Здравейте, скъпи слушатели на радио „Аве Мария” от мен Румяна Попова-Бакърджиева! Радвам се, че сме отново заедно в нашия ефир. И се надявам Бог да ни дава още много такива възможности.
Намираме се в един от най-красивите месеци в годината, посветен на Богородица. На тази, която каза своето щедро „ДА” пред ангела и така ни роди за Небето. Света Дева Мария е истински пример за вяра, търпение, любов и послушание. Блажени онези, които успеят да постигнат нейните добродетели. Тя е образец също за добра майка. Макар че Евангелието ни дава доста оскъдна информация относно нейния живот, тъй като в центъра на вниманието е разбира се Господ Исус Христос, ние можем и сами да осмислим какъв човек е била Богородица. Какъв родител е била тя на Божия Син. Само на едно място я виждаме силно притеснена за Него – когато Той – 12-годишен – се изгубва от погледа ѝ, оставайки в Йерусалим, вместо да се присъедини към поклонниците обратно по пътя за Назарет. Самият факт, че Йосиф и Мария откриват ден по-късно, след като са потеглили към дома си, че Исус липсва, доказва какво огромно доверие е съществувало между тези родители и тяхното дете. А после, когато Го откриват в Храма да говори с книжниците и фарисеите, те като родители Му дават все пак да разбере, че не бива да ги подлага на подобна тревога. А после четем как оттук нататък Той им се покорява /Лука 2:51/.
Ето тази тема искам да ви предложа днес, скъпи слушатели, темата за призванието да бъдеш родител. Правя го, както, защото тя ме вълнува сериозно като майка от доста години, така и по ваше настояване. Няколко души вече ме помолиха да посветя свое предаване на този въпрос. Защото да бъдеш родител, особено в днешно време, се оказва и изпитание, и предизвикателство, и дори кръст. Никак не е лесно. А няма и готови рецепти за това как да постъпим в една или друга ситуация. Кой е най-полезният ни ход. А възможностите да сгрешим са многобройни…
Да, всъщност никога не е било лесно да бъдеш баща или съответно майка. Всяко време си носи своите трудности. Ето, дори Исус е имал ситуация със своите родители. Те са очаквали от Него пълно послушание, а Той е предприел действие, за което нито ги е попитал, нито ги е уведомил. Ще кажете – но Той е Бог. Така е. Обаче е бил и син на Йосиф и Мария и те са носели отговорност за Него. Много по-голяма даже от моята и вашата отговорност за нашите и вашите деца. Защото да се грижиш за Божия Син, малко ли е?! Ние даже не можем да си го представим това…
Но всъщност всички деца са дар от Бог. Той ни ги поверява и очаква от нас така да се погрижим за тях, че да изживеят живота си достойно и един ден да бъдат заедно с Него в Небесното Царство. Може би и вие, и аз по някакъв свой начин сме си давали сметка за това, но за жалост често се увличаме по земните си грижи и изгубваме от поглед смисъла на нашия живот. По отношение на децата ни се съсредоточаваме повече в това да бъдат добре нахранени, облечени, да са здрави, да им е удобно и комфортно, но забравяме духовната страна на задълженията си като родители.
Но нека се опитаме да тръгнем по-отдалеч и да вникнем в същността на доброто възпитание на децата.
Още от съвсем малки те изпитват нужда от нашето внимание. Бебето се успокоява, когато майка му или баща му го прегърнат, когато му говорят с лек и нежен глас. А после, в ранната детска възраст изпитва силно желание да му се обърне нужното внимание. И е наистина прекрасна гледката да видиш кака един татко играе със сина или дъщеря си. Редят заедно кубчета, строят къщичка за плюшените играчки, пускат влакчето да пътува по релсите и т.н. И по време на тази игра си говорят. Това общуване е много ценно и за двете страни. На детето то дава топлина и го обогатява емоционално. За родителя пък е изключително преживяване, в което той опознава все повече рожбата си и я учи на различни неща, макар и под формата на игра. А връзката се заздравява с всеки изминал ден. Нищо не може да измести ползотворно този жив и пълноценен контакт.
Така че, скъпи родители, знам колко е трудно понякога да отделяте такова време и внимание на децата си. Да, много по-лесно е да им пуснем някое детско филмче или да им дадем телефон да се занимават и по този начин да е тихо у дома, а ние да си свършим много важни задачи. Но тази идея не е никак добра. Детето се нуждае от съпричастност в неговите всекидневни когнитивни занимания, които имат разбира се също духовна и емоционална страна. Защото докато играе, опознавайки света, то си изгражда цялостен светоглед. А филмчетата, които индустрията им предлага, честно казано понякога са наистина плашещи. Там има изкривени лица, ужасни изрази, демонични внушения дори. Сигурна съм, че и вие сте ги виждали и чували.
Друг важен момент от възпитанието на децата ни е да не изискваме от тях повече, отколкото е по силите им. Бащата примерно гледа сина си отвисоко и започва да го тормози от съвсем ранна възраст, за да станел мъж. Държи се с него като в казармата. И детето усеща само една крайна строгост, но никаква любов. Вижте, когато свещеникът трябва да даде Причастие на едно дете, той се навежда, нали? Нищо, че държи в ръцете си самия Господ. Не казва на хлапето: „Ела на моята висота”, а се навежда към него. И самият Исус се си е играл с децата и е казал на майките да ги пуснат да дойдат при Него. Децата са си деца. Ние не можем и не бива да изискваме от тях да се държат като възрастни, да разсъждават трезво и зряло. Това не им е и по силите и единственото, което ще се случи след нашата прекалена взискателност спрямо тях, е да разрушим връзката помежду си и дори да предизвикаме омраза в душата на своята рожба. Оказваме ли прекален натиск върху сина или дъщеря си, те неминуемо в някакъв момент ще затворят сърцето си за нас. Защото докато са имали нужда от обичта и нежността ни, ние сме ги заливали със забележки и ненужни изисквания.
Когато някой е бил възпитаван от прекалено изискващи родители, той може да развие и един нездрав перфекционизъм: трябва да изглежда безупречно, да се хареса на всички, да постига най-добри резултати с каквото и да се захване. И когато не успява, изпада в огромни кризи. Чувства се като нищожество и се озлобява към другите. Може дори да стигне до мисълта за самоубийство.
Но е възможна и често срещана за жалост и другата крайност – да станем прекалено толерантни и да позволяваме абсолютно всичко на децата си. Още преди да са протегнали ръце към нещо, родителите им вече са отгатнали тяхното желание и бързат да им го осигурят. А когато правят някакви бели, никой не им дава да разберат, че са сгрешили и не бива да повтарят това. Истината е, че повечето млади майки и бащи допускат тази грешка не от лоши подбуди, а точно обратното. Тъй като те самите са били лишавани като деца и/или гледани прекалено строго, сега искат да дадат пълна свобода на своите рожби и си въобразяват, че така им осигуряват щастливо детство. Но впоследствие осъзнават, че синът им или дъщеря им не се чувстват щастливи. Свикнали да получават всичко наготово и да правят каквото си поискат, на тях всяка трудност им създава огромна травма. А е възможен и сценарият, при който всичко им става скучно и безинтересно. Те израстват, мислейки, че само покупките, играчките и материалното имущество водят към щастието. Превръщат се във вечно неудовлетворени хора, податливи на различни зависимости и склонни към импулсивни действия, в негодни за живота личности с някак ограбени души. А тази тенденция всъщност можем да я видим дори и в отношението на младите хора към монашеството. Тенденцията към все по-малкото звания показва именно това – че от детството си момчетата и момичетата са свикнали да живеят удобен и безметежен живот, а да се посветиш на Бога изисква лишения и жертвоготовност.
Днес е модерна и тази позиция на много родители да заявяват открито: „Аз съм приятел със своето дете”. И това се смята за нещо наистина добро. Само че дали вашият син или дъщеря имат нужда от още един приятел наред с тези, които сами са си избрали? Не смятате ли, че всъщност се нуждаят от вас като майка или съответно като баща? Даже търсят авторитетното ви мнение, а не приятелския ви съвет. Защото вие все пак имате доста повече опит в живота, натрупана житейска мъдрост, а и познавате детето си по-добре от всеки друг. Така че то ви търси не защото иска да получи приятелска помощ, а родителска такава. Какво означава това – то очаква от вас да сте едновременно разбиращи, нежни, но и строги и възможно по-обективни. Да действате и с любов, но и с разсъдливост. Ако родителят се превърне в приятел на детето си, не го ли прави по един или друг начин сирак?
Важно е още от ранна възраст децата да се чувстват и полезни в своето семейство. Не да бъдат просто консуматори. Да имат личното си домашно служение – ако можем така да се изразим. Когато им даваме конкретни задачи, те започват да се чувстват и по-отговорни. Нужни. Усещат че и те носят част от товара на семейството. В същото време е важно да ги приучваме да се съобразяват с останалите от семейството. И когато примерно бащата е уморен и има нужда от почивка вкъщи, да е ясно, че не се вдига шум и не се правят сцени. Ако детето не се научи да се самоограничава и да се смирява заради другия човек, то в последствие ще му бъде много трудно в живота.
И тук стигаме до въпроса за налагането на някаква дисциплина у дома и навън. Този въпрос е винаги доста деликатен. Защото е трудно да се намери идеалният баланс. Сигурно и вие като мен сте се ужасявали, скъпи слушатели, от родители, които постоянно крещят по децата си, наказват ги, понякога дори ги ошамарват /каква хубава дума само – ошамарват!/. Не е приятна подобна гледка и на нас ни идва отвътре да се застъпим за хлапето, макар че има ситуации и в които виждаме как малчугани се тръшкат навън – на улицата или в магазина или дори в църквата, за да получат внимание или някаква придобивка. Могат да стигнат чак до истерия… Но във всички случаи обикновено тези, които отнасят критиките, са разбира се родителите. Те не са се справили. Те са допуснали такова поведение и сега си носят гайлето. Обаче дали ние на тяхно място щяхме да се справим по-добре?! Ето, аз примерно имам две дъщери и съм се отнасяла по еднакъв начин и с едната и с другата, но те още от съвсем мънички си имаха собствен характер. Така че са ме поставяли в ситуации, когато съм се чувствала напълно безпомощна да реагирам адекватно. Едната беше много чувствителна и изпадаше в истеричен рев дори и за дреболии. А другата беше толкова спокойна, че съм се чудела дали няма някакво забавено развитие… Дори и от най-ранна възраст всеки е индивидуалност, личност. И да, възпитанието формира, но и личният характер има огромно значение.
Какво ни казва Библията за всичко това? Старият завет изобилства от съвети като този: „Който щади тоягата си, мрази сина си, а който го обича наказва го на време.” /Притчи 13:24/ или пък „Наказвай сина си докато има надежда, и не закоравявай сърцето си да го оставиш да загине” (Притчи 19:18). В посланието до евреите пък четем: „Ако търпите наказание, Бог постъпва с вас като със синове. Защото кой е тоя син, когото баща му не наказва?” /Евр. 12:7/. Тоест – става ясно, че наказанията са полезни и дори богоугодни. Защото и сам Господ си служи с подобни методи, за да ни научи как да вървим в правия път. Тогава защо очакваме, че нашите деца ще го намерят сами този прав път и ще се ориентират успешно накъде да поемат. Светът така или иначе ги катехизира доста агресивно и напълно в противовес на тяхното спасение. Нека не позволяваме това.
Може би се питате сега, докато ме слушате, как да подходите спрямо децата си и по отношение на християнското възпитание. Защото то е в основата на всичко по-нататък. Много млади семейства се сблъскват с нежеланието на сина си или на дъщеря си да ходи с тях в неделя на църква. А с насилие не става. Ефектът е обратен. Децата реагират с отрицание на всичко, което им се налага агресивно. Изрази като: „Днес сме на църква и това не търпи никакви възражения.” няма да помогнат. Нито пък заплахи. Нито пък обещания за награди. Грешни са тези подходи. Повечето детски психолози съветват да говорим на децата по друг начин – така че да ги оставим с усещането, че те сами са взели решението. И в случая можем да кажем нещо такова: Който желае, може да дойде с мен на литургия и там ще се срещнем с Исус, а Той много обича децата.”
Изключително важен е обаче личният пример на родителите.
Представете си какво е в душата на едно хлапе, ако е било свидетел на поредния скандал между майка си и баща си вечерта в събота, когато те са си разменяли ужасни епитети, а на сутринта в неделя тръгват за църква, слагайки на лицата си маските на благочестието. Децата не приемат лицемерието. И няма да повярват на думите ви, ако те не са подплатени с действия. Пагубни за детската психика са семейните скандали, клюкарстването зад гърба на хората, кроенето на зли планове спрямо един или друг човек. Дори и да си играят някъде покрай вас, рожбите ви чуват вашите разговори и в съзнанието им остава много от чутото. Така че в най-неочаквания момент те ще проявят характера си и ще ви реагират с отрицание именно, защото сте им дали погрешни сигнали за това кое е добро и кое не.
И тук са много важни разговорите на духовни теми. Но нека не ги превръщаме в някакъв ритуал. Нека всичко се случва непринудено. За Бог и нашето спасение можем да си говорим с децата и докато се храним, и докато играем, и докато пътуваме. Без да звучим наставнически. Детето свиква с темата и започва да я приема напълно естествено. И ще тръгне да задава въпроси, да размишлява съобразно възрастта и възможностите си. Ако Исус е част от всекидневните ни теми, за малкия човек няма да е никакъв проблем, когато му кажем, че отиваме да се срещнем с Този наш Господ в Църквата. И то заедно с още много други възрастни и дечица там.
За мен голям пример за чудесно християнско възпитание са родителите на малката света Тереза – Луи и Зели Мартен. Как точно са подходили тези хора, та и петте им дъщери не само искрено са повярвали в Исус, но са станали и Негови невести? Посветили са се на монашески живот. Информацията, която имаме, е че майката – Зели – още от мънички много им е говорила за Христос. Учела ги е всяка сутрин да посвещават деня си и всичко, което го изпълва, на Бог. Не се уморява да им повтаря да бъдат радостни и благодарни на Създателя. И да живеят с постоянното усещане за присъствието на Исус и Мария. Да си говорят с тях, да им поднасят трепетите на сърцето си. Най-малкото дете – Тереза – става и светица. И в своята биографична книга тя споделя, че още от съвсем малка нейните родители са я научили да се доверява напълно на Бог и да иска да Му угажда с радостна благодарност.
Но като че ли, скъпи слушатели, най-силни са ни притесненията като родители, когато децата ни поотраснат. Както повтаряше често моята баба: „Малки деца – малки ядове, големи деца – големи ядове.” Започваме да се тревожим в какви компании ще попаднат, с какви хора ще се сприятелят, дали ще срещнат истинска и чиста любов или някой ще се възползва от тях, какви избори ще направят и в професионален план. Но най-вече дали ще останат в църквата или ще забравят за нея и Бога.
Много ме докосна една история, която прочетох, свързана със старец Порфирий. При него идвали най-различни хора за духовна помощ и съвет. Веднъж дошли двама угрижени родители и споделили, че синът им е тръгнал по лош път. Старецът ги изслушал внимателно и ги посъветвал да задълбочат своя духовен християнски живот. Минало време и те пак дошли за съвет при отец Порфирий, но той отново им казал същото. И това се повторило няколко пъти.
Накрая изнервени от ситуацията, двамата съпрузи попитали директно: „Отче, ние сме дошли тук не заради себе си. Всичко, което ни казвате, ние отлично го знаем. Идваме при тебе заради нашия син.” Отговорът на монаха бил: „Аз през цялото време ви говорех за вашето дете. Толкова ли не разбирате, че спасението му зависи от вашето собствено освещение?! Но не теоретично, а практическо освещение.” Замълчал за малко и после добавил: „Ако вие наистина обичате детето си, то сте длъжни да започнете да се стремите към святост. Незабавно! Защото аз видях душата на вашия син… Тя е мъртва.”
Тук искам, скъпи слушатели, да ви припомня за света Моника – майката на св. Августин. Колко безсънни нощи вероятно е изживяла, колко сълзи е изплакала, докато успее да изпроси обръщането на своя непокорен син. Поради молитвите и личния ѝ пример синът ѝ постепенно достига до спасителната вяра в Христа. Затова и ще напише за нея: „Ти два пъти си ме родила!“ На своя смъртен одър св. Моника казва на сина си следните думи: „Само по една причина желаех да остана още малко на тази земя: за да те видя християнин преди да умра. Бог ми даде това в изобилие, защото те видях да ставаш Негов слуга, който презира земното щастие. Какво, прочее, да правя още тук?“. Ето, скъпи слушатели, имаме два чудесни примера – родителите на Малката света Тереза и майката на св. Августин. Можем да прибягваме и до тяхната помощ от Небето, когато срещаме трудности в родителстването. Особено пък в християнското възпитание.
Много ми харесва и една мисъл на св. Тереза от Калкута, която ще споделя с вас: „Ти ще ги учиш да летят, но те няма да имат твоя полет. Ти ще ги учиш да мечтаят, но те няма да имат твоята мечта. Ти ще ги учиш да живеят, но те няма да имат твоя живот. Но във всеки полет, във всяка мечта и през целия им живот ще остане дирята от твоето присъствие.”
И накрая на днешната ни тема искам да ви предложа една молитва, към която и аз съм прибягвала неведнъж. И се надявам днешното размишление да ви е било полезно. Позволих си повечко да говоря и от своя личен опит, но мисля, че той, личният опит е най-добрият съветник.
Господи Боже, Създателю на човека и небесни Отче! Ти установи и благослови брака, като каза: „Растете и се множете, и пълнете земята“. Ти благослови и нашия и ни даде чеда, за да засилиш радостта в дома ни. Неизказано голяма е тази Твоя милост към нас, и ние смирените Твои раби от сърце Ти благодарим. Твое наследие са нашите деца, Господи, защото Ти си наш небесен Отец. Затова усърдно Те молим, приеми ги под Твоята мощна закрила и ги пази духом и телом като Твое достояние. Дари ги с добро здраве, пази ги от болести и от всяка злополука, подкрепи ги да растат незасегнати от изпитания, за да се радват на живота, който Ти даваш. Особено им дари Твоето свето благословение, за да бъдат предпазени от внушенията и примките на злия и лъжлив свят. Вдъхни им светия Твой Дух, та всякога да изпълняват Твоята воля и да се поучават от Твоя закон. Запази ги от грях, от всички греховни съблазни, от лоши другари, вредни книги и филми. Дай им сили да растат в мъдрост, да напредват в добродетелност, да не отслабва синовната им почит към Тебе, да се покоряват на нашите добри родителски съвети и напътствия, да слушат с внимателни сърца всяка поука, която разкрива Твоята света воля, да бъдат на светата Ти Църква предани изпълнителни чеда. Дай и на нас, Господи, да им бъдем с дела и думи наставници в истината и доброто, учители в правата вяра от ранна още възраст. На Тебе ги предоставяме, на Твоята доброта и милосърдие, на мощната Твоя защита и помощ. Приеми тях и нас, за да бъдем всякога Твои и с благодарни сърца непременно да славословим Твоята безмерна благост и спасителния Твой промисъл. Амин!
Желая на всички ви, скъпи слушатели, така да изживеете дните си като родители, че един ден, заставайки пред Божието лице с чиста съвест да можете да кажете на Господа: „Ето ме мене и чедата, които Бог ми даде.” /Евр. 2:13/. Амин!
30.05.2024 г.
