Послушанието

София, 26.09.2024 г.

Здравейте, скъпи слушатели, на нашето християнско радио! Аз съм Румяна Попова-Бакърджиева, а вие сте с моята кратка ежеседмична рубрика, в която ви предлагам различни теми, засягащи духовния ни живот.

Миналия четвъртък си говорихме за суетата – състояние на духа и ума, при което човек разчита на своите си качества до степен, че започва да се смята за център на вселената, да иска другите да го величаят и да му се възхищават. Или обратното – вследствие на наранено чувство за значителност, поради суета, можем да стигнем до тежки форми на самосъжаление и даже до желание за самоубийство.

А днес ще ви предложа размисъл върху едно духовно състояние, което е коренно противоположно на суетата. Ще си поговорим за послушанието. Да… тази дума понякога дори ни плаши. Защото я бъркаме с подчинение, а толкова много държим на свободата си. За жалост послушанието е разбирано погрешно от повечето християни. Или смятаме, че то е напълно излишно, или пък приемаме, че касае  предимно монасите. Знаем, че се практикува основно в манастирите и всички богопосветени дават три важни обета – за целомъдрие, за живот в бедност и за послушание. И като имаме тази информация, си въобразяваме, че бидейки миряни, сме освободени от нуждата да спазваме каквато и да било форма на послушание. Така ли е обаче?

Още от древността светите отци ни призовават към тази добродетел като жизненоважна за нашето спасение, независимо дали живеем в манастир или в света. Но защо? Ами защото всички ние, тръгвайки по пътя на духовния живот, а този път често е доста нелек и тесен, сме абсолютно неподготвени. Навлизаме като слепци. Интуитивно усещаме какво се очаква от нас, но на практика нямаме идея нито за трудностите, нито за изкушенията, нито за битките, които ни предстоят. И разбираемо можем лесно да се заблудим като станем плячка на дявола и неговите войнства. А той с многовековния си опит в това да мами и приласкава душите, свличайки ги безкомпромисно в ада, ще ни излъже много бързо. Та… ето защо всеки от нас има нужда от помощта на по-опитните хора в духовния живот, които да го водят и да се грижат за душата му. Иначе ще си останем едни инфантилни християни, които се люшкат между двете крайности – еуфорията и отчаянието.

Първият подвижник св. Антоний Велики е осъзнал тази истина и ни е предупредил:  „Пазете се от съветите на злия дявол, когато той дойде във вид на говорещ правда, за да ви прелъсти и въведе в измама… Той обикновено примамва с привлекателната външност на истината. Несъвършените не знаят тези дяволски хитрости и това, което той постоянно влага в умовете им. Съвършените пък знаят, както говори апостолът: твърдата храна е за съвършени, които благодарение на навика, имат чувства, обучени да различават добро от зло. /виж. Евр. 5:14/… Дяволът хваща несъвършените в своите мрежи и ги низвергва от тяхната висота.Така той постъпил и като се прикрил чрез змията и казал на Ева: „Не, няма да умрете… В мига, в който вкусите от тях /плодовете/ ще ви се отворят очите и ще бъдете като богове” /Бит. 3:4-5/. След като чула тези думи, Ева склонила сърцето си като мислела, че това е истината, защото не разсъдила както подобава. Но когато сама вкусила, а също дала и на Адам, се случило с тях великото нещастие: паднали от своята висота. По такъв начин дяволът постъпва и с несъвършените християни, когато те, не можейки да различат добро от зло, следват своите наклонности, задоволяват се със своите съждения и мнения; не се допитват до отците, умеещи вярно да различават добро от зло, а следват прищевките на своето сърце, мислейки, че и те самите вече са достигнали съвършенство… Такива са подобни на тези птици, които построили гнездото си високо, но като долетели на земята, попадали в примката на ловеца и били хванати. Това се случва с тях, защото те в своята самоувереност действат винаги според влечението на сърцето си и изпълняват своите желания, неслушайки отците си и несъветвайки се с тях. Затова дяволът им устройва призрачни видения и изпълва тяхното сърце с гордост; понякога пък им дава сънища през нощта, които осъществява за тях денем, за да ги потопи в още по-голяма прелест. Но това е малко: понякога им показва светлина нощем, така че мястото, където са те, да стане светло; и много неща от такъв род прави, та да изглеждат като истински знамения. Той върши всичко това, за да бъдат спокойни относно него, мислейки, че е ангел, и да го приемат. Веднага щом го приемат в този смисъл, той ги низвергва  от тяхната висота поради духа на гордостта, който ги овладява, като в същото време се старае да поддържа в тях убеждението, че са станали вече по-велики и славни… и нямат нужда да се обръщат към своите отци и да ги слушат… Наставленията на отците са им в тежест, защото са уверени, че сами вече всичко знаят. Но твърдо знайте, че вие не можете нито да преуспеете или да възраснете или да станете съвършени, нито ще умеете вярно да различавате добро от зло, ако не се покорявате на вашите отци. Нашите отци сами са постъпвали така: покорявали се на своите отци и са слушали техните наставления… И тъй, вие сте длъжни да подражавате на онези, които са били послушни на своите отци и са се вслушвали в това, което те ги съветвали. А отците с Божията помощ ги научили на всичко, което самите те научили от своите отци и което предали на покорните си синове. Така Исаак слушал Авраам; Йаков – Исаак;  Йосиф – Йаков; Елисей – Илия; Павел – Ананий; Тимотей – Павел. Всички те и подобни на тях слушали своите отци и изпълнявали волята им и следвали техните съвети; от това те познали истината, научили се на правда и накрая се сподобили със Светия Дух… И така, ако желаете да преуспеете и да израснете напълно, да станете невъзмутими в сърцето си и да не бъдете осмени от дявола в каквото и да било, покорявайте се на своите отци и ги слушайте във всичко, и няма да паднете навеки.” 

Още в момента на нашето кръщение, скъпи слушатели, сме призовани към послушание. След като сме станали членове на Църквата и вие, и аз, вече не принадлежим повече на себе си – по израза на ап. Павел в неговото първо послание до коринтяни /1 Кор. 6:9/. Щом се кръстим в името на Отца и Сина и св. Дух, вече принадлежим на Този, Който е умрял и възкръснал за нас /2 Кор. 5:15/. Не сме дошли в Църквата да се покоряваме на някакъв идол или на нечия идеология, както беше примерно при комунизма, а на самия Христос. Един от най-красивите изрази в литургията на св. Йоан Златоуст е призивът: „Да преклоним главите си пред Господа”. И ние не просто свеждаме глава, а се прекланяме пред Онзи, Който знае дори броя на космите ни. Той е Алфа и Омега на целия свят. Затова и ние искаме целия си живот на Него да предадем.

Но Той установи ред в Църквата още докато беше между нас на земята. Избра си апостолите, а те от своя страна ръкоположиха епископи, епископите – свещеници и така до нас е стигнала една уникална апостолска приемственост. И всички, които са получили тайнството свещенство действат от името на Христа.  „Който приема вас, Мене приема“ (Мат. 10:40), казва Господ.

Свещениците ни учат на нашите най-първи стъпки в духовния живот и ние можем да напредваме само, ако спазваме послушание спрямо техните наставления. А какъв е първоначалният минимум, който се изисква от нас: да знаем Божиите заповеди и да живеем спрямо тях, да присъстваме на света Литургия всяка неделя, да се изповядваме и причастяваме поне два пъти годишно, но е желателно това да се случва и по-често, да спазваме установените от Църквата пости, да даваме милостиня, да помагаме за издръжката на Църквата, да четем редовно Божието Слово и да се молим. Това е основата на християнския живот. И без нея просто няма да живеем истинско християнство, а някаква наша си религия, която ни е удобна.

Едно такова базово послушание е абсолютно необходимо, за да успее човек да счупи оковите на своето старо аз, което е егоистично и претенциозно. Ако заложиш на християнската вяра, ти поставяш за кормчия на своя живот Господ Исус Христос, а Той управлява посредством свещениците Си. И да, често те като човеци не са съвършени. Имат слабости като всеки от нас. Но дори и апостол Петър три пъти се е отрекъл от Христос. Въпреки това обаче Господ го постави за камък на Своята Църква. Затова нека не очакваме и от нашите свещеници да бъдат свръхчовеци. За да разясни това на християните в Коринт ап. Павел им пише:  „Гледайте, братя, какви сте вие, призваните: не мнозина сте мъдри по плът, не мнозина силни, не мнозина благородни; ала Бог избра онова, що е безумно на тоя свят, за да посрами мъдрите; Бог избра онова, що е слабо на тоя свят, за да посрами силните; Бог избра онова, що е от долен род на тоя свят и е унижено, и това, що е нищо, за да съсипе онова, що е нещо, та никоя плът да се не похвали пред Бога.” /1 Кор. 1:26-29/.

Сигурна съм, че всеки от нас е имал изкушението да съди презвитерите. Да открива в тях несъвършенства, които стават пречка за послушанието му. Четем християнска литература, в която ни се разкриват някакви съвършени образи на духовници. Изграждаме си своеобразна романтична представа за фигурата на свещеника – като прозорлив, кротък и безпогрешен, който с любов и търпение води своето стадо неотклонно към Бога. И затова ни е трудно да приемем пастирите, които Бог е избрал за нас тук и сега, защото те често не отговарят на този идеален образ. Обаче, нека се запитаме, скъпи слушатели, верни ли са нашите критерии? Реалистични ли са? Имаме ли духовни очи, способни да разпознаят дълбочината на едно свещеническо служение в нашето съвремие, в нашата енория? А може би точно тези свещеници са най-добрите за нас днес, но ни липсва смирението и мъдростта да го осъзнаем… И навярно при­чи­на­та за то­ва, да ня­ма­ме дос­та­тъч­но до­ве­рие в тях си е вътре в самите нас. Та кои сме ние, че да можем да разпознаем доколко един човек е Божий и доколко не? С как­во сме по-доб­ри от ина­че сил­но ре­ли­ги­оз­ни­те ев­реи, ко­и­то гле­да­ха Хрис­тос  – Без­г­реш­ния –  и каз­ва­ха: “Я­де и пие с ми­та­ри и греш­ни­ци”? Съдиха Го, а после Го разпнаха. Него – самия Господ.

Всич­ки ние, по­ве­че или по-мал­ко, сме нас­т­ро­е­ни да тър­сим и очак­ва­ме съ­вър­шен­с­т­во в дру­ги­те и да не за­бе­ляз­ва­ме не­съ­вър­шен­с­т­во­то в се­бе си. Търсим идеалния духовник, а е по-важно дали ние сме идеалното духовно чедо. Си­гур­но със съ­щи­те “бол­ни очи” щях­ме да осъ­дим и древ­ни­те от­ци, чрез ко­и­то дру­ги, с по-го­ля­мо от на­ше­то пос­лу­ша­ние са дос­тиг­на­ли спа­се­ние.

Ако се вгле­да­ме по-се­ри­оз­но, ще за­бе­ле­жим, че ре­дом с ве­ли­ки­те от­ци има и ве­ли­ки пос­луш­ни­ци с ве­ли­ко пос­лу­ша­ние и ве­ли­ко сми­ре­ние, ко­и­то не­ряд­ко са из­п­ре­вар­ва­ли своите духовни учители в Цар­с­т­во­то Бо­жие. Каквито и да са нашите свещеници, ние им дължим уважение и послушание като на презвитери, изпратени ни от Христа. Лип­са­та на сми­ре­ние, го­ля­ма­та ни пре­тен­ци­оз­ност и под­це­ня­ва­не­то на си­ла­та на све­щен­с­т­во­то лес­но мо­гат да ни до­ве­дат до това да слушаме само себе си и своята си воля, а това е ужасно опасно за душата ни.

Послушанието се изгражда като добродетел още в семейството, от ранна детска възраст. Неслучайно и е една от 10-те божи заповеди, която Бог дава на Мойсей, а респективно и на всички нас, гласи „Почитай баща си и майка си”. Освен това е и  единствената заповед, която има продължение във вид на обещание: „За да ти бъде добре и да живееш дълго на земята.”.

А послушанието към бащите и майките ни преминава в послушание към Църквата, където за нас се грижат нашите духовни отци. Точно по този начин се е изграждало и функционирало векове наред патриархалното християнско общество. До Реформацията през 16-ти век не е имало нищо по-естествено от това да бъдеш послушен на родителите си, на Църквата и на монарха. Защото монархът също е богоизбран и помазан от епископа. Бог го е изпратил. И да, историята познава много монарси, които са проявявали изключително благочестие, праведност и богобоязливост. Ако раз­гледаме по-внимателно политическия и религиозния жи­вот в отделни исторически периоди, когато тези владетели са водили народа и държавата, възможно е да открием, че това почти винаги са били периоди на мирно и плодотвор­но развитие.

И обратното – когато християнските добродетели са били оставяни на заден план в името на егоистични цели, всичко е вървяло зле и е водело към погибел. Настъпвал е период на отявлени разединения между хората и дори на братоубийствени войни. Всеки се е борел за някаква своя кауза до крайно настървение. Така се стига и до 20-ти век, когато на мястото на християнството идват идеологиите и знаем какви са последиците – ужасни манипулации до степен, че човек губи истинската връзка с действителността. Няма трезва преценка и духовни корени. А в резултат пък на това днес изпитваме трудност да се доверяваме. Послушанието е непривична за нас добродетел. Не го разбираме. Или по-точно схващаме го неправилно като един вид сляпо подчинение. Като при тоталитаризма. Но има голяма разлика между послушанието и покорството. Покорството е свързано със старозаветния тип следване на Бога – от страх пред наказание. Послушанието се основава върху любовта към Христос, Който изкупи нашите грехове, плати цената, която аз и вие, скъпи слушатели, трябваше да платим. Умря на наше място. И ние сега Го следваме от искрена и дълбока благодарност, преминаваща в любов. И когато сме послушни на свещениците, всъщност знаем, че сам Господ ни казва как да живеем и какво да правим. Ние не се покоряваме на презвитерите от страх, а от любов към Бога, като при това не губим свободата си. Нашата свободна воля си остава докрай. И точно затова ние ще бъдем съдени според свободно взетите от нас решения в този живот.

Големият християнски философ Симон Вейл пише, че „свободата съществува само там, където има послушание, и никъде другаде… Послуша­нието е необходима храна за душата, а който е напълно лишен от послушание, е болен“.

Но най-съвършено послушанието се практикува разбира се от богопосветените хора. От монашеската традиция идва и т.нар. духовно наставничество – практика, датираща още от 4-ти век, чието начало е поставено от египетските пустинници. В какво се състои то? Неопитният млад монах се доверява напълно на мъдър старец, който го води по пътя към Христовото съвършенство. Духовният наставник е лекар на душата и лекува страстите на своето чедо като го държи за ръка там, където то не може само да премине нататък. Учи го да се задържа над бурите, да запази спокойствие и стабилност дори и в най-сериозните си изпитания, да разпознава демонските въздействия и да отсича корена на своето старо аз. За да се случи това обаче трябва да съществува пълно доверие между двете страни. Духовният ръководител познава тайните на сърцето на своя духовен син или дъщеря и въз основа на това предлага решения в конкретните ситуации, с Божията помощ разбира се. Всекидневно принася молитви и жертви за обръщането и спасението на своето духовно чедо. И отговаря пред Бога за него.

Да, векове наред наставници са били само монаси и свещеници, но от по-новата история са известни имената и духовни майки, помогнали на доста хора в пътя към съвършенството. В България такава е била примерно кармилитката майка Блажена.

Докосващи са думите в посланието до евреите, говорещи именно за послушанието: „ Покорявайте се на наставниците си и бъдете послушни, защото те, бидейки длъжни да отговарят, бдят за вашите души, – та с радост това да вършат, а не с въздишки, понеже туй не е полезно за вас.” /Евр. 13:17/

Колко важно е да осъзнаем тези истини и да ги приемем изключително сериозно, скъпи слушатели. Взаимната любов е в основата на всяко духовно ръководство. И това е любов, надвишаваща земните ни отношения. Изворът ѝ е самият Христос. Духовните връзки са многократно по-силни от физическите. На наставника си ние се доверяваме изцяло, оголваме се пред него докрай – с всичките си проблеми, слабости и кривини, за да ни води той към нашето вечно спасение. Чрез послушанието си, което оказваме на него, ние всъщност се доверяваме на Божията воля.

Но е важно да кажем и още нещо – нека не търсим духовник, който да ни е удобен. Защото го има и това изкушение. Да, на човек не му е приятно да бъде критикуван и да му се възлагат трудни за изпълнение задачи. По-лесно е да отидем при някого, който ще ни ласкае, ще ни говори хубави неща и ще гали нашето самолюбие. Но каква полза? Нека се доверим на Бог Той да ни посочи нашия старец или духовна майка. И да се молим за това от все сърце.

 И накрая на днешната ни среща в ефир ще ви споделя едно мое стихотворение, написано за човека, който води мен самата. Слава на Господа, че ми го изпрати! Не го избрах сама. Последвах Божията воля и съм дълбоко благодарна. Да, имала съм моменти, когато послушанието ми е било изключително трудно и съм го нарушавала. Тръгвала съм по свои си пътеки, но скоро ми е ставало ясно, че посоката е грешна. И съм се връщала. Пак и пак… Не е лесно, да знаете. Но Бог обещал ли е да ни е лесно? Напротив. Предупредил ни е, че който тръгне след Него, ще има скърби… А най-тежка е борбата ни с нашето его, със суетата, с горделивостта, сас славолюбието и властолюбието, алчността и тщеславието. Там се намесва и дяволът, а ни е толкова трудно сами да се справим! Затова, скъпи слушатели, послушанието е нещо велико. Стига само да го осъзнаем в дълбочина…

Благодаря за твоята ръка

Отново се повтаря онзи ден.

Такъв го помня – щедър на надежди,

студен и сив, но преблагословен,

довел ме тук, където да те срещна.

И ето – оттогава си това,

което ме държи над суетата,

очите ти са чиста синева –

събуждат ме да продължа нататък.

Понякога навярно ти тежа –

увисвам се на твоята молитва,

а ти ми режеш грубите въжа,

които ме възпират да политна.

Навярно и натам ще е така –

каквото Бог поиска, нека бъде!

Благодаря за твоята ръка,

която ми помага, без да съди.