Здравейте, скъпи слушатели на радио „Аве Мария”! Пред микрофона на живо от студиото в София е Румяна Попова-Бакърджиева. Как сте в този септемврийски ден? Надявам се, че настроението и духът ви са бодри. Да, есента вече започна. Можем да познаем това по факта, че има все по-малко прелетни птици, също по зрялото грозде и тиквите, по хладните утрини. Осъзнаваме все по-ясно, че ни очакват месеци, чиито дни ще бъдат кратки, а нощите дълги. Но нека не униваме. Есента има своята красота, зимата също. Всичко е въпрос на нагласа от наша страна. Дали ще се вторачим в онова, което ни е неприятно или ще пожелаем да извлечем полза за душите си от всичко, което Бог ни изпраща. „Нека това, което ти причинява скръб, стане източник на радост.” – казва свети Антоний Велики
В този ред на мисли днес избрах да ви предложа една доста актуална тема – темата за унинието. Много и различни автори – писатели, психолози, журналисти и духовници – го определят като „болестта на днешното време”. Оказва се, че все повече хора се разболяват от униние. Но защо? И какво всъщност представлява унинието?
В тълковния речник то е описано като „състояние на слабо настроение, причинено от загуба на надежда или смелост”. Личността губи своя хъс за живот, самозатваря се и битува в едно сиво и безрадостно ежедневие.
Обикновено, когато човек изпадне в униние, осъзнае го и пожелае да намери изход от сполетялата го беда, той търси помощта на психолог. И да, психологията изследва този вид вътрешна криза – екзистенциална, духовна и емоционална, отразяваща се сериозно и на физическото му здраве. Унилият става сънлив, изпитва хронична умора. Възможно е да стигне дотам – сутрин да няма сили да стане от леглото.
Но много преди още психологията да се е формирала като наука унинието е било описано и са търсени пътища за справянето с него от отците на Църквата. Те са посочили и причините, които го пораждат, и методите за лечение. Определят го като душевна слабост, сърдечна мъка, разхлабеност на духа. И са категорични, че във всичко това има дял и влиянието на демоничния невидим свят.
В много и различни духовни четива през вековете унинието е описано като една дълбока тъга, която връхлита човека с особена сила и почти го сковава отвътре. Внушава му, че всичко, което е направил, прави или възнамерява да реализира нататък в живота си, е безсмислено или грешно. Духът на унинието може да ни откаже от това да продължим да извършваме своите професионални и/или семейни задължения.
Да ни накара да се самоизолираме във вътрешния си свят, където да живеем с образи, спомени и идеи, смазващи все по-сериозно жизнения ни тонус. Натрапчивите мисли за личен провал са изключително опасни и могат да доведат дори до самоубийство.
Друг вариант, не по-малко ужасен, е униние, предизвикано от цялостно отвращение спрямо заобикалящата ни действителност. В това състояние човек също губи радостта от живота. Струва му се, че всичко около него е лошо, враждебно, агресивно…Иска му се да избяга и обикновено го прави в някакъв свой въображаем вътрешен свят, с който всекидневно съотнася реалността. И когато идеал и действителност се сблъскват в конкретните житейски ситуации, тъгата става още по-непоносима.
Унинието напада дори дълбоко вярващи хора. И тук определено намесата на злото е налице. Дяволът няма да остави някого да се подвизава без да го нападне. Та той се е опитал да изкуши самия Исус в пустинята! Дори апостолите, най-близките приятели на Господ, са се поддали на духовна мъка в Гетсиманската градина. В евангелието от Лука четем, че докато Исус се моли с кървава пот и изпитва огромна агония, неговите ученици „заспиват от тъга”. /Лука 22:45/
Според св. Симеон Нови Богослов „…демоните често хвърлят в отчаяние онези, които решават да водят духовен живот.” Изведнъж на човек започва да му се струва, че молитвите му са напразни, че духовните му практики увисват във въздуха и са чиста загуба на време, че броеницата е просто рецитиране на заучени фрази, че дори участието в литургията е нещо, което няма смисъл. Мислите на нападнатия от духа на унинието християнин тръгват или в посока на съмнения относно истините на вярата, или в посока на това, че собственият му живот е толкова греховен, че нищо не е в състояние да изчисти петното от неговата душа. И в двата случая всъщност човек се осъмнява в Божията спасителна мощ. А това вече си е грях.
Нека да си спомним два библейски персонажа – Каин и Юда. Онова, което се случва с всеки един от тях е много показателно. Ето какво пише свети Василий Велики по въпроса: „Има … една печал непотребна, когато в съгрешилата душа се влага намерение не да поправи живота си и да се очисти от страстите, а пагубно отчаяние. Именно тя не е позволила на Каин да се покае след братоубийството, а при Юда след предателството, като му внушава отчаяние…”
Характерна черта на унинието е и изпадането в самосъжаление. Човек става дотолкова ангажиран със самия себе си, че няма нито желание, нито очи да види истината за хората около него.
Те имат значение дотолкова, доколкото му казват нещата, които иска да чуе и се грижат за комфорта му. Единственото, което може да донесе макар и краткотрайно успокоение на унилия човек, е похвалата. Някой да погали с думи егото му. Това е като опиум за изтерзаната душа. Като наркотик. Но действието бързо отминава и после настъпва още по-голяма криза. Защото никой от околните на унилия човек хора не може да бъде ангажиран денонощно с него и да му осигурява този опиум. А когато остане сам с натрапчивите си мисли, унилият човек изпада в самосъжаление, в тъга, в депресия…
Според свети Порфирий причината за унинието се корени в нашия човешки егоизъм. Света Катерина Сиенска споделя, какво ѝ открива Бог в едно лично откровение: „Ти обичаш само себе си с чувствена любов и с нея тровиш себе си и другите.”
Познавате ли такива хора, скъпи слушатели? А може би вие самите сте били в това състояние, което, както вече казахме, е определяно многократно като болестта на днешното време. Оказва се, че унинието се превръща в нещо като епидемия. Но тя няма да бъде обявена публично и ще покосява ден след ден все повече души с цел да ги свлече в ада. Защото ако човек не успее да излезе от унинието, той нито ще поиска прошка от Бога, нито от околните. А навярно няма да прости и на самия себе си, тъй като или няма да види ясно греховете си, заслепен от своето Его, или така ще ги раздуе в собствените си очи, че ще повярва на демонската лъжа за липсата на милост от страна на Бог към подобни грешници. „Човешкият род ще загине от униние” – твърди християнският писател Жорж Бернанос още в началото на 20-ти век.
Но защо, защо все повече хора се разболяват от тази болест на духа? Нека помислим…
Живеем в един все по-бързо променящ се свят. И става все по-трудно човек да се адаптира към новото. Ако преди 40 години животът е бил относително предвидим, то вече дори не знаем какво да очакваме. В нашата действителност навлиза дори и изкуственият интелект. Говори се, че някои професии ще бъдат напълно изместени от него. Например тази на художници, илюстратори, дизайнери. А защо не и учители… Всичко започва да придобива съвсем друг образ в нашето съзнание. Какво ще правим, когато роботи изместят голяма част от човешката креативна дейност?
Но да речем това все още не е толкова актуално, че да ни доведе до униние, мислейки за своето бъдеще. Обаче дори и сега вече има занаяти, които не се практикуват повече. Примерно моята собствена майка 50 години беше монтажист в печатница, но вече няма нужда от специалисти като нея. Новите технологии ги изместиха.
Още по-сериозен проблем е това, че започваме да живеем на все по-бързи обороти. Не ни стига времето за нищо почти. И главната причина е, че трябва да бъдем в крак с останалите хора около нас. Общата философия изисква да градим кариера, да притежаваме жилище, кола, дрехи и аксесоари, които да ни вписват в обществото. Вече ни оценяват не по това, което сме, а по това, което сме постигнали. Когато се запознаваме с някого първият въпрос е за името ни, а неизбежният втори е – с какво се занимаваме. И по отговора съдят за нас…Не може просто така някой да реши, че ще стане овчар примерно. На него ще се гледа с пренебрежение и ще бъде отхвърлен по един или друг начин. Всеки млад човек израства с формацията, която го убеждава, че трябва да направи кариера, да пътува, да се забавлява… Вижте само какво става във фейсбук – всички качват снимки от 4-те краища на света, внушавайки, че живеят престижно и могат да си позволят каквото си поискат… А това води след себе си желание и у останалите да им подражават…
И когато човек по една или друга причина се провали, унинието му е в кърпа вързано – метафорично казано. Искаш да си този, когото ще уважават, но не успяваш. Искаш да постигнеш целите, набелязани от теб самия под въздействие на околните, но нещо се обърква. Искаш да водиш конкретен начин на живот, но хората и обстоятелствата не ти го позволяват. А може би се стремиш да си християнин, който върви непоколебимо след Христос, но светът така те тегли в друга посока, че накрая нито се вписваш в Църквата, нито в светското общество. Става ти абсолютно невъзможно да намериш баланс между поученията на Бог и внушенията на княза на този свят. И не е възможно да се жонглира успешно с двете крайности. Сам Исус ни е предупредил, че не можем да служим едновременно на двама господари. Накрая се оказва, че сме станали хладки християни, които Бог ще изблюе из устата си, както четем в книгата Откровение. А и светът ще ни отхвърли, защото не иска да слуша за Христос, предлагайки ни крайности, които ние все пак не можем да приемем, бидейки възпитани в Църквата.
Познато ли ви е това раздвоение, скъпи слушатели? На мен да…
Няма сега да изливам душата си пред вас, разбира се, но ще споделя, че съм имала тежки периоди на униние, когато пътят към изповедалнята ми се струваше най-дългият и тежък маршрут, който мога да измина. Дотолкова бях потънала в сивите си помисли, които демоните вероятно многократно раздуваха, че сякаш бях изгубила християнската си идентичност. Бях така обсебена от тъгата си, че всичко пречупвах през нея. Тежко ми беше също и сред роднини и приятели. Не се чувствах на място и в енорията. Съдех всички. Оплаквах се, че не ме докосва нищо нито по време на литургията, нито докато слушам проповед…
Трябваше ми доста време, за да осъзная, че всъщност в корена на цялата тази моя духовна нищета се криеше егоизъм.
Благодаря на Бога, че ми изпрати тогава духовен наставник с помощта на когото успях да изляза от унинието. Често в съзнанието ми кънтят едни думи, които ми каза той: „Отлепи от себе си, Руми, и погледни към Исус. Виж Го – виси на кръста за теб от любов. И всеки път, когато се почувстваш унила, се вдигни и направи нещо за другите. Не оставай в помислите си. Отхвърли ги и иди направи добро на някого. Така най-добре ще подражаваш на Господа. Примерно – опечи един сладкиш и почерпи с него децата от входа. Или посети стар приятел, някого, когото не си виждала отдавна.”
Тоест – най-добрият лек за победата над унинието е добротворството. Факт е, че докато си в унинието си, ти не си себе си. Живееш в лапите на своето огромно Его, но не си самия себе си – такъв, какъвто Бог те е създал – по Свой образ и подобие. Защото Бог е любов.
Голяма отрова е унинието, наистина…
Познавам семейства, които се разпаднаха заради това, че ги нападна този духовен вирус. Ако единият се разболее от тъга, другият също трябва да носи с него този кръст. Но това се оказва много-много трудно. Да не кажа непосилно… Представете си – изведнъж човекът до теб става съвсем друг – оплаква се, мърмори, самозатваря се, не иска да си върши задълженията, постоянно е намусен… Случва се дори в християнски семейства. Там единият изведнъж заявява, че не вярва в Бог и спира да ходи на Църква. Отказва да общува с вярващите си приятели и не след дълго дори поставя въпроса за развод, макар да осъзнава, че венчанието пред Бога е завинаги. Но когато изгубиш вярата си, нещата изглеждат съвсем различни…
Нека обаче да видим сега дали съществува лекарство срещу този вирус – унинието. Какви съвети дават психолозите и какви – духовниците.
Психолозите обикновено предписват на изпадналите в униние да си почиват повече, да слушат отпускаща музика, да излязат да се позабавляват с приятели, да си вземат отпуск от задълженията си. Да не се натоварват с нищо, което касае важни екзистенциални решения и максимално да се отпуснат.
Светите отци – напротив – смятат, че най-добрият лек срещу унинието е да се върнем с двойно по-голяма прилежност към задълженията си и по възможност да вършим добро за другите, а не да бягаме от ангажиментите си и от хората около нас. Защо? Защото да се бориш с унинието като се забавляваш, е все едно да се противиш на болката като вземаш наркотици вместо да търсиш първопричината за нея. Да се отдадеш на сън, почивка и развлечения в състояние на душевна мъка според духовните старци е като позорно бягство от действителността.
Така вместо да се бориш със страстта, която те убива, ти ѝ се отдаваш с всичка сила. Духовниците учат да оставаме на мястото си, там където е нашето призвание и да продължим заниманията си, да изпълняваме задълженията си без да се поддаваме на демонското влияние, подтикващо ни към униние. Да се молим и да вярваме в Божията помощ. Самопринудата и упорството във вярата дори когато изпитваме сухота са спасителни срещу унинието.
Важно е да проявим търпение, колкото и да ни е трудно това. „Търпението – смята св. Нил Синайски – лекува унинието и то, когато продължиш да вършиш своята работа /въпреки неохотата си/ като всячески се принуждаваш към това поради страх Божий.”
Сам Исус казва на Своите апостоли: „С търпението си спасявайте душите си“ (Лук. 21:19) и е обещал: „Който претърпи докрай, ще бъде спасен“ (Мат. 10:22).
Според свети Ефрем Сирин, ако си намерил пътя на дълготърпението…, всъщност си открил пътя на живота.
Свети Йоан Касиан пише на своите духовни чеда следното: „Когато понасяме с търпение и вяра унинието, можем да обърнем тази тъга в съкрушение за греховете ни и тя дори да ни стане полезна. Да ни доведе до покаяние за собствените грехове, съпътствано от надежда в Бога. Затова и ап. Павел казва: „Защото скръбта по Бога произвежда неизменно покаяние за спасение” /2 Кор. 7:10/. Тази скръб по Бога е примесена с радост, защото храни душата с надежда.”
Да… Ще бъдете прави, скъпи слушатели, ако сега ми кажете, че лесно се говори за всичко това, но трудно се постига. Повярвайте ми – знам. Но си заслужава борбата. На мен силно ми въздействаха и ме мотивираха да се вдигна от тъгата си едни думи на съвременния гръцки свещеник Варнава Янку: „Човек, който има радостта, въпреки проблемите си, е шамар за дявола.”
Хубаво е всеки от нас да си даде сметка, че да се поддадеш на тъгата си означава, да се осъмниш в милостта Божия, да отхвърлиш жертвата на Исус, да се оплетеш в мрежите на злото…
„В света скърби ще имате; но дерзайте: Аз победих света.” /Ин.16:33/– са думи на самия Господ към Неговите ученици, а респективно и към нас, скъпи слушатели. Нека никога не ги забравяме и да си ги повтаряме в моменти на колебания…
И да се запитаме като псалмопевеца: „Защо униваш, душо моя, и защо се смущаваш?” /Пс. 42:5/. Да вдигнем ръце и очи към Бога с молитвата: „Душата ми чезне от скръб: укрепи ме по Твоето слово” /Пс.118:28/.
Молитвата е сигурен лек срещу тъгата. Тя е разговор с Господ, Който ни обича с вечна любов. А още по-действени са изповедта и причастието. Когато излеем душата си в изповедалнята, Бог ни лекува. А с Тялото и Кръвта Си ни укрепва така, че да имаме сили да стигнем до Царството Небесно.
Господ е верен, дори и когато падаме. Често в моменти на слабост си припомням думите на големия писател Ерих Мария Ремарк: „чудото винаги ни очаква някъде в близост до отчаянието”…
Ще завърша срещата ни с едно стихотворение-молитва:
РАЗСЪБЛИЧАМ ДУШАТА СИ
Разсъбличам душата си и се показват
всички груби следи. Как личат до една!
Лъсват белег до белег от стара проказа
и пътеки от тъмни петна…
Ала няма от Тебе сега да ги крия –
Ти ме знаеш отлично дори под това.
Само Твоята жертва у мен ще изтрие
напластената кал от греха…
Няма как да се върна по стари пътеки,
та отново по-свято по тях да вървя…
Но Те моля горещо за тази утеха –
подари ми духовни крила!
Разсъбличам душата от всички одежди –
непривични и чужди с конци от тъга…
Облечи я единствено с Твоята нежност,
изтъкана от жива вода!!!
Благодаря ви, че отново бяхме заедно, скъпи слушатели. Надявам се, че тази тема ви е била полезна. Може би малко ви е натъжила, но за деликатните неща понякога е добре да се говори и открито. Нека се молим Бог да ни укрепва така, че дори и да изпитваме униние понякога, бързо да се вдигаме и с нови сили да вървим след Христос.
Желая ви благословен и спокоен ден. До скоро!
28.09.2023 г.
