Здравейте, скъпи слушатели на живо от студиото ни в София. Пред микрофона е Румяна Попова-Бакърджиева. Радвам се, че отново сме заедно в нашия ефир и горещо благодаря за Вашите добри думи и молитви за екипа ни.
Днес ще си поговорим за молитвата. И по-точно за усилието ни да се молим. Защото – нека не се лъжем – молитвата изисква усилие от човека. Според Силуан Атноски „Да се молиш значи да проливаш кръв“, тоест да се бориш с всичко онова, което ще ти пречи да застанеш в присъствието на Бог и да разговаряш с Него. Истината е, че след грехопадението на Адам и Ева всички ние сме изгубили своята непосредствена връзка с нашия Създател. Общуването ни не е така естествено, както се е случвало в Едемската градина. Но проблемът не е в Бога, а в нас. Ние сме тези, които имаме вътрешни бариери за молитва. Ние се отчуждаваме от Господа. И ни се налага всекидневно отново и отново да преодоляваме видимите и невидимите си пречки. „Да се молиш означава да водиш всеки ден духовна борба, да побеждаваш лошите си навици и дремещото в теб наследство от първородния грях и личните ти грехове” – четем в книгата „Как да се молим?” от Йежи Желински.
Ще се опитам съвсем накратко да се спра на най-честите препятствия, които ни карат да отлагаме молитвата или да я извършваме машинално. Темата е доста мащабна за едно такова кратко радиопредаване. Но се надявам да успеем да споменем най-важното, така че то да предизвика у нас ползотворен размисъл.
Една от първите пречки пред молитвения ни живот е нашата склонност към удобство.
Но „Удобният живот не може да върви ръка за ръка с молитвата” – е категорична св. Тереза Авилска. Ако искаме винаги да ни е удобно, няма дори да започнем да се молим. Любовта към комфорта и желанието за молитва имат напълно различна логика и е невъзможно да ги съчетаем. Стремежът към удобство е его-центричен, а молитвата е обърната винаги навън – към Бога. Човекът, който поставя своя комфорт на първо място, няма как да приеме Бог за свой Цар, а душата, която се моли, отдава всичко на Него, от любов. Но как егоцентричната личност тогава да подражава на Исус? Как да се лиши от правата си, от себелюбието си? Няма как… И думите на Малката Тереза ще си останат напълно непонятни за обичащите комфорта: „Молитвата и жертвата са цялата ми сила; именно те са непобедимото оръжие, което ми даде Исус и могат повече да развълнуват душите от славата.”. Ако искаме да се отдадем на молитва, за нас е важно най-напред да осъзнаем тази пречка – стремежа ни към удобство и после да се опитаме с всички сили да го преодоляваме – ден след ден… Не става автоматично, дори и с насилие над себе си.
Второто препятствие, което срещаме пред стремежа си да се молим, е леността на сърцето ни.
Често нашите сърца ни теглят към това да бягаме от отговорност и да си намираме извинения кое от кое по-логично обосновани. И най-често се оправдаваме с физическа умора или неразположение… Но за леността по-подробно говорихме миналия четвъртък и тук само мимоходом я споменаваме.
Третата пречка пред молитвата е оправданието, че нямаме време.
С годините човек все повече започва да оценява времето, тъй като осъзнава как то му се изплъзва. И някои хора се хвърлят в това да направят велики дела – велики според тях самите – за да бъдат запомнени поне от децата и близките си, а защо не и от народа си. В стремежа си да постигнат своите големи цели, те се преуморяват, изтощават се психически и физически, а даже и емоционално, така че в един момент започват да изпитват невъзможност даже да стоят на тихо със собствените си мисли, а какво остава пък да застанат на молитва!
Други пък дори без да са толкова амбициозни в стремежите си, също попадат във водовъртежа на целодневна свръхзаетост и често имат усещане, че не им достига въздух. Може би и вие сте сред тях, скъпи слушатели. Работният режим понякога е безмилостен. Но все пак – дайте си ясно сметка, че при добро желание човек може да намери време за молитва. Например сутрин, веднага след ставане от сън, е подходящо да започнем деня си в Божието присъствие. А вечер, преди да си легнем, е напълно по силите ни да отдадем на Бог благодарност за изминалия ден. Също и в развоя на ежедневието си нека да използваме всяка възможност за кратка молитва – например докато чакаме в задръстване или пътуваме с метрото. Ако имаме повече от 5-6 спирки, мислите ли че не можем да измолим 5 тайни от Броеницата? Можем, разбира се… Но се иска воля. Или да вземем също ситуация, когато се налага да изчакаме някого за среща или телефонен разговор – нека си откраднем и тези минутки, за да си поговорим с Бог.
Четвърта пречка пред молитвения ни живот е нашето детинско желание бързо да напреднем в светостта и Бог винаги да изпълнява онова, за което Го молим.
Често се случва така, че някой решава да се подвизава и започва да ходи редовно на литургия, участва в различни духовности, моли се всекидневно с броеницата, но скоро се разочарова, че нищо не му се случва. Всичко си върви по един и същи начин. Няма чудеса. Няма пеещи ангели. Понякога даже животът тръгва и по-на зле от преди. Всичко това обезсърчава и човекът губи ентусиазъм. Познавам такива мъже и жени. В началото са изключително ревностни и когато и да влезем в храма, те са там – на молитва, на бдение, на литургия, на обожаване… Но изведнъж напълно изчезват. Обезсърчили са се, разочаровани са, тъй като техните представи и реалността не са се припокрили. И си казват: „Бог не ме чува”. Но кои сме ние, че да поставяме срокове на Господа? Защо си мислим, че Той измерва времето като нас? Не ни ли беше казал ясно чрез пророк Исаия, че Неговите мисли не са нашите мисли и Неговите пътища не са нашите пътища /Ис. 55:8/? Както и чрез пророк Даниил, че не се пада на нас да знаем времената или годините, които Отец е положил в своята власт /Дан. 1:7/? Само ако се смирим и доверим на Божията воля, ще можем истински да се молим и да имаме ползотворен духовен живот, без големи спадове. В противен случай ще продължаваме или лесно да се отказваме и да занемаряваме молитвата, или ще поставяме пред Бог нашите условия, почти тропайки Му с крак да изпълни желанията ни. Като че ли Той е духът от бутилката в приказката за Аладин. „Духовното развитие не се извършва според плановете, които някой прави за себе си.” – пише отец Йежи Желински. А св. Тереза Авилска споделя в автобиографичната си книга „Книга за моя живот”, че дотогава, докато не се е била смирила под Божията ръка, а се е водила от тщеславието си и от желанието си да се издигне високо, тя е имала тежки периоди на пълна сухота в молитвения живот. Нужно е търпение. Да сме верни на молитвата с търпение. Бог знае кога и какво е най-подходящо да ни изпрати, за да ни укрепи. Нека никога не се съмняваме в това. Но да помним, че молитвените ни усилия не са напразни и безплодни, дори и да усещаме сухота.
Петата пречка е липсата на желание и порив вътре в нас.
Да, има моменти, когато горим отвътре и лесно заставаме пред Божието лице. Чувстваме се окрилени и изпитваме радост от срещата си с Него. Но в рутината на ежедневието обикновено сме в другата крайност. И си казваме – молитвата ми няма да е истинска; по-скоро ще е лицемерна, след като нямам желание да се моля. Защо изобщо да я правя? Но смятате ли, че Бог не знае какво има в сърцата ни? Че не Му е ясно всяко движение на ума ни? А може би именно в такива трудни моменти сме Му по-приятни, отколкото когато сме разпалени от дадената ни свише благодат. Във верността се крие истинската обич. Да останеш верен даже, когато ти е трудно. Това е вид жертва. И на нея са способни само онези, които в действителност искат да бъдат Христови приятели, да приличат на своя Господ. В състояние на сухота и само една дума, един поглед към Дарохранителницата или към Иконата или съм Небето е достатъчен. Да се отрони от сърцето ти твоето „Исусе!” с обич. Или като псалмопевеца да извикаш: „Очите ми винаги са към Господа“ (Пс. 24:15)… Може би в такова състояние на духа е много подходяща Исусовата молитва: „Господи, Исусе Христе, Сине Божий, помилвай мене грешния”. Важно е обаче тя да се моли с възможно по-голямо съсредоточаване поне за няколко минути. Броеницата на Дева Мария също е чудесно средство. Но нека не очакваме някакви уау усещания, а да поднасяме думите с внимание и обич – такива, на каквито сме способни в този миг. А останалото Бог го знае отлично.
Шестата пречка, която твърде често ни създава проблем да се молим, е разсейването. Предполагам всички имате опит в тази посока.
Докато се опитвате да разговаряте с Бога, в ума ви изскачат какви ли не образи, ситуации, думи, планове… И когато се усетите, че реално само си губите времето, а не говорите с Господа, сте склонни да се откажете. Сценарий, който предусещате, че ще се повтори и утре, и в други ден… Затова решавате, че е безсмислено да се насилвате, след като полза няма и отлагате молитвата за някога, когато ще имате повече плам в сърцето си. Но… Кога ли ще е това? Може и изобщо да не стигнете до този момент, защото колкото по-рядко се сещате за Бога, толкова повече ще се отдалечавате всъщност от Него. Опитните духовници ни съветват щом усетим, че сме се разсеяли по време на молитва, да се опитаме с всички сили да продължим, без да се самобичуваме, но и без да се оправдаваме.
Седмата пречка, която според мен е в основата на предишните и ги предизвиква – това е нашето маловерие.
Дори и когато сме дисциплинирани в молитвата, често пъти не се отдаваме в нея докрай. Молим Бог за конкретни неща например, но не сме на 100% убедени, че Той ще ни реши проблема. Затова и докато отправяме молбите си към Него, едновременно с това разчитаме и на чисто на човешки фактори. Предполагам, разбирате какво имам предвид. Но за да стане по-ясно ще си послужа с един евангелски пример. Спомнете си хананейката, която моли Исус да излекува бесноватата ѝ дъщеря. Вижте с каква нагласа отива тя при Него – че единствен Той може да помогне. Тя няма никаква надежда извън Бог, макар че там са и апостолите, може би е имало също книжници, фарисеи, законници… Но тя не търси ничия друга подкрепа – само Божията. И то така я търси, че чак не иска да се примири, когато сам Исус ѝ отказва. Не приема този отговор. Надеждата ѝ в Бог е безкрайна. И се унижава до край пред Него, без обаче и за момент да се отчае. Той и само Той е важен – Неговата божествена сила. Дали и ние се молим с такава нагласа? И ако не, защо? В случай, че молитвите ни не са чути от Господа, дали това не е именно заради факта, че не Му се доверяваме докрай? И често даже се отказваме да Му говорим. Просто вярата ни е още твърде малка, непостоянна, спорадична… В своето съборно послание ап. Йаков ни пише: „Ако ли някому от вас не достига мъдрост, нека проси от Бога, Който дава на всички щедро и без укор, – и ще му се даде. Но да проси с вяра и никак да не се съмнява; защото, който се съмнява, прилича на морска вълна, издигана и размятана от вятъра;
такъв човек да не мисли, че ще получи нещо от Господа.
Човек двоедушен във всичките си пътища е неуреден.” /Йак. 1:5-8/
Осма пречка е желанието ни да се забавляваме, да гребем с пълни шепи от удоволствията на живота – да пътуваме, да сме в шумни компании, да опитваме от всичко по много.
С такава нагласа естествено няма да ни се иска да застанем на молитва. Стремежът към земни наслади и към желанието за молитвено подвизаване са непримирими антиподи. Молитвата изисква от нас утеснение, борба с егото, умъртвление дори. Нашето Аз да се смали, за да застанем пред Божието лице.
Дотук разгледахме основните пречки пред молитвения живот, които имат чисто субективен характер. Както се казва – вината си е наша. Но има и препятствия, които някой друг може да ни постави.
Възможно е това да са хората около нас – когато вдигат врява, или имат претенции и изисквания, неодобрявайки християнските ни занимания, и правейки всичко възможно да осуетят желанието ни да се молим. Познавам личности, които споделят, че у дома им е абсолютно невъзможно да се уединят с Бога. Нямат мир и спокойствие, за да го правят. Затова търсят други места и ако открият дръзновение в сърцето си, си намират и начин да поговорят насаме с Господа.
Но понякога пречките идват и от невидимо за нас присъствие в живота ни – демонското. Нищо не вбесява бесовете така, както искрената и редовна молитва от наша страна. И разбира се те ще направят всичко, което могат, за да осуетят желанието ни за общение с Бога. Тайно ни нашепват да не се напрягаме, да вземем да си починем, тъкмо когато е дошъл часът за броеницата например. Или пък ще ни вменят, че светските ни ангажименти са си направо неотложни и няма как сега да ги прекъснем заради молитва. Демоните могат дори да ни причинят внезапно неразположение, само и само да ни накарат да изоставим молитвата. Хубаво е да си даваме сметка за всичко това и да полагаме волеви усилия във всеки такъв момент, противостоейки на злото.
И ако все пак вече сме започнали да се молим, можем да бъдем вкарани от бесовете в разсейване. Да започнат да ни нашепват разни уж много важни неща, които сякаш точно сега трябва да решим. „Дяволът е лукав – пише св. Йоан Златоуст – Той знае, че по време на молитва ние постигаме големи успехи и затова идва при нас тъкмо в това време. Често ние си лежим в леглото без всякакви грижи и за нищо не мислим. А щом застанем на молитва, веднага ни нападат безброй мисли. Дяволът се е потрудил за тях, за да ни лиши от плодовете на молитвата.” Свети Василий Велики пък ни съветва да не се отказваме от молитвата в никакъв случай, а да я продължим докрай, като се надяваме на Божията помощ и Бог, като види нашата твърдост, ще ни изпрати благодатта на Духа, която ще прогони дявола и ще очисти ума ни.
По-ревностните християни споделят, че понякога именно докато се молят, в ума им се пораждат ужасни мисли, дори хулни. Идват разни образи, които ги карат да се чувстват много зле. И човек се притеснява, че нещо вътре в него не е наред. Чувства се виновен пред Бога за всичко това и му е тежко после отново да застане на молитва. Страхува се, че тези неканени гости – хулните мисли – отново ще се появят. Но трябва да знаем, че това също е стар трик на лукавия. Най-доброто, което можем да сторим, е да не обръщаме никакво внимание на образите и мислите, които ни връхлитат. Както казва стареца Пайсий – да се отнасяме с тях като с досадни комари. Ако ги гоним, те само ще жужат, но няма да хапят.
Демонска измислица е и внушението, че сме недостойни да се молим заради нашите грехове.
Аз познавам хора, които са ми изтъквали този довод като причина да не идват на литургия и да не се молят. Казват ми – кой съм аз, че да застана пред Бога? Не мога… Но Христос за кого беше дошъл на земята – за праведниците ли? Сам подчертава, че е тук заради болните, заради грешните… Защото именно те имат нужда от Неговата помощ. Ако считаме, че пред Божието лице трябва да застават само безгрешните, то нека си припомним думите на ап. Павел до римляни: „Всички съгрешиха и са лишени от Божията слава” /Рим. 3:23/. Спомнете си и каква е жената, която плаче в нозете на Исус в дома на фарисеина Симеон Прокажени. Тя е блудница, проститутка. Но Христос не я нахока, не я отпрати, не я пренебрегна дори. Напротив – даде именно нея за пример на своя домакин. Изтъкна му, че точно тази жена заслужава Божията милост. „Затова казвам ти: прощават ѝ се многото грехове, задето много обикна; а комуто малко се прощава, той малко обича.” – четем в евангелието от Лука 7:47. Блудницата стои със съкрушено сърце пред Господа и без думи Го моли за помощ. С цялата обич, на която е способна в този момент. Не случайно и апостол Павел пише, че „Дето пък се умножи грехът, благодатта се яви в голямо изобилие.” /Рим. 5:20/. А ето какво ни казва св. Йоан Златоуст по въпроса за обвързването на нашата греховност и молитвата: „Не говорѝ: аз съм грешен, нямам дръзновение, не смея да се моля. Който не мисли, че има дръзновение, тъкмо той има дръзновение; а който мисли, че има дръзновение, той е изгубил дръзновението си, подобно на фарисея. Който счита себе си за отхвърлен и презрян, той особено ще бъде чут подобно на митаря. Погледни колко примери имаш за това: хананейката, митаря, разбойника на кръста. Ако всеки от тях беше казал: аз съм грешник, срамувам се и затова не трябва да пристъпвам с молба, не би получил нищо. Но понеже всеки от тях не гледал на множеството свои грехове, а на богатството на Божието човеколюбие, то добивал дръзновение…”
Ако се стараем да живеем според Евангелието, ще се научим и да се молим по евангелски. Тогава и животът ни ще стане по-пълноценен. Апостол Павел ни уверява, че можем да стигнем дори дотам, да си общувам непрекъснато с Господа.
На църквата в Солун той пише: „Непрестанно се молете.” /1 Сол. 5:17/. В този смисъл е и призивът на св. Григорий Богослов по-често да мислим за Бога, отколкото вдишваме въздуха. Тоест – идеалът е целият ни живот да стане пропит от молитвата. Точно така са живели светците. Те не са отделяли специално време за Бог – те постоянно са били в Неговото присъствие, намирали са се в непрестанен диалог с Господа. „Живеейки под Неговия взор – пише отец Жак Филип – ще бъдем свободни.
Прекалено често живеем пред погледа на другите /изпитвайки страх да не бъдем осъдени или желание да се възхищават от нас/, или пред нашия собствен поглед /на самосъжаление или самоосъждане/, но ние ще постигнем вътрешна свобода единствено, когато се научим да живеем под любящия и милосърден поглед на нашия Господ.”
Ще завърша срещата ни със стихотворение, което се надявам да ви докосне и емоционално:
А ИМАХ ВРЕМЕ
А имах време да поседна с Теб
и в думите Ти тихо да остана,
да виждам през разтворено небе!
Това е най-прекрасната покана –
за радост по средата на деня,
когато са помръкнали мечтите
и се пристягат хиляди сърца
от липсата на истинския смисъл.
В очите Ти да видя вечността –
как никнат мисли носещи утеха,
че винаги сме Божии деца,
дори когато нямаме успехи.
При Тебе да усетя пролетта –
живеца на изгубена надежда
по пътища от хорска суета.
Да ме докосне Божията нежност!
А имах време да поседна с Теб
и любовта Ти в мене да рисува!
Но… тръгвах бързо, тичайки напред,
където всяка обич се търгува.
Благодаря, ви, че отново бяхме заедно в ефира на нашето християнско радио. Надявам се днешната ни тема да ви е била полезна и интересна. О сърце ви желая кураж и смелост в молитвения живот. Имайте дръзновение и не се страхувайте да рискувате. За другото Бог ще изпрати благодат. До скоро!
08.02.2024 г.
