Здравейте, скъпи слушатели на радио „Аве Мария”! Пред микрофона е Румяна Попова-Бакърджиева. Искам най-напред да ви честитя празника на св. апостол Андрей. Поздравявам специално всички, които имат имен ден днес. Нека св. Андрей ви изпроси благодат и спасение. Бъдете здрави и благословени!
Иначе пак е четвъртък и отново е време за нашата ежеседмична рубрика за духовен живот, в която ви предлагаме размишления върху основни проблеми, свързани с християнското ни призвание. Миналия път темата ни беше човешкият гняв, който може напълно да завладее нашия живот. Да стане, така да се каже, – втората ни природа. Това е изключително опасна страст и ако не се овладее навреме, след това трудно се изкоренява. Гневът се провокира в нас или защото някой е посегнал на собствеността ни, или защото е навлязъл в личната ни духовна територия и оспорва нашите убеждения, вяра или решения. Гневът е най-често само словесна реакция, но е възможно той да премине и в ярост, да предизвика даже физическо насилие.
Тясно обвързана с този порок е и една друга човешка слабост, която не по-малко може да вгорчи целия ни живот. И това е обидата. Именно за нея ще си поговорим днес. Често точно тя предизвиква гневните ни реакции – обидили сме се на нечии думи или поведение и реагираме реципрочно. Гневни сме и искаме да въздадем справедливост така, както ние я разбираме.
Но сега ще се съсредоточим върху едно специфично проявление на обидата – тихата обида, ако мога така да се изразя. Обидата, която не се излива в думи и първосигнални постъпки, но която трайно трови сърцето ни, засяда за дълго вътре в нас и определя цялостното ни поведение. Когато някой сериозно ни е засегнал, ние сме склонни да потънем в размисли не само върху конкретната ситуация, но и да я обвържем с минали събития, слова и действия на този човек. Можем да стигнем дори дотам, че да си извадим напълно погрешни изводи. Защото помислите не ни дават мира и не искаме да се успокоим, докато не си обясним по свой си начин защо и как тази личност се е държала така или е казала това и това.
Случвало ли ви се е такова нещо, скъпи слушатели? На мен да… Доста пъти. Седя и с дни размишлявам върху дадени събития и си ги навръзвам като кадели в моите мисли, за да си изградя някаква картина, която най-често се оказва, че няма никаква допирателна с реалността. И дори някой в този момент да се опита с всички сили да ме убеди, че нещата не са каквито аз си ги въобразявам, изобщо няма да го чуя. Ето това прави тихата обида с нас. Натрупваме негативни помисли, сърцата ни се изпълват с лоши чувства и ние вече не сме в състояние да приемаме конкретния човек по нормален и непринуден начин.
Обидата е признак, че сме егоисти. Че сме самолюбиви. Че не можем да понасяме каквито и да било унижения. И че много се стараем да бъдем фактор в този живот, а хората да говорят само добро за нас.
Обиденият не умее чистосърдечно да обича. Любовта охладнява в неговото сърце. Този човек е емоционално осакатен. И колкото по-дълго пребивава в това си състояние, толкова по-надълбоко се вкоренява то в живота му. Аз познавам хора, които до такава степен са се самозатворили в своята вътрешна обида, че у никого вече не могат да видят нищо положително.
Оказва се обаче, че това, което се случва в душата на обидения, е много по-съществено от самите обстоятелства, предизвикващи неговата реакция. Защото, ако човек е достатъчно буден и спокоен вътрешно, ще може да види нещата ясно. Ще си даде сметка, че сам раздува проблема и че този проблем е решим. Но ние в повечето случаи сме така обсебени от своето Его и от усещането, че някой го е накарнил, че не можем да разсъждаваме трезво. И или реагираме с гняв, изливайки емоцията си навън, или с дълбока вътрешна обида, която ни трови всеки Божи ден.
Кое е най-доброто лекарство срещу обидата? Разбира се това е прошката. Свети Исидор ни съветва: „Доброто записвай на каменни плочи, а обидата – на вода.“ Свети Василий Велики е на същото мнение: „Християнинът не бива да помни злото, но е длъжен от сърце да прощава на онези, които са съгрешили пред него.“ От своя страна пък св. Ефрем Сирин ни предупреждава „Ако ти, човече, не простиш на всеки съгрешил пред теб, не си прави труда да постиш и да се молиш.” Всъщност какъв смисъл би имал постът ми, ако в моята душа е буря от негативни емоции, ако умът ми е задръстен с лоши помисли спрямо ближния. Така дори да не ям никакво месо, да не пия никакъв алкохол, дори да съм само на хляб и вода, аз ще ям брата си дори без думи…
Истинската прошка е възможна само тогава, когато предадем на Бога както личните си емоции, така и човека, който ги е предизвикал. И да се надяваме на помощ свише. Важно е намерението ни да простим, желанието ни да се преборим с обидата. За останалото ще се погрижи сам Господ.
„…но бивайте един към другиго добри, състрадателни, прощавайки си един другиму, както и Бог ви прости в Христа.“ – четем в Ефесяни 4:32. Ап. Павел допълва този свой съвет още с думите: „Всяко огорчение и ярост, гняв, вик и хула да бъдат далеч от вас заедно с всяка злоба“. А в посланието си до римляни апостолът пише: „Не се оставяй да те надвива злото; но побеждавай злото чрез добро“ (Римляни 12:21). „На никого не връщайте зло за зло; промисляйте за това, което е добро пред всички човеци; ако е възможно, доколкото зависи от вас, живейте в мир с всички човеци.”(Римляни 12:17-19).
Така, избирайки да извършим това, което е добро и правилно, ние изкореняваме злото още в самото му начало и не позволяваме то да ни обработва отвътре.
Начинът, по който се справяме с обидите в живота си ще покаже дали сме хора на Бога или не. Ситуации на унизяване спрямо нашата личност ще продължават да се случват, но въпросът е какво правим докато сме в тях? Животът ни е твърде кратък, за да живеем обидени. Бог ни благославя и иска да бъдем свободни. Свободни от демонските атаки и от лошите помисли.
Прошката е един от големите дарове, донесен на човечеството от Исус. Именно тази висша благодат ни въздига към Бога, а отсъствието ѝ ни приближава до животинското царство и древния кървав закон: „Око за око, зъб за зъб“.
Светите отци винаги са гледали да прощават и лошата дума, и униженията, и изтезанията, които са търпели. Пример за това е първият християнски мъченик Стефан, който е убит от тълпата по жесток начин с камъни заради вярата си в Христос. Но малко преди да предаде Богу дух, архидяконът изрича: „Господи, не зачитай им този грях“.
Сам Исус ни учи: „Но Аз ви казвам: обичайте враговете си, благославяйте онези, които ви кълнат, правете добро на онези, които ви мразят, и се молете за онези, които ви обиждат и ви гонят“ (Мат. 5:44).
От тези думи на нашия Господ можем да си направим извод как всъщност Той ни призовава да живеем: Първо – обичайки, но не просто обичайки тези, които също изпитват любов към нас, а обичайки враговете си – тези, от които получаваме не само обиди, но даже и физическо зло. Второ – благославяйки. Да благославяме всекиго, когото срещаме по пътя си, независимо от това как той се държи към нас, дали ни ласкае или открито ни обижда, дали ни харесва или не. Трето – да се молим, да се молим за тези хора, които Бог ни изпраща и с които ни запознава в нашия живот – за всеки един, без значение по какъв повод се е появил на пътя ни. И четвърто – да правим добро. Винаги да правим добро, независимо дали ни отвръщат със същото или не. Това е невероятната програма на Бог за нас и е прекрасно да си я припомняме всекидневно – обичай, благославяй, моли се и прави добро. И още веднъж: обичай, благославяй, моли се и прави добро. Само следвайки тази поръка на Исус ще можем наистина да отговорим на Неговите божествени стандарти. И да се отличим на дело от всички останали хора в този свят. Защото постът и молитвата например ги практикуват и в други религии и духовни практики, но единствено християните са тези, които умеят да обичат до степен, че да прощават и да правят добро на враговете си. Такава е чистата Христова любов – тя се дарява безвъзмездно, без да търси никаква реципричност.
Всички добре знаем какво е направил Исус за нас на Кръста, но дали го осъзнаваме в дълбочина? Това, че Той пое нашите грехове, плати нашата сметка, че ни прости всичко, което сме извършили без да ни вменява вина.
Нещо повече – даваме ли си сметка какъв е бил целият живот на Господ тук на земята? Той нито е бил глезеник, нито е живял охолно. Напротив – още от раждането си е бил преследван и е имало хора, които искат не просто да го обидят, а направо да го убият. Налагало се е дори да бяга и да живее като емигрант – както бихме се изразили днес – в Египет. А после в Назарет е водил съвсем скромен и навярно доста суров живот. В зрелостта си, в тези три години на активна проповед преди своята смърт, Исус сам казва за себе си, че няма къде глава да подслони. И тези, които трябваше най-добре да Го разберат – Божиите хора – фарисеите и книжниците – се надпреварват кой да го изкуши и да го вкара в капана на подлото си лицемерие. „О, Боже! – възкликва св. Алфонс де Лигуори – Какъв е бил животът на Исус Христос?! Живот на безславие и мъки.
Пророкът каза за нашия Изкупител: „Той беше презрян и унизен пред людете, мъж на скърби и изпитал недъзи. /Ис. 53:3/. Човек презиран и с Когото са се държали като последния сред човеците, най-унизеният сред людете.” Така и завършва земния си път Господ – безславно, увесен на дърво, оплют, подигран и унизен до последен предел. Но обиди ли се Той? Държа ли се като човек, който изпитва огромна вътрешна обида? Напротив – Той се молеше за своите палачи: „Отче, прости им, защото те не знаят какво правят.”.
И Христовите най-верни приятели след това през вековете са подражавали на своя Господ. „Христос пострада за нас, като остави нам пример, за да вървим по стъпките Му.” – четем в първото съборно послание на ап. Петър /1 Петр. 2:21/.
А в книгата си „Практиката да обичаме Исус Христос” св. Алфонс пише, че светците, когато са били подлагани на обиди и оскърбление, са се утешавали, размишлявайки върху позора, изтърпян от Исус.
Св. Елеазар споделя: „Отправям взор към презрения Исус и виждам, че обидите към мен са нищо спрямо тези, които Той понесе заради мен, и така Бог ми дава сили да понасям всичко в мир.”
А св. Тереза Авилска съветва своите монахини, когато им е най-тежко, да гледат Христос на Кръста и всичко ще им се стори леко.
Да…, сигурно ще ми кажете, скъпи слушатели, че често е непосилно за нас, които не сме свети, да прощаваме обидите и да продължаваме напред с радостни души, когато наистина сърцата ни врат и кипят от болка. Още повече, ако обидата е била незаслужена, нали? Но именно реакцията ни в такива моменти ще ни отличи от хората, които не познават Господа и не са повярвали от все сърце и душа в Него. Ако се стремим да Му подражаваме в тази посока, голяма ще е наградата ни на Небесата – Сам Той ни го е обещал (Мат. 5:11-12). Понасящите обидите без ропот, след смъртта си се причисляват към лика на мъчениците и стават толкова близки до Бог, че тяхната молитва може да спаси дори и техните оскърбители.
И напротив – когато се поддаем на нанесена ни обида, когато не успеем да я запишем върху вода – по съвета на св. Исидор, когато допуснем злите езици да докоснат сърцето ни и да ни потопят в тежко самосъжаление, ние губим Божията благодат. Започваме да слушаме и да вярваме на гласове, които нямат нищо общо с Божието присъствие вътре в нас.
Но най-жалко е, когато в такова състояние на вътрешен смут, идваме на св. Литургия и си позволяваме да пристъпим към олтара. А сам Господ ни е предупредил, че трябва първо да се помирим със своя брат преди да принесем жертвата си: „И тъй, ако принасяш дара си на жертвеника, и там си спомниш, че брат ти има нещо против тебе, остави дара си там пред жертвеника и иди първом се помири с брата си, и тогава дойди и принеси дара си“ (Мат. 5:23-24).
Няма защо да се самозалъгваме, скъпи слушатели, ние често пристъпваме към Свето Причастие без да сме успели да изчистим напълно душата си от лошите помисли. И това е така, защото сме злопаметни.
Помним и преповтаряме в ума си неща, които не сме простили и сякаш не искаме да простим. Видимо изглеждаме спокойни, дори се усмихваме в храма на хората около нас, но дълбоко в душите ни има буря, болка, обида… Да, видимо не се гневим, не плетем интриги, не се готвим да отмъщаваме на никого, но пазим спомена за думи и дела, които са накърнили нашето достойнство и които са ограбили вътрешния ни мир. Затова изпитваме и трудност да бъдем откровени с конкретните ни оскърбители. Стоим до тях, пристъпваме заедно към светото Причастие, обаче не желаем нито да знаем как са, нито да ни заговарят по какъвто и да било въпрос. Иска ни се възможно по-скоро да се разделим и всеки да си върви по своя път. Но… Такова ли е действителното общуването в Христа? Такива ли ни иска Господ пред Неговото тяло и Неговата скъпоценна кръв? Нали по това целият свят ще познае, че сме ученици на Исус, ако любов имаме помежду си? Ако полагаме душите си един за друг? Но правим ли го? Или…?!
Страшно е, когато обидата ни гори отвътре като запален въглен. Няма прошка докрай помежду ни. Няма истинско духовно общение между нас. Но…„Който не обича брата си, пребъдва в смърт” – е категоричен апостол Йоан Богослов (1 Иоан 3:14). А свети Ефрем Сирин ни учи, че ”Онзи, който скрива в сърцето си злопаметство, прилича на човек, който отхранва змия на своите гърди”.
Затова, нека се опитаме да си простим взаимно. Каквото и да ни коства това. Този акт на прошката ще ни освободи от болката и от затвора на злото в нас. И когато пристъпваме към светото Причастие, да го направим с известно смирение и с нужното за това внимание. „И нека никой да не е Иуда – казва св. Йоан Златоуст – никой да не е зъл, нека никой да не таи в себе си отрова, да не носи едно на уста, а друго на сърце. И така, нека никой да не пристъпва коварен, никой да не се изпълва със злоба, никой да не крие в мислите си отрова, за да не се приобщи за осъждане…Тази жертва е духовна храна; и както телесната храна, като попадне в стомах, който има лоши сокове, още повече усилва слабостта, не поради своето свойство, а поради болестта на стомаха, тъй обикновено се случва и с духовните тайнства. И те, когато се съобщават на душа, изпълнена със злоба, повече я повреждат и погубват, не поради своето свойство, но поради болестта на душата.”
Сигурно се питали, скъпи слушатели, в критични за вас ситуации, когато някой съзнателно или несъзнателно ви е унизил, защо Бог допуска това? Защо позволява да бъдете обиждани? Особено пък, ако вие с всички сили се стараете да сте добри и да живеете благочестиво. Св. Алфонс де Лигуори ни отговаря на този въпрос като ни уверява, че всяка нанесена ни обида всъщност е в наша полза. Защото след ситуация на унижение, на нас ни се налага да се преборим със своето его. И така растем духовно, учим се на смирение и търпение. „На ония, които любят Бога… всичко съдейства към добро – пише ап. Павел в посланието си до римляните /Рим. 8:28/. Затова нека винаги, когато се почувстваме угнетени и унижението ни изгаря отвътре, да не се поддаваме на обидата и да не се самозатваряме в лошите си помисли, а да си спомним, че в ада мъките ще са неимоверно по-големи.
И ако не се преборим със своя егоцентризъм, страдайки тук, на земята, ще вкусим адските мъки. В Царството небесно не влизат себелюбци и горделивци. И докато не оздравеем от болестта на своето болно лично Аз, няма как да се надяваме, че ще влезем в жилището, което Исус ни е подготвил в Небето. В Царството небесно не влизат себелюбци и горделивци.
„Светостта не се състои в това да изказваш красиви думи, нито в това да ги помислиш или дори чувстваш: светостта се състои във волята да страдаш. – е категорична св. Тереза от Лизио. Всъщност земното ни страдание е подготовка за рая. Възкресението се случва след Голгота.
Ще завърша днешната ни среща със стихотворение, което написах преди няколко години по повод на конкретни събития в моя живот. Тогава близък на сърцето ми човек беше изпаднал в тежко състояние на обида спрямо мен, тълкувайки напълно погрешно мои думи и действия. И тази обида създаде невидима стена помежду ни, която за съжаление не е срината и до днес… Дано Бог му даде благодатта да се излекува от тази своя обида.
НЕ МЕ ЗАТВАРЯЙ В ТИХАТА ОБИДА
Не ме затваряй в тихата обида –
ще се отрови в тебе живата вода.
Надеждата сама ще си отиде
и няма да остави в теб следа…
А времето е някаква химера –
изплъзва се и как да устоим
на ветровете, идващи от север?
Отнасят думите подобно дим…
Така горчи от всичко премълчано,
от жестовете в ритъм на тъга,
които ни отварят нови рани
и чак до гроба страшно ни болят.
Коравото сърце не ти отива!
Ще има още много светли дни!
Не ме затваряй в тихата обида!
Бог цялата горчилка ни прости!!!
Благодаря ви за това, че и днес бяхме заедно, скъпи слушатели. С Божията помощ ще се чуем отново след седмица в ефира на нашето християнско радио. А сега ви оставям с пожелание за благословен и спокоен ден. До скоро!
30.11.2023 г.
