Здравейте, скъпи слушатели! Аз съм Румяна Попова-Бакърджиева и се включвам на живо от нашето студио. Днес е точно 40-тият ден от Възкресение Христово по Григорианския календар. Тази година в западната църква отпразнувахме Великден на 9-ти април и ето, че почти неусетно измина този пасхален период от годината. Принципно точно днес е Възнесение за всички римокатолици, но тъй като е работен ден тук в България, официално ще го отпразнуваме – включително и литургично – в неделя – на 21-ви май. За християните по източен обред Възнесение ще бъде на 25-ти май. В униатската източна църква винаги празникът си е в четвъртък, точно 40 дни след Възкресение Христово
Иска ми се днес да си поговорим именно за Възнесението на нашия Господ. И затова защо е толкова важно то за нас.
Струва ли ви се, че в този празник има нещо тъжно? На мен да… Представете си само как са се почувствали учениците на Исус там, на Елеонската планина! Първо те са изживели истинска драма покрай залавянето, изтезанията, разпъването и смъртта Му. Били са ужасно объркани и сякаш само за няколко часа целият им живот е изгубил смисъл и посока. После се е случило чудото на празния гроб и явяването на Христос пред очите им – дошъл, показал раните Си, пил и се хранил заедно с живите… След кратката тридневна раздяла обаче отново бил с тях. И пак им говорил, пак ги поучавал, пак усетили радостта от Неговото присъствие. Но… това отново се оказало само временно. 40 дни по-късно Исус пак ги напуснал… Не е ли много тъжно? Не е ли равносилно на сол в една дълбока рана, която тъкмо е взела да заздравява? Ако бяхме там аз и вие, нямаше ли да плачем, че пак ще се лишим от Този, Който говори с власт и Който толкова ни обича?! Раздялата при всички случаи е била мъчителна за апостолите. А колко повече за света Дева Мария – тя за втори път трябва да преживее раздялата със своя Син!
Но евангелистите не ни описват наличието на такава тъга при Възнесението. Сякаш никой не е тъжен. Може би защото всички вече до известна степен са били подготвени от Господа за това важно събитие. Евангелист Йоан цитира думите на Исус пред учениците Му малко преди да бъде заловен от юдеите: „Ами ако видите Сина Човечески да възлиза там, дето е бил по-преди?” (Йоан 6: 62). Четиридесет дни след Възкресението Си Исус многократно се явява на Своите хора, говори с тях, разяснява им доста неща за Царството Божие. В началото те се страхуват и не Го разпознават, сякаш имат люспи на очите си. Но в последствие се научават да Го виждат в Неговото славно тяло. И постепенно Той отваря ума им.
А непосредствено преди да се възнесе в слава, Исус им споделя: “За вас е по-добре Аз да Си замина: защото ако не Си замина, Утешителят няма да дойде при вас; ако ли замина, ще ви Го пратя“ (Йоан.16:7).
Тези думи на Господа можем да ги съотнесем към всичко онова, което ще се случи нататък с апостолите и с повярвалите по тяхното свидетелство хора. Сякаш на Елеонската планина Исус казва на Своите ученици следното:
„Предстоят ви изпитания, защото ще проповядвате Словото Ми. В света скърби ще имате. Светът ще се възрадва, а вие ще бъдете скръбни (Йоан.16:20) и ще имате нужда някой да ви утеши и укрепи. Затова ще ида при Отца и ще ви изпратя Духа Утешител. Тебе, Петре, ще те поведат там, дето не искаш, ще те хвърлят в тъмница и ще те предадат на четири четворки стражи да те пазят (Деян.12:4), а в Рим вече е готово дървото за твоя кръст. И ти, Якове, пръв ще видиш над главата си меч заради Моето име. Тебе, Йоане, ще изпратят на изгнание в страна далечна, на остров Патмос. Теб, Андрее, те очаква кръст в Ахайя, а теб, Филипе – в Йерапол; тебе Вартоломее ще разпнат в Армения и кожата ти ще одерат. Тома ще избодат с копия в Индия. А Етиопия е приготвила мъки за Матей. Всички ще пиете страдалческа чаша и ще ви е нужна утеха. Затова отивам при Отца – да ви изпратя Утешителя, Светия Дух, Който ще пребъде с вас и ще ви направи безстрашни. Затова ви казвам, по-добре е Аз да си отида. Мнозина подир вас заради Моето име, също ще претърпят много и различни мъки и смърт – едни с камъни ще пребият, други с меч ще посекат, с огън ще изгорят, за храна на зверове ще ги хвърлят, парче по парче ще ги насекат. А други и без такива страдания ще се превърнат в мъченици заради любовта си към Мене. Те ще презрат целия свят и ще се отрекат от себе си – някои ще отидат по пустинни места, други в манастири – за подвизи, и всички те ще имат нужда от Божията помощ и утеха. Затова отивам при Отца да им пратя Утешител. Мнозина от вярващите в Мене ще поискат да живеят благочестиво, но ще бъдат гонени (2 Тим. 3:12), тормозени и измъчвани. И всички тях ще трябва да утешавам. Затова отивам при Отца, да им изпратя Утешителя. Ако Аз не отида, Утешителят няма дойде (Йоан.16:7), затова по-добре е Аз да отида“.
Така че учениците още тук, на Елеонската планина, осъзнават, че Възнесението на Исус е пак от любов към всички нас.
Господ не си отива от тях, за да се почувстват отново сиротни без своя Пастир, а за да им изпрати Духа на Утехата. Та нали целият живот на Божия Син и всичките Му деяния са всъщност винаги за наша полза и за наше спасение! Така и Възнесението Му се случва отново за наше добро. От любов Господ слезе при нас от Небето и, като поживя тук, от любов към нас положи душата Си на Кръста. Никога не трябва да забравяме думите от Евангелието на Йоан: “Бог толкова обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всеки който вярва в Него да не погине, а да има живот вечен“ (Йоан.3:16). Ако тези думи се запечатат в ума и сърцата ни, ние никога няма да се чувстваме изоставени и самотни.
Събитието на Възнесението на Елеонската планина е описано от евангелистите Марк – в глава 16 и Лука – глава 24, както и в Деяния на апостолите – в първа глава.
Но за Възнесението на Христос е пророкувано още в Стария завет. В псалм 46-ти четем: „Бог възлезе при възклицания, Господ възлезе при тръбен звук”. А в 17-ти псалм се казва: „Наведе Той небесата и слезе, – и мрак под нозете Му. И седна на херувими, полетя и се понесе на ветрени крила” ( Пс. 17: 10-11).
Още преди Своите страдания Исус говори за възнасянето Си на учениците и думите Му са предадени от евангелист Йоан: „Излязох от Отца и дойдох на света; пак оставям света и отивам при Отца” (Йоан 16:28). И още: „Никой не е възлязъл на небето, освен слезлият от небето Син Човеческий, Който пребъдва на небето.” (Йоан 3: 13).
В апостолските послания също има места, в които се споменава Възнесението. В първото си писмо до Тимотей ап. Павел пише: „Бог се яви в плът, засвидетелствуван бе от Духа, показа се на Ангели, проповядван биде на народи, приет с вяра в света, възнесе се в слава.”(1Тим. 3: 16).
А на ефесяните той обяснява, че Отец е поставил възкръсналия Христос от дясната Си страна на небесата по-горе от всяко началство и власт, сила и господство и от всяко име, с което се именуват не само в тоя век, но и в бъдещия, и е покорил всичко под нозете Му (Еф. 1:20-22).
Апостол Петър също свидетелства, че Христос, „като се възнесе на небето, е отдясно на Бога“ (1 Петр. 3:22).,
Св. Стефан непосредствено преди мъченическата си смърт поглежда към небето и вижда „славата Божия и Иисуса да стои отдясно на Бога.“ (Деян. 7:55).
Но защо Христос се е възнесъл именно на четиридесетия ден след своето Възкресение?
Когато отваряме Библията, забелязваме, че в историята на нашето спасение числото 40 се повтаря многократно, особено около важни събития. То бележи винаги някакъв по-специален период, в който човек или група хора трябва да се подготвят за нещо значимо.
40 дни и 40 нощи е валял дъждът при Потопа (Бит.7). Четиридесет-дневен е постът, обявен от царя на Ниневия при посещението на града от пророк Йона. (Йона 3). Моисей стои на планината Синай 40 дни и 40 нощи преди Бог да изпише скрижалите с 10-те Божии заповеди /Изх. 34:28/. 40 години Божият народ върви през пустинята, за да бъде изпитан и да се смири в сърцето си /Втор. 8:2/. 40 години израилтяните ядат манна небесна преди да пристигнат в Обетованата земя, където текат мед и мляко. 40 дни Илия крачи към планината Хорив /3 Цар. 19:8/. В Първа книга Царства четем за това, че Голиат излизал 40 дни срещу израелската войска и се подигравал с нея, бидейки сигурен, че ще победи всекиго, който дръзне да се изправи срещу него. Но когато на 40-тия ден Давид наистина му се опълчил, Голиат претърпял загуба от този, с когото бил самият Бог. В Деяния на апостолите пък се разказва за чудното изцеление, което Петър и Йоан извършили с Божията помощ над един хром човек, страдащ от парализа 40 години.
Числото 40 е съществено и в живота на Божия Син. Четиридесет дни след раждането си Исус е представен пред Бога в Йерусалимския храм, където Го поема старецът Симеон. Четиридесет дни след кръщението Си в река Йордан, Господ побеждава дявола при трите изкушения в пустинята. Четиридесет дни след Възкресението Си Той се възнася на небесата.
С акта на Възнесението Си Христос възнася на небесата и нашата човешка природа.
Важен детайл при Възнесението на Исус е това, че Той благославя учениците Си. Евангелист Лука пише: „като дигна ръцете Си, благослови ги. И, както ги благославяше, отдели се от тях и се възнасяше на небето. (Лука 24: 50-51). Христос благославя апостолите не преди своето Възнесение, а по време на възхождането Си: „както ги благославяше, отдели се от тях и се възнасяше на небето”. С това Иисус показва, че ще остане завинаги благославящ Своите хора, изпращайки им изобилна и безгранична благодат. В Деяния на апостолите четем: „и като рече това, както Го те гледаха, Той се подигна, и облак Го подзе изпред очите им. И докле гледаха към небето, когато се Той възнасяше, ето, застанаха пред тях двама мъже в бели дрехи” (Деян. 1: 9-10). Христос се скрива, а верните ученици дълго стоят и с изумление се вглеждат в чистото небе. Внезапно пред тях се повяват два ангела като им казват: „Този Иисус, Който се възнесе от вас на небето, ще дойде по същия начин, както Го видяхте да отива на небето.” (Деян. 1: 11).
Известно време свидетелите на Възнесението не могат да дойдат на себе си, което е напълно разбираемо. И ние да бяхме там, щяхме да останем безмълвни и вглеждащи се в Небето. А ангелите им дават кураж, че Исус ще се върне, говорейки за Неговото Второ пришествие в слава в деня на Страшния съд.
За този ден на Второто Пришествие има пророчества още в Стария завет. Пророк Даниил казва: „Гледах в нощните видения, и ето, на небесни облаци идеше сякаш Син Човеческий, дойде до Стария по дни и биде доведен при Него” (Дан. 7: 13). Именно към това пришествие се отнасят и думите на самия Христос: „и ще видят Сина Човеческий да иде на небесните облаци със сила и слава голяма” (Мат. 24: 30).
Важни са и още едни думи на Исус към учениците при Възнесението Му, цитирани в евангелието на Лука: „Аз ще изпратя обещанието на Отца Ми върху вас; а вие стойте в град Иерусалим, докле се облечете в сила отгоре” (Лук. 24: 49). Св. Лука привежда тази Исусова наредба и в книгата Деяния на апостолите: „Не се отдалечавайте от Иерусалим, а чакайте обещанието на Отца”(Деян.1: 4). И още: „Но ще приемете сила, кога слезе върху ви Дух Светий; и ще Ми бъдете свидетели в Иерусалим и в цяла Иудея и Самария, и дори до край-земя” (Деян.1: 8).
Както се вижда, апостолите получили нареждане да се върнат в Иерусалим, където да останат до празника Петдесетница. И те спазили Христовата заповед. Св. Лука подчертава, че се връщат, но не как да е, а „с голяма радост”. Какво излиза всъщност – че тъгата от раздялата им с Господа е била изместена от чувство на голяма радост. Явно още там, на Елеонската планина, те осъзнават смисъла на своята нова раздяла с Исус – Смисъл, който си заслужава тази временна разлъка, защото отново ще видят своя Господ и ще бъдат с Него завинаги. Въпреки че се лишили от Христос, тяхната радост била безпределна. Нали сам Той ги уверил: „И кога Аз бъда издигнат от земята, всички ще привлека към Себе Си” (Йоан 12: 32).
Ако учениците не бяха послушали Исус и се бяха отправили със скръб всеки към своя си дом, те нямаше да получат безценния дар – Светия Дух – и нямаше да станат членове на Тялото Христово. Четейки историята им след Христовото Възнесение, си даваме ясно сметка колко важни са послушанието и упованието за всеки вярващ човек. Послушни на своя Господ, апостолите се върнали в горницата и приели Светия Дух.
В една своя проповед за Възнесение преди няколко години папа Франциск ни насърчи и ние да бъдем като тях, казвайки: „Да бъдем мъже и жени на Възнесението… Както в началото Възкръсналият Христос изпраща своите апостоли със силата на Светия Дух, така и днес Той ни изпраща, със същата сила, за да даде конкретни и видими знаци на надежда… Задачата, която Исус поверява на една малка група обикновени и без големи интелектуални способности хора изглежда твърде смела! Въпреки това тази слаба дружина, незначителна пред големите световни сили, е изпратена да разгласява Христовото послание на любов и милосърдие по всички краища на света… Мисията, която Исус поверява на апостолите, изисква сътрудничеството на всички нас… Всеки, по силата на полученото Кръщение, има от своя страна задължението да известява Евангелието… Исус ни дава надежда, отваряйки вратите на небето.”
След Втори Ватикански събор Църквата постоянно повтаря чрез Своите епископи и свещеници, че всички ние, включително аз и вие, скъпи слушатели, сме призовани да бъдем своеобразни Христови апостоли. Там, където живеем, работим, общуваме, можем да сме свидетели на Господа.
Защото и ние сме приели благодатта, дадена чрез смъртта и възнесението на Исус.
Но от нас се иска даже повече, отколкото от апостолите – да имаме вяра, без да сме видели с очите си като тях. Чиста вяра. Да приемем, че всичко това, за което четем в Библията, действително се е случило и пряко ни касае. Да осъзнаем истината, че без Бога не можем да правим нищо. Затова обаче ни е много необходима силата на Духа Утешител.
Ще цитирам и едно слово на папа Бенедикт XVI по случай празника Възнесение от 2009-та година, в което той ни напомня, че Христос винаги присъства между нас: „Въпреки всичко, Господ остава в човешката история и близо до всеки един от нас, за да води нашия християнски път… Църквата не е родена и не живее, за да замести отсъствието на своя „изчезнал” Господ, а точно обратното: намира смисъла за своето съществуване и мисия в постоянното и невидимо присъствие на Исус, което се осъществява чрез силата на Неговия Дух. Затова можем да кажем, че Църквата няма мисията да подготви завръщането на „отсъстващия” Исус, а да живее и действа исторически и екзистенциално за известяване на „славното Му присъствие”. (Литургия в Касино, 24 май 2009)
В Катехизиса на Католическата църква четем: „Исус Христос, след като влезе веднъж в небесното светилище, се застъпва непрекъснато за нас като посредник, който ни осигурява постоянно изливането на Светия Дух върху нас” /667/
Божият Син ни е обещал, че там, където двама или трима са събрани в Негово име, и Той е между тях. Любовта Му към нас е огромна. Не може да се измери. Дошъл е тук в плът и е изживял своя земен живот, само защото ни обича и иска да ни излекува, да възвърне счупените ни от греха крила. И ние отново да можем да политнем към Небето. Ние копнеем да полетим, да се издигнем нагоре, „защото тук нямаме постоянен град, но бъдещия търсим“, както е написано в посланието до евреите. Копнеем да се издигнем в небесните простори, но изпълнената ни с грях природа ни тегли надолу и не ни дава възможност да се откъснем от земното.
Христос слезе на земята именно затова – да ни освободи от тежестта, от бремето на греха и да ни отвори път към небесата. Всички сме виждали как е изобразен Той на иконата на Възкресението – Слизане в ада: стои в центъра и подава ръка на старозаветните праведници, та един по един да ги изтегли от ада. По същия начин Христос извежда нас, повярвалите в Него, към рая чрез Своето Възнесение.
Там, на Елеонската планина, Той завършва делото на нашето спасение, като окончателно побеждава смъртта чрез Възнасянето Си при Своя Небесен Отец. Въздига човешкото естество и завинаги го съединява с Бога.
Исус можеше да се завърне при Отца по много начини, включително и просто да изчезне. В Евангелията има моменти, когато Той внезапно става невидим и се изгубва от хорските погледи, както например при срещата с Неговите ученици по пътя за Емаус. Но вместо това, при възнесението Си Той буквално се издига в облаците пред очите на свидетели, отдалечавайки се в небесата. Всичко това, разбира се, не е случайно и има своята важна педагогика както за апостолите, така и за всички нас, които сме повярвали по тяхното свидетелство.
Нашият Господ се издига в Небето, за да ни приготви и жилища там – на мен и на вас, в дома на Нашия Отец. Давате ли си сметка колко голямо е това Божие обещание?! Ние обикновено много се радваме, когато някой ни обещае примерно повишение в работата или някаква награда. Вярваме му и се стараем да заслужим това доверие. А тук има несравнимо повече от това – обещание, което сам Господ ни е дал! На всекиго от нас е обещан вечен живот в онази радост, която око не е виждало, ухо не е чувало и на човек на ум не е идвало. Иска се само да обичаме Исус. Как може да бъде беден този човек, който обича Господа?!
И така, аз започнах днешната беседа с това, че Възнесение често ми се е струвало като едно тъжно събитие… Но истината е, че Бог никога не ни е напускал. Ние сме тези, които забравяме за Него и Го изоставяме. Често така ни поглъщат нашите ежедневни дела, че започваме да живеем сякаш вечният ни дом е тук, на земята. Стремим се към земни богатства, към земна слава, към земна власт. А всъщност всичко това е преходно и ще отмине. Можем да осъзнаем обещанията на Господ само с помощта на Светия Дух. Точно Той превръща бедните рибари в безстрашни Христови апостоли и те стават странници на този свят. Превръщат се в хора, които само минават през света и той не може да ги задържи. Защото преходните блага и събития нямат никаква власт на онзи човек, който е осъзнал, че „нашето жилище е на небесата” (Фил. 3:20), „Знаем, че когато земното наше жилище, тая хижа, се разруши, ние имаме от Бога дом на небесата, жилище неръкотворно, вечно. Затова и въздишаме, като копнеем да се облечем в небесното си жилище.” – споделя ап. Павел във второто си писмо до коринтяните (2 Кор. 5:1-2).
Когато бил открит от едни пастири да живее в скалите на планината, свети Иван Рилски бил запитан от тях: „Кой си ти, откъде си, и как си дошъл тук? Какъв е животът ти и кое е родното ти място?“. Отговорът му бил: „Според апостола, моят живот е на небесата, отдето очаквам Спасителя. Отечеството ми е горният Иерусалим.“
Ако наистина сме повярвали в спасителното дело на Христос и Го следваме като наш Господ, ние също ще живеем като странници и грехът няма да може да ни погуби. Ще мислим за вечните, а не за преходните неща. Веригите на света няма да имат власт над нас.
Много ме докоснаха думите в едно есе, посветено на Възнесение Христово, от един български православен свещеник, който служи тук, в София и ще си позволя да ги цитирам: „Християнинът не може да бъде малък човек. Той трябва да има огромно сърце, защото онова, което му предстои, е огромно – любовта на Бога, в която се надява да живее. Така че каквото и да ни се случва в този живот, нека го приемем великодушно. Ние просто минаваме оттук на път за вкъщи. Напредваме към обятията на Небесния Отец. В тези обятия всъщност е смисълът на човешкото съществуване. И без тези обятия, каквото и да ни предлага животът – няма смисъл.”
Благодаря ви, скъпи слушатели, че отново бяхме заедно. На тези от вас, които ще празнуват Възнесение Господне в неделя, желая благословен празник. Нека се молим на нашата Майка в Небето – Дева Мария, в чийто месец се намираме – да ни измоли благодати и да ни пази от всяко зло.
София, 18.05.2023 г.
