чрез молитвата си ние предаваме всичко на Бога и Го молим Той да се погрижи за конкретния човек и определената ситуация. Доверяваме се на Божия промисъл. Поднасяме на Бога и всичките си човешки слабости. Ако се доверявайки се на Неговата помощ свише, никога няма да бъдем подведени.
Ще завърша днешната ни среща отново със стихотворение. Метафората в него е много показателна какво може да се случи в душата ни, ако бъдем самонадеяни и невнимателни.
ПЛЕВЕЛ
Непонятно е как през годините
е израсъл в душата ми плевел!
Без да зная какво е, наивно
съм го хранила толкова време!
И дори се стараех неистово
да му бъде комфортно и светло.
В слепотата си мислех наистина,
че у мен е пораснало цвете!
И… Едва в тишината на вярата,
щом утихна огромното ЕГО,
проумях същността си, оставена
под властта на отровния плевел.
Благодаря ви сърдечно, скъпи слушатели, че отново бяхме заедно в ефир. Надявам се, че темата ви беше интересна и полезна. Знам, че поредицата от предавания, които направих напоследък, са малко или много тежки за слушане, тъй като ни изобличават и създават дискомфорт. Но целта на нашия живот не е да ни е лесно тук на земята. Целта е да се променяме така, че да ставаме все по-близки до образа, заложен в нас. До Божия образ, който с годините сме зацапали от грехове и разсеяност. Царството Божие е нашият истински дом, но там ще влязат само чистите по сърце.
Следващия път ще си поговорим за това как да се подготвим за Рождество Христово. Как да преживеем оставащото време до този прекрасен празник така, че да го посрещнем с наистина радостни души.
А сега ви оставям с програмата на радио „Аве Мария” и ви желая да имате спокоен ден, изпълнен с хубави емоции и само добри помисли. До скоро!
07.12.2023 г.
