Здравейте, скъпи слушатели на радио „Аве Мария“ от мен Румяна Попова-Бакърджиева! Драго ми е отново да сме заедно на живо в ефир! И благодаря за доверието и споделените емоции! Надявам се, че тези наши предавания всеки четвъртък от 11 часа са ви полезни и интересни.
Миналата седмица размишлявахме върху темата за користолюбието – един сериозен порок, който за съжаление се оказва и доста заразен. Още от ранна възраст нас ни формират така, че да се стремим към придобиване на все повече земни блага, към издигане в обществото и амбиция за кариера, власт, слава. Животът ни е посветен на такива цели, докато душите ни в повечето моменти остават гладни и линеят. А всичко това се отразява и на отношенията ни с хората около нас. Няма как човек да бъде непосредствено откровен и отворен за другите, ако е съсредоточен върху себе си и личните си планове за бъдещето. Всъщност користолюбието е многопосочен порок и, както казахме миналия път, от него израстват доста плевели – лъжи, измами, омраза, завист, обида.
Днес ще продължим в тази посока, търсейки отново вътре в себе си причината за своите проблеми и ще си поговорим за прошаката. Какво означава да простиш на някого?
„Прощавам” е равносилно на това да се побера заедно с този човек на едно място без помежду ни да има стени. Да бъда съвместим с него тук и сега. Душата ми, сърцето ми и ума ми да са в унисон с неговите, без да се съдим и нападаме вътрешно или наяве. Да простиш означава да се отвориш за присъствието на другия и да ти бъде, ако не приятно, то поне спокойно в неговото присъствие.
А това е още по-важно пък за хората, които заедно изграждат Църквата. Бидейки кръстени в името на Отца и Сина и Светия Дух, ние сме получили прошка от Бога най-напред за първородния грях, а после и за греховете, извършени съзнателно или несъзнателно от нас. И като членове на Тялото Христово е нужно да бъдем в хармония помежду си, да сме в органична връзка, защото заедно вървим към Царството Божие, съ-преживявайки радости, скърби, грехове и разбира се подвизи. И за да растем в святост, е жизнено важно за нас да си прощаваме.
На Сирна неделя, която предстои след няколко дни в Източната църква, се четат следните думи от Евангелието на Матей, изречени недвусмислено и категорично от Исус: „Защото, ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец; ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви.“ (Мат. 6:14-15). Господ ясно ни обяснява, че ако искаме да получим Божията милост, най-напред и ние от своя страна сме длъжни да проявим такава към онези, които са ни причинили болка и са били несправедливи към нас. Но ако в моето сърце не се намери място за брата ми, то тогава не е възможно да се отвори и за Божието присъствие. Само ще се залъгвам, че Бог е в мене. Ще имам една чисто формална вяра, която обаче не е спасителна. Апостол Йоан Богослов е изразил много ясно тази истина с думите: „… който не люби брата си, когото е видял, как може да люби Бога, Когото не е видял? И ние имаме от Него тая заповед, който люби Бога, да люби и брата си.“ /1 Ин. 4:20-21/.
И така – всъщност моето спасение ще зависи от това доколко съм простила на онзи, който ме е наранил, доколко съм го вложила обратно в сърцето си без да изпитвам негативни чувства към него.
В деня на нашето кръщение всички ние сме били присадени към Дървото на Живота, което е Господ, и към нас са потекли живителните сокове от корените на това дърво. И с приемането на Светото Причастие – Тялото и Кръвта Христови – на всяка евхаристия получаваме съвсем нов живот в себе си. Така връзката ни с Бога вече не е просто интелектуална или теоретична, а жизнена. Но едновременно с това ние сме причастни и към останалите клони на Дървото на Живота. И те също се хранят с живителните му сокове. И заедно всички ние представляваме цялостно това Дърво. Ето защо, в случай че някой реши да се автономизира от останалите, не го очаква нищо добро – ден след ден той започва да вехне и дори да съхне. В ранната църква християните са имали силно развито усещане за тази тайна и членовете на Тялото Христово са се намирали в единение помежду си. Това е било видимо за всички и е поразявало езичниците, които са се чудели как е възможна такава силна обич между християните, такава невероятна свръзка помежду им. Възможна е, тъй като ги е съединявал най-важният корен – Христос, и те са се възприемали като истински братя и сестри в Господа. Прощавали са си и са живели в хармония.
Но днес на нас всичко това ни е доста трудно. Защо е така? Може би защото все още не сме осъзнали какво всъщност означава това да не прощаваме. Ако бяхме го осъзнали в дълбочина, нямаше нито за миг да отлагаме прошката. Само да можехме да се погледнем отстрани без никаква доза самооправдание, може би щяхме да се ужасим от собственото си безумство. Когато спорим и се сърдим за незначителни неща, а после не си говорим дълго време и преставаме дори да се поздравяваме, това руши самите нас, връзката ни с Бога и Църквата.
Наскоро четох откровен разказ от един енорийски свещеник, който се ужасява от греха на непростителността между неговите пасоми. И по-конкретно разказва ситуацията с една възрастна жена. Тя е била сред най-редовните участници в Светата Литургия, помагала в храма, палела кандилата, почиствала църквата. И се възприемала като вярващ човек, който ходи благочестиво пред Бога. Но имала дългогодишен спор със свой роднина. И когато веднъж поискала да дойде на поредната си изповед при отеца, той най-напред я попитал дали е простила на своя родственик или не. Отговорът ѝ бил категоричен: „Аз ли да простя? Не! Той трябва пръв да го направи, защото е по-малкият.“ Свещеникът се натъжил и ѝ казал следните думи: „И Христос е по-голям от нас, но ни прости греховете като стана най-малък от всички. Ти не искаш ли да приличаш на Него? Съветвам те да отидеш при роднината си и да му поискаш прошка и след това вече ще можеш да се причастиш и да приемеш Исус. Ако не си простите взаимно, може да се отправите директно към ада.“. Да, тези думи били доста резки и жената ги възприела като плесница. Почувствала се засегната и с гняв отвърнала: „И в ада, и в черния катран да отида, няма да му проговоря на този човек!“ Представяте ли си докъде е стигнала омразата в душата ѝ, след като може да каже нещо подобно. „Това държание е чак демонично“ – споделя с болка въпросният свещеник и продължава: „Изгоних я от храма и не я изповядах. Но тя започна да се обяснява: „Ама, отче, аз всеки ден правя поклони, всеки ден паля кандилата…“. „Каквото и да правиш – ѝ отвърнах – си погинала, ако не сториш това, което ти казах!“. Минали няколко години. Свещеникът се преместил да служи на друго място и не знаел какво се е случило с тази жена. Видели се отново след доста време на един помен и тя побързала да го заговори като казала: „Отче, помниш ли ме? Помниш ли, че ме изгони от храма, защото не исках да простя на моя роднина? Но аз отидох и първа му подадох ръка, както Вие ми казахте да направя.“. Тези думи искрено зарадвали отеца и той споделя с нас следното: „Не съжалявам, че постъпих така с нея, защото установих, че в крайна сметка това я изцели. Понякога ние духовниците галим овците си точно тогава, когато не трябва. И докато ги галим, ги изпращаме с нашия съвет директно в ада…”.
Евангелист Матей в 18-та глава от своето Евангелие предава една ситуация, когато апостол Петър пита Исус: „Господи, колко пъти да прощавам на брата си, кога съгрешава против мене? До седем пъти ли?“. Прекият отговор на Христос е: „Не ти казвам до седем, а до седемдесет пъти по седем.“ Тоест – винаги. А след това Господ разказва на учениците си притча, с която иска да онагледи колко важна е прошката. В притчата става въпрос за един човек, който дължи огромна сума на своя господар – 10 хил. таланта, но няма с какво да я заплати. И започва да се моли за отсрочка от сърце и душа. Господарят се смилява и то така, че не просто му оставя още време, за да се издължи, а напълно му опрощава дълга. Но след това същият този длъжник среща свой другар отвън, който пък на него има да му връща пари – 100 динаря – сума многократно по-малка от опростения му дълг. Но вместо и той от своя страна да прояви снизхождение към длъжника си, го хвърля в тъмница. В сърцето му не се намира милост. Свидетелите на всичко случило се обаче много се огорчават и разказват на господаря ситуацията. И ето какво четем в библейския текст: „Тогава господарят му го повика и каза: рабе лукави, аз ти простих целия оня дълг, защото ми се примоли; не трябваше ли и ти да се смилиш над другаря си, както и аз се смилих над тебе? И като се разгневи господарят му, предаде го на мъчители, докле да му изплати целия дълг.” И накрая Исус завършва с думите: „Тъй и Моят Отец Небесен ще стори с вас, ако всеки от вас не прости от сърце на брата си прегрешенията му.“ /Мат. 18:23-35/.
Нима и ние понякога не се държим точно така, скъпи слушатели?! Всеки ден с молитвата „Отче наш“ просим от Бога да ни опрости дълговете, но ние дали така щедро прощаваме на своите длъжници? И ако отказваме да си простим взаимно, в нас ще има ли място за Божията благодат и милост? Братолюбието е било винаги най-сигурният белег през вековете, че наистина става въпрос за автентични християни.
Сигурно ще кажете, че все пак хората се отличават един от друг и по темперамент. И затова понякога дори вярващи личности, които дълбоко са осъзнали смисъла на братолюбието, изпадат в неприятни ситуации, гневят се… Но е важно бързо да се осъзнаем, да се извиним, да поискаме прошка, когато това ни се случи.
Истината е, че най-често си изпускаме нервите пред близките ни хора, с които имаме силна емоционална връзка. И често може да кажем неща, за които после да ни е тежко. С по-отдалечени събеседници по-рядко се случва това, тъй като там се опитваме да спазваме нужната дистанция и внимаваме какво и как говорим. Но със семейството и приятелите си се отпускаме и е възможно в изблик на откровеност взаимно да се нараним, като не премерим тона и не подберем правилно думите си. Може би сте изпитвали ситуацията, в която най-скъпият ви човек за нещо ви се е обидил и се е затворил в себе си, не иска да говори, гледа в една точка… Дори и да изглеждат безобидни, подобни моменти могат да прераснат в нещо много голямо. И ако поне едният от двамата не подаде пръв ръка, подтискайки своето вътрешно его, мълчанието може да продължи дни, седмици, месеци и дори години. Да доведе даже до напълно прекъсване на духовната и емоционалната връзка между тези личности. Когато човек се обиди, той е склонен да раздува проблема в мисълта си и да прави от мухата слон, по известната българска поговорка. А дяволът разбира се също не седи мирен в този момент и му внушава какво ли не, за да го убеди, че да, другият е много виновен, а ти си прави. Само че с тази своя правота може и в преизподнята да отидем… Ще има ли значение тогава, че правото е било на наша страна? Бог какво иска всъщност от нас – да сме винаги прави или да се обичаме при всякакви обстоятелства?
Когато бях малка, ми правеше силно впечатление как повечето ни гости, щом си тръгваха от вкъщи, се обръщаха при вратата и казваха на моите родители: „Ако има нещо, прощавайте!“. И така дори да е имало някакъв проблем, само с тези искрени думи, той се тушираше. Да, поколенията преди нас го носеха това в душите си – да се разделиш с добро, с прошка, защото, всъщност, никой не знае дали ще има следваща среща. Ние си въобразяваме че имаме много време нататък и то ще ни стигне за всичко. Но така ли е? Дали днес не виждаме някого за последен път? И ако не сме си изяснили отношенията, ако не сме успели взаимно да си простим грешките, ще имаме ли такава възможност утре, или в други ден? Може би сте изпитвали ужасни угризения на съвестта, скъпи слушатели, когато някой важен за вас човек внезапно си трътне от този свят, а помежду ви останат недоизяснени неща, неизказани думи, премълчани истини… Но вече не е възможно да си ги кажете… Аз съм го изпитвала и от опит споделям, че много боли. Преди години написах и стихотворение на тази тема, което сега ще си позволя да споделя с вас:
Не ми се спи, така не ми се спи
Не ми се спи… Така не ми се спи!
Да те сънувам вече никак не умея…
А времето рисува без бои –
директно върху спомена вилнее.
И избледняват твоите черти,
макар че често ме болят отвътре!
Неказаните думи трополят
в тъгата на безсънното ми утро.
Мълчанието дали ще си простим?
Трънлива е пътеката към рая!
Засядат ми предишните вини…
А Бог по прошката ще ни познае!!!
Не ми се спи! Така не ми се спи…
Преди време ми беше направил силно впечатление един мъдър съвет от апостол Павел от писмото му до ефесяните: „Слънце да ви не залязва гневни“ /Еф. 4:26/. Апостолът отлично е знаел, че ако двама души вечерта се разделят скарани, на сутринта помежду им ще има невидима бариера. А и всъщност сигурни ли сме, че и двамата ще се събудят – и единият, и другият? Затова е по-добре всичката болка да се снеме още докато има шанс за това.
И все пак – ще кажете – понякога човек успява да прости, но не може да забрави. Спомените го атакуват и не му дават мира. Вярно е, че ние не можем като с гумичка да ги изтрием. Те са си там, в паметта ни. Но имаме власт над тях. Със свободната воля, която Бог ни е подарил, можем да се възпротивим на лошите мисли. И да не слушаме по никакъв повод внушенията на демончетата около нас. Ако успеем от сърце и душа да простим, прошката ще ни позволи да неутрализираме отровните емоции, които ни парализират и даже разболяват.
Ще ви разкажа накратко историята на млад мъж, покосен от смъртоносна болест. „Лежах у дома измършавял от рака, с непрекъснати болки. – споделя той. – Всички – и семейството, и лекарите, а и аз самият – знаехме, че умирам. И въпреки това нещо ме държеше… „Необходимо е да простиш. Опрощаването променя нещата.“ – ме съветваха вярвящите ми приятели. Първата ми реакция беше: „Няма какво да прощавам. Опрощаването не е мой проблем.“ Но грешах. Защото на първо място за мен беше моята критичност. Каквото и да погледнех, аз търсех да открия какво не му е наред. Правех това без изключение. Любимият ми обект бяха хората. Набързо изучавах даден човек, за да открия къде са слабите му места. Правех го с цел да унижа някого, за да се издигна над него в своите представи. Моето мислене беше изкривено, лишено от милосърдие и състрадание. Критичността ми преминаваше в обвинения. Заемах ролята на съдник. Бях убеден, че правият винаги съм аз… След втората операция, която потвърди, че ракът се е разпространил в лимфната система, ми оставаха не повече от 30 дни живот. И едва тогава, с произнесена смъртна присъда… аз започнах своето пътуване към благосъстоянието на ума, духа и тялото си… Отпадайки все повече физически, започвах своята работа по опрощаването… Св. Отци казват, че е достатъчно да поискаме да простим; за начина ще се погрижи сам Бог. Проумее ли се веднъж идеята за прошката, тя трябва да се прилага непрекъснато и искрено. Тя не е еднократен акт, а начин на живот.
Същността на процеса е в това, да изчистиш враждебното си отношение към човека, на когото искаш да простиш – все едно дали това е някой друг, или си ти самият, и да започнеш да си представяш, че му се случват хубави и добри неща… И започнах да съставям дълъг списък от имена на хора, на които трябваше да простя. Притварях очи, отпусках се и ясно си представях човека. Представях си как казвам от цялата си душа: „Прощавам ти. Прощавам ти изцяло за всяка неприятност, която си ми създал; за всичко, което не си направил за мен.“ … После си представях как на този човек му се случва нещо хубаво; как има това, към което се стреми. Виждах го усмихнат, щастлив, доволен. Да поискаш на другия да му се случи нещо хубаво, е част от процеса на опрощаването… Но не винаги всичко минаваше гладко. С изненада установих, че се съпротивлявам; болката оставаше… Когато не успявах, казвах: „Боже, вземи това, не мога повече.“… Докато работех върху опрощаването, открих, че започвам да опознавам хората, на които се опитвам да простя; да проумявам мотивите им. Ден след ден напредвах по списъка… По много пъти се връщах на някои имена, особено когато споменът за тях ме изпълваше с голямо безпокойство… В някои случаи се оказа, че работата трябва да продължи и чрез личен контакт; че на някои хора трябва да се извиня лично… А това определено не беше лесно: да се изправя очи в очи с човека, когото смятах за враг, и да му поискам прошка. Но и никога през живота си не съм изживявал такова облекчение… Едва тогава познах свободата; проумях, че прошката освобождава мен. Времето, когато работех по опрощаването, бе обратът във физическото ми оздравяване. И започнах да наваксвам изгубените килограми; по-лесно се справях с болките; мислите ми все по-дълго се задържаха в бъдещето, което предстоеше. И тези мисли бяха положителни, далеч от страха за предстоящата смърт. Вярвам, че с опрощаването ние се променяме не само на духовно ниво; променя се нашата биохимия.”
Този разказ от първо лице на онкоболен човек, който със силата на прошката започва да оздравява, е една прекрасна илюстрация как прощавайки, човек се променя и на духовно, и на физическо ниво дори. Неслучайно и св. Исидор възкликва: „Доброто записвай на каменни плочи, а обидата – на вода”. Докато носим в себе си обида, нямаме сили да подадем ръка на онзи, който ни е обидил. И болката в нас се разраства, трови ни и даже ни разболява.
Света Майка Тереза от Калкута нарича прошката „най-красивият подарък”. Тя е дар не само за този, на когото му е простено, но и за онзи, който прощава. Лекува и двамата.
Можем да открием потвърждение на тази истина и в Библията. Сещам се за два старозаветни разказа, които на мен лично силно са ми въздействали. Първият е описан в книга Битие, 33-та глава и ни представя момента, когато Яков се завръща в Ханаанската земя след 20 години отсъствие заедно с жените, децата, слугите и целия си имот. Но в душата му е истинска буря от емоции – едновременно се вълнува да види бащиния си дом, но и се страхува от своя брат Исав, когото преди доста време е наранил, отнемайки неговото първородство.
Яков не знае какво да очаква и се бои, че срещу себе си ще види гнева на брата си и дори може да намери смъртта си. Но какво се случва на практика? Ще цитирам директно библейския текст: „И се затече Исав насреща му, прегърна го, хвърли се на шията му и го целува; и плакаха (двамата).” Мисля, че тук коментарът е излишен. Любовта взема връх над обидата и възстановява прекъснатите за цели 20 години отношения между двамата близнаци.
А другата Библейска история е за старозаветния Йосиф. Предполагам, че всички я познавате добре. Заради завистта на своите братя Йосиф преживява тежко младостта си – продаден е в Египет и дори дълго време лежи в затвора там. Но Бог така подрежда нещата, че той се издига до най-високото възможно място – да бъде дясна ръка на фараона. Точно тогава, когато е най-честит в живота си, неговите собствени братя идват да го молят за помощ, защото са изпаднали в крайна мизерия поради сушата. Първоначално му е много тежко да ги види. Болката от миналото го връхлита с пълна сила. И той прави поредица от жестове, които доказват, че не им е простил. Но в крайна сметка любовта побеждава обидата и в неговата душа. В глава 45 от Книга Битие четем: „И заплака с висок глас, та чуха египтяните, чу и домът фараонов. Иосиф каза на братята си: аз съм Иосиф! Жив ли е още баща ми? Но братята му не можаха да му отговорят, защото се смутиха пред него. И рече Иосиф на братята си: приближете се до мене. Те се приближиха. Той рече: аз съм Иосиф, вашият брат, когото вие продадохте в Египет; но сега не скърбете и не жалете, задето сте ме продали тука, защото Бог ме прати пред вас, за да запазя живота ви“ /Бит. 45:2-5/.
Да…, когато човек има очи за връзката между събитията и успее да преглътне нараненото си его, може би ще успее като Йосиф да осъзнае всичко на едно друго ниво. Да види, че „всяко зло е за добро”. И да успее да прости…
Желая ви от все сърце, скъпи слушатели, да имате тази Божия благодат и да се възползвате от нея. Настина прошката дава голяма сила и невероятна свобода.
И накрая искам и аз да ви помоля за прошка, скъпи слушатели, ако с думите си днес или в минали предавания, съм засегнала някого от вас. А тези, с които се познаваме лично, моля, простете ми на всички нива, ако съм ви наранила със слово, жест или дело. Желая на всички благословен и спасителен пост! И бъдете будни! До скоро!
14.03.2024 г.
