София, 12.09.2024 г.
Здравейте, скъпи слушатели на радио „Аве Мария” от мен Румяна Попова-Бакърджиева. Драго ми е отново да бъдем заедно в ефир, както всеки четвъртък по това време. Надявам се, че темите, които разглеждаме в моята рубрика, са ви полезни и интересни. Винаги се радвам на обратна връзка от Ваша страна и благодаря от сърце на всички, които ми пишат и дават идеи за нови предавания.
Днес ще си поговорим за чистотата на сърцата ни. И когато засягаме тази тема, веднага ни изплуват едни ключови думи на самия Господ Исус Христос, изречени в проповедта Му на планината: „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога” /Мат. 5:8/. Това е едновременно и обещание, и предупреждение към всички нас. Ако в сърцата ни няма злоба, няма корист, няма двуличие, обида и омраза, ако живеем смирено в Божието присъствие, то за нас ще е съвсем естествено един ден да видим Бога лице в лице. Но ако робуваме на отровни чувства и желания, сами ще се лишим от тази привилегия. Защото не е възможно да заблудим Господа. Той отлично знае какво точно има в сърцето на всекиго и се е принесъл в жертва както за моите, така и за вашите грехове. Писано е, че Бог не гледа на лице, а на сърце /Рим. 2:11/.
За древните евреи сърцето е символизирало целия „вътрешен човек“ с неговата нагласа и воля. Сърцето е източник на нашите реакции и стремежи. Затова блажени са онези, чийто вътрешен център е чист и неопетнен. Чистите по сърце се познават по това, че от дълбочината на тяхната душа излизат навън добри думи, кротки обръщения, мили обноски, братолюбиви дела. Сам Исус е казал, че „Добрият човек от доброто съкровище на сърцето си изнася добро.” /Мат. 12:35/.
Много хора обаче само се опитват да имитират добротата, докато отвътре не са напълно чисти. Но Бог не се задоволява с такава външна нравственост. За Него е важно какво пазим вътре в сърцето си. Да, ние може да изглеждаме благочестиви и доста хора около нас да ни сметнат реално за такива, но в същото време да изпитваме негативни настроения и чувства до степен, че да не понасяме никого. Дори нещо повече – откровено да мразим не един или двама души от обкръжението си. И реално да се оприличим на фарисеите от Евангелието, които Исус нарича „варосани гробници”, пълни с лицемерие, и да имитираме смирение и кротост, любов и състрадание, но всъщност в душите ни да владее злото.
На тези библейски персонажи Господ противопоставя образа на апостол Натанаил, у когото няма лукавство. Христос усеща чистотата на неговото сърце и искреността, която си проличава в думите му – без притворство, без никакво двуличие /Ин. 1:47/. И затова Господ призовава Натанаил да бъде Негов ученик.
Сигурно и вие от вашия житейски опит знаете, скъпи слушатели, колко често хората си слагат маски и играят различни роли в зависимост от дадената ситуация и целите, които си поставят. Напълно съзнателно. Но какви са всъщност те, можем да разберем по това как реагират в непредвидени и опасни ситуации. Показателна за всекиго от нас е спонтанната ни реакция в момент на изненада. Тя ще покаже истинското ни лице.
Ако сега някой неочаквано за мен ме обиди, аз мога да реагирам по начин, който да е напълно различен от това, което по принцип демонстрирам и от устата ми да се излеят обиди, дори ругатни. Да, навярно по-късно ще се опомня и дълбоко ще съжалявам за реакцията си, даже ще отида да се покая. Но нека се запитаме какво би станало, ако също и вечността нахлуе по този начин – съвсем внезапно – и нямаме никакво време за последващо разкаяние? Исус ни е предупредил, че Царството небесно ще дойде именно така – като крадец нощем, и ние няма да имаме време да си нахлузим маските на благочестието. А и ще бъде безсмислено.
За нас като Божии чеда е важно да очистим самия източник на нашите реакции – именно сърцето си, така че цялата ни спонтанност да се промени. И без никаква преднамереност да реагираме напълно адекватно на християнската ни формация. Да постъпим така, както би постъпил сам Исус.
Тази вътрешна промяна в нас обаче може да стане само чрез Божието действие, за което да отворим щедро сърцата си. Да го искаме, да го чакаме, да го търсим. И да помним, че „невъзможното за човеците е възможно за Бога” /Лука 18:27/. В посланието си до филипяните апостол Павел възкликва: „Всичко мога чрез Христа, който ме укрепява.”/Фил. 4:13/. Бог ни праща благодат да очистим сърцата си. Но разбира се това няма да се случи лесно и изведнъж. Вътрешната промяна е плод на усилия и от наша страна, на воля и многобройни битки със стария човек в нас, който винаги е склонен към грях. В посланието до евреите четем: „В борбата си против греха още не сте се противили до кръв”. Авторът на това послание иска да ни предупреди колко дълга и болезнена е битката със старата ни склонност да грешим. Всеки ден ще бъдем подвеждани и от нечистите духове, които ще ни се представят в образ на светлина.
Светците отлично са знаели колко важна е тази вътрешна промяна на сърцето. Св. Катерина Сиенска била много привързана към 50-ти псалм, в който се казва: „Сърце чисто създай в мене, Боже“. И един ден тя имала мистично преживяване, в което Господ се приближил към нея и взел физическото ѝ сърце. По-късно ѝ вложил ново сърце, Неговото собствено, и ѝ казал: „Давам ти Моето сърце, за да можеш да живееш с него вечно“. Подобно навярно е и преживяването на. aп. Павел, след което той възкликва: „И вече не аз живея, а Христос живее в мене“ (Гал. 2:20).
Всъщност основният източник на нашата автентична идентичност е самият Бог. Свети Августин дори смята, че Бог е по-вътрешен в нас, отколкото ние самите в себе си. Бог е сърцето на моето сърце. И ако животът ми е вкоренен в Бога, тогава ще виждам всичко така, както го гледа Той – като твърде добро.
За да стигнем до това състояние обаче, трябва да се очистим от страстите – от онези чужди съставки, успели да влязат вътре в сърцето ни след грехопадението на Адам и Ева.
Чистият по сърце почти е постигнал онази първоначална невинност, която са имали първите хора преди да послушат дявола. Когато те се поддават на изкушението и прекъсват връзката си на доверие и общение с Бог, грехът навлиза в историята на човечеството. Последиците стават ясни веднага. Първичната чистота изчезва. От този момент нататък вече не сме способни да стоим близо до Бог. Мъжете и жените започват да прикриват голотата си. Лишени от светлината, която идва от съзерцаването на Господа, те виждат всичко около себе си превратно. И започват отново да викат за помощ към своя Създател. В Псалмите чуваме молбата, с която човечеството от дълбините на сърцето си се обръща към Бог: „Кой ще ни покаже добрини? Яви ни светлината на лицето Си, Господи!“ (Пс. 4:7).
Четейки историята на спасението многократно се удивяваме и на това колко закоравели са сърцата на евреите. Те искат Божията помощ, но щом я получат, не могат да я оценят и често отново и отново се обръщат срещу Бога. А Той чрез пророците, които им праща, многократно ги призовава към послушание, търпение и покаяние. В книгата на пророк Йоил четем: „Но и сега още казва Господ: обърнете се към Мене от все сърце с пост, плач и ридание. Раздирайте сърцата си, а не дрехите си, и се обърнете към Господа, вашия Бог; защото Той е благ и милосърден, дълготърпелив и многомилостив, и съжалява за злочестината.” /Йоил 12:12-13/
Векове по-късно положението не е особено променено, когато сам Божият Син лично проповядва на евреите. Към фарисеите са отправени Неговите изобличителни думи: „…сърцето на тия човеци е закоравяло, и с уши тежко слушат, и затворили са очите си, за да не би някога с очи да видят и с уши да чуят, и със сърце да разберат, та да се обърнат, и ги изцеря“. /Мат. 13:15/. И още: „Лицемерци, добре е пророкувал за вас Исаия, казвайки: тоя народ се приближава до Мене с устата си и Ме почита с устните си, а сърцето му стои далеч от Мене” /Мат 15:7-8/.
Исус учи апостолите да бъдат внимателни към какво привързват сърцата си, за да не заприличат на фарисеите: „Не си събирайте съкровища на земята, дето ги яде молец и ръжда, и дето крадци подкопават и крадат; но събирайте си съкровища на небето, дето ни молец, ни ръжда ги яде, и дето крадци не подкопават и не крадат; защото, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви.” /Мат. 6:19-21/
Да, скъпи слушатели, сърцата ни могат да бъдат привързани към истински, но и към фалшиви богатства. Ако човек на всяка цена търси слава, власт, почит, уважение и към тях привърже сърцето си, той ще е готов на всичко, за да ги придобие и запази. Същото е и с парите и имотите – те могат да станат идоли в живота ни и да им принасяме време, здраве, сили и дори човешките си отношения. Навярно сте срещали такива хора, жертващи всичко за временни блага. Те търсят другия човек само дотолкова, доколкото могат да се възползват от него. У всекиго виждат единствено средство за себевъзвеличаване и самообогатяване. За такива личности трудно можем да използваме определението „приятел” в истинския смисъл на тази дума, а още по-малко прозвището „брат”.
Докато напротив – онзи, който е придобил чисто сърце, вижда у другия човек наистина свой ближен и винаги търси да разпознае в него заложения Божи образ. Даже и когато го вижда да извършва грехове. Чистият по сърце осъзнава, че грешникът срещу него вътрешно е добър и е създаден прекрасен, но заради греховете си изглежда зъл и от него „излизат зли помисли, убийства, прелюбодеяния, блудства, кражби, лъжесвидетелства, хули” и това го осквернява. /Мат. 15:17-20/. Чистият по сърце не търси чуждите слабости, въз основа на което да изтъква самия себе си. Няма за цел да уязви ближния си, сочейки му неговите грешки със злорадство. Чистият по сърце не умее да бъде циник. Защото циникът е човек, който вижда мрак във всичко красиво, добро и просто. Търси под вола теле, както се казва в една българска поговорка. Имайки нечистота в себе си, той я открива и у околните. Но „няма човек, който да може да съди за тайните на човешкото сърце” – казва света Катерина Сиенска. Ние не знаем какво има в сърцето на брата ни и не ни е дадено да съдим за това. Друг е истинският Сърцеведец.
Да имаш чисто сърце означава да притежаваш сърце като това на Христос, приело върху себе си всичкия гняв и ненавист на човеците и заедно с това преливащо от любов.
Но как се придобива то? Какъв е пътят?
Повечето духовници ни съветват като изходна точка да започнем с редовно четене на Божието Слово. Всеки ден поне по няколко стиха. Така малко по малко Бог ще ни се разкрива и ще очиства сърцата ни. Когато разказва на учениците си притчата за лозата, Господ ги уверява: „Вие сте вече чисти чрез словото, що съм ви проповядвал“ (Иоан. 15:3). Чрез Словото и ние ще започнем да Го виждаме – най-напред на духовно ниво. А после ще Го разпознаваме и в хората около нас – в страдащите, в болните, в онези, които се жертват за другите. Ще ни идва отвътре, по напълно естествен начин, да вдигаме и по-често ръце и очи към небето. Да отделяме време за разговор с Бог. Света Майка Тереза от Калкута навързва нещата ето така: „Бог говори в тишината на сърцето. И ние слушаме… Плодът на молитвата ти е твоята вяра. А плодът на вярата е любовта. Плодът на любовта е служението. Плодът на служението е душевният мир. Затова трябва да се молим, за да имаме чисто сърце. Тогава ще видим Бог. А щом видим Бог, ще започнем да се обичаме един другиго.”
Бог изначално ни е вложил този стремеж да искаме да Го видим. Това е естествен наш стремеж. И възгласът в литургията „Горе сърцата” всъщност е призив да сторим това, което е напълно естествено за нас. Ако сме автентични, ние ще бъдем искрено запленени от Бога. Както казва свети Августин: „Ако Бог е на първо място, всичко друго е на своето място.” Нашите способности и таланти ще действат така, както Бог е замислил да действат. И ние ще имаме дръзновението да изоставим всичко онова, което ни изцежда духовно и ни отдалечава от нашия Създател. Тогава вече нищо няма да има значение пред чудото на Бога. Да имаш чисто сърце означава да станеш обновен човек, възстановен в първоначалното си призвание.
Там, вътре в сърцата ни, се случва голямата битка за нашето спасение. Външните ни действия, целият ни живот, който е на показ, може да заблуди другите хора, и дори нас самите, защото е възможно доста да сме си повярвали. Но няма как да излъжем Бог. Той е сърцеведец и за Него истината е там, дълбоко в сърцето на всекиго от нас. Ако моето сърце Му принадлежи, всичко е възможно за мен. Но ако в него има тъмни места, места, които съм си запазила неприкосновени или още по-лошо – отдала съм ги на чужди богове, на различни видове съвременни идоли – тогава съм в огромна опасност. „От всичко, що е за пазене, най-много пази сърцето си, защото от него са изворите на живота.” – четем в Притчи Соломонови /Притчи 4:23/.
Щом забележим в себе си злоба, завист, осъждане, ропот, трябва да осъзнаем, че нямаме чисто сърце. И че не Бог, а друг владее там. Защото, както пише св. Алфонс де Лигуори „Господ не живее в неспокойните сърца.”.
На учениците си преди да се възнесе на Небето Исус казва следните много ценни думи: „Да се не смущава сърцето ви; вярвайте в Бога и в Мене вярвайте. В дома на Отца Ми има много жилища. Ако да нямаше, щях да ви кажа. Отивам да ви приготвя място.” /Ин.14:1-2/.
Бог знае колко тревожни са сърцата ни, когато дадем място на страстите в тях. Но обещанията Му могат да ни държат будни и да подхранват желанието ни да се очистим от всяка скверност. Никое богатство, никоя почит или слава нямат стойност пред обещанието да имаме жилище в Царството небесно и да съзерцаваме Бога така, както си е. „Око не е виждало, ухо не е чувало и човеку наум не е идвало онова, което Бог е приготвил за онези, които го обичат” – пише ап. Павел в първото си писмо до църквата в Коринт /1 Кор.2:9/. Осъзнавайки всичко това св. Алфонс възкликва: „Какво струва целият свят в сравнение с мира на сърцето?” А в 23-ти псалм четем: „Кой ще възлезе на планината Господня, или кой ще застане на Неговото свято място? Оня, чиито ръце са невинни и сърцето чисто.”
И така, скъпи слушатели, нека размислим сериозно върху днешната ни тема и да се опитаме да вникнем в собствените си сърца. Да ги усетим, да ги чуем, да поискаме да ги сравним с това на Господ Исус Христос. Да ги очистим от всичко, което не е Негово в тях и ги осквернява. Нека сме напълно честни със себе си и с Бога, без никакви маски и лециприятия. Те само ще ни отдалечат от Царството небесно. „А каква полза за човека, ако придобие цял свят и повреди на душата си…”.
Накрая на това предаване ще ви предложа едно стихотворение, което през годините е докоснало много сърца. Може би защото почти съм го изплакала:
ТИШИНАТА ЛЕКУВА
Тишината лекува кървящите рани
и зарастват полека след толкова страх!
Има смисъл в това насаме да останеш
след поредица думи, тревоги и грях.
Тишината отваря пътека навътре –
да проникнеш под маската с цвят на тъга
и да видиш сърцето си в новото утро
как те моли за мир и го иска сега!
Тишината отнема жестокия ритъм,
укротява ламтежа по дребни неща,
а духът ти е лек – като птица полита
и те вдига високо над всичко това.
В тишината дочуваш как твоето име
Някой шепне с любов и подава ръка…
