Здравейте, скъпи слушатели на радио „Аве Мария” в този красив септемврийски ден! Радвам се отново да бъдем заедно в ефир. Аз съм Румяна Попова-Бакърджиева и в следващите двадасетина минути ще бъда на живо заедно с вас, тук, от нашето студио в София.
Тези, които редовно слушат моите предавания, навярно вече се питат каква ще е днешната тема, тъй като напоследък задълбахме в едни от най-съществените въпроси, касаещи духовния ни живот. Говорихме за благодатта, за любовта към ближния, за християнската надежда, за чистотата на сърцето, а след това се съсредоточихме върху тъмната страна – ако мога така да се изразя – на духовния ни път, занимавайки се с въпроси като тези за маловерието и унинието. Днес ще продължим във втората посока и ще ви предложа кратко размишление върху темата за горделивостта.
Горделивостта е посестрима на унинието. Те имат един и същ родител – егоизма. Но проявлението им е в различна посока. При унинието човек се самозатваря, губейки перспективата си за радостен живот, а горделивецът – напротив – търси постоянно одобрение, похвала, самореализация, власт и т.н.
Това обаче е само в най-груби контури. Горделовостта има невероятно много проявления и лица, както и маски, зад които се прикрива. Често тя е трудно разпознаваема и може да бъде усетена само от хора със сериозен духовен опит.
Но нека да започнем отдалече, за да можем да осъзнаем по-ясно какво е горделивост и има ли тя почва у нас? В същността си горделивостта представлява едно сериозно себепоклонение. Можем да кажем дори – култ към самия себе си.
И проявленията ѝ са основно в две посоки –спрямо хората наоколо и спрямо Бога.
При първия вид горделивост личността се самопревъзнася над ближните. Държи се надменно и иска да бъде зачитана, хвалена, да ѝ се оказва уважение. Постоянно търси да демонстрира своето превъзходство над останалите. Често пъти такива хора всъщност са жертви на свой вътрешен комплекс за малоценност, породен още в детството или тинейджърските години. Някой някога ги е тормозил и в душите им е останала дълбока рана, която те сега се опитват да прикрият зад високомерие. Трудно понасят всеки упрек, всеки жест на пренебрежение дори. Постоянно се съревновават с останалите и чувстват, че се намират в някакъв вид конкуренция с тях. И всеки път, когато друг получава похвала, се чувстват много зле. Издигайки непрекъснато самите себе си, горделивците понизяват ближния в сърцето си. Искат да доминират. Да бъдат фактор. Да са в центъра на вниманието.
Те не се гордеят просто с това, че са примерно умни, успели или хубави, а с това, че са по-умни, по-издигнати в обществото или по-добре изглеждащи от другите. Защото ако някой е еднакво богат, умен или добре изглеждащ като мен, аз нямам с какво да се превъзнасям. Нуждая се да бъда повече от него. И именно сравняването ме прави горд: удоволствието да съм над останалите. Затова, докато в света има някой, който е по-мощен, по-богат, или по-умен от мен, той е мой съперник, мой враг. Тук сега изплува в паметта ми приказката за Снежанка и нейната мащеха. Помните я, нали? Защо мащехата толкова силно мразеше своята доведена дъщеря – защото тя беше по-млада и по-красива. И втората ѝ майка не можеше да се успокои, докато не я отстрани от своя живот.
В този ред на мисли става ясно, че порокът на горделивостта разделя хората. Издига прегради помежду им. Ако останалите човешки слабости и грехове, като пиянството например, понякога даже могат да свържат онези, които са им се поддали, то при горделивостта това не е възможно. Тя подхранва омраза.
Другият вид на нейното проявление е спрямо Бог, когато човек се стреми бъде автономен по отношение на своя Създател и да живее независимо от Него. Попадайки в този духовен капан, личността се самообожествява. Започва да живее така, сякаш Бог изобщо не ѝ е нужен. Смята, че сама ръководи и контролира живота си. Такива хора влизат в храма, само за да се похвалят на Господа, а не, за да Му се поклонят. Спомнете си притчата за митаря и фарисея, която Исус разказва на Своите слушатели. Моли ли се наистина митарят, когато изтъква своите достойнства? Има ли изобщо нужда да говори с Бог? Едва ли… Той просто иска да Му се похвали и не го интересува обратната връзка.
Да живееш по този начин си е грях.
Нека си спомним в какво се провини първият човек – Адам. Показа непослушание спрямо своя Създател. Двамата с Ева повярваха на лукавия, че, ако ядат от забранения плод, ще бъдат като Бога. И паднаха в мрежите на злото. Така постъпваме и ние, когато си въобразим, че всичко в този живот си зависи от нас – умът, красотата, здравето, способностите, постиженията… Все едно казваме на Бог, че нямаме нужда от Него, защото сме си самодостатъчни. Започваме да приличаме на онзи, който пръв е предал Бога – Луцифер. Знаем, че той е бил най-светлият и красив ангел, но си е въобразил, че получава своя блясък, красота и добродетели от самия себе си, а не от Божията благодат и щедрост. С тази лъжа той и досега подмамва всички нас.
Пророк Исая пише относно следното относно неговото падение: „Гордостта ти е свалена в преизподнята, с всичкия ти шум; под тебе са червеи за постилка, и червеи са твоя покривка. Как падна ти от небето, Деннице, сине на зората! Разби се о земята ти, който тъпчеше народите.
А в сърце си думаше: ще възляза на небето, ще издигна престола си по-горе от Божиите звезди и ще седна на планината в събора на боговете, накрай север;ще възляза в облачните висини, ще бъда подобен на Всевишния. Но ти си свален в ада, вдън преизподнята.” (Исая 14:12-15).
Нека си дадем ясно сметка, скъпи слушатели, че ако ние притежаваме някаква физическа красота, или мъдрост, или талант – то те са ни дар свише. Ние с нищо не сме ги заслужили и е наистина е грях да си ги приписваме.
Горделивците и от първия, и от втория тип – а често двата типа се съвместяват в една и съща личност – освен, че се превъзнасят над околните и се големеят пред Господа, много дръзко си позволяват да съдят всички около себе си. Проявяват слепота по отношение на своите недостатъци, но отлично виждат тези на околните. Строги са към ближния и снизходителни към самите себе си.
За съжаление това е факт за доста хора дори и вътре в самата Христова Църква. Факт е, че там се формират различни групички, участниците в които започват да се възприемат като хора, притежаващи някакво духовно превъзходство над останалите. Приемат се за по-знаещи, по подвизаващи се, по-вярващи, по-добри във всяко отношение. Другите са посредствени християни, по-незначителни от тях. Такова едно усещане за изключителност, за напредничавост, за богопомазаност, е чиста форма на горделивост, скрита зад маска на духовност. И ако ги попитате за това дали падат в изкушение, може би ще получите отговора, че това почти не им се случва, защото водят богоугоден живот и са верни на Господа.
Отците на Църквата обаче казват, че ако някой не е подложен на сериозни изкушения в живота си, то трябва да се замисли дали пък не е паднал вече в мрежите на дявола. И то, докато си въобразява, че е нещо повече от останалите християни. Дори да притежаваш всички добродетели, щом в теб живее горделивост, вече си на дъното. Добродетелите ти не струват пукната пара. Защото горделивостта ги е отровила. Помислил ли си си, че си нещо особено, вече си попаднал в лукавите мрежи. Ето защо всички опитни духовници ни съветват редовно да си правим изпит на съвестта, често да се изповядваме и причастяваме. Да бъдем будни и бдителни към всяко вътрешно движение сърцето си.
В момента, в който повярвам, че дарът ми, талантът ми, са си мои лични постижения, ги губя. Бог ще вдигне ръката си от мен. Ще замълчи.
От опит пак, скъпи слушатели, мога да говоря за всичко това. Защото съм попадала в този капан. Стремяла съм се да бъда високо в очите на другите хора с моя поетичен талант и когато се бях приела много на сериозно, като голям творец, за дълъг период от време изпаднах в тежка сухота.
Защото исках славата за себе си. А всъщност Бог ми е дарил талант, за да служа с него, не за да го използвам за лично облагодетелстване. Докато се борех да печеля литературни награди, нищо добро не ми се случваше. И едва когато осъзнах грозната истина за своята ужасна горделивост и се прибрах в душата си, за да търся духовните ѝ плевели, да ги откъсна, да се покая, за да мога отново да бъда тази, която Бог иска да съм, вдъхновението отново ме посети.
Но да се върнем пак на ситуацията вътре в Църквата. Сигурно познавате хора, които ужасно съдят за всички и за всеки. И даже си позволяват да дават оценки кой ще се спаси и кой не. Може даже да се случи така, че да накарат някого да си тръгне безвъзвратно от енорийската общност, защото не се вписва в техните представи за добър християнин.
А това е страшно. Нали? Християнинът по подразбиране трябва да вижда у всекиго Божия образ, защото дори и най-последният човек в храма е създаден по образ и подобие на Бога. Но на практика се получава нещо друго – горделивците отлъчват, разделят, създават групи и прегради…
Често ги измъчва следният много важен за тях въпрос: защо някой има повече харизми, а друг по-малко? И си мислят, че този с многото харизми е по-важен в Божиите очи, а другият – по-незначителен. Първият е в привилегировано положение, а вторият в по-неблагоприятно. От подобни погрешни схващания се пораждат конкуренция, завист, напрежение, конфликти.
По плодовете им ще ги познаете – е казал сам Исус. Човекът, който носи Божията искрица в себе си, иска спасението на всички. Не се интересува кой е умен, кой глуповат, кой се облича добре и кой няма никакъв вкус за облеклото си, кой е успял в професията и кой мете улиците, кой служи на олтара като министрант и кой почиства тоалетните в храма… Интересува се от това всеки негов ближен да влезе през портите на рая, защото е уникална личност, която Бог обича с цялата Си любов. И всеки има собствен начин, по който осъществява и проявява Божия образ. Това не означава, че някой е по-добър, а друг по-лош. В духовният живот харизмите служат на Тялото Христово и взаимно се допълват.
Църквата е преди всичко ОБЩНОСТ от взаимосвързани, а не от разделени помежду си личности. Там няма място за конкуренция, завист, злоба и горделивост.
Искате ли да разпознаете дали имате в себе си горделивост? Вижте делата си. Погледнете се обективно, без да се криете зад смекчаващи вината обстоятелства. Те няма да ви помогнат. Заразени сте с горделивост, ако на един или повече от следните изводи отговорите положително за себе си:
- Търсиш похвали.
- Предприемаш дела, които надвишават твоите сили.
- Самоизтъкваш се. Хвалиш се сам.
- Съдиш другите. Злословиш. Подиграваш им се.
- Лесно се обиждаш и се оплакваш, когато някой те онеправдае.
- Не се покоряваш. Нямаш послушание.
- Приписваш на себе си всички добри неща, които ти се случват.
- Трудно или изобщо не приемаш чужди съвети.
- Не търпиш унижение.
- Затрудняваш се да си разпознаваш греховете.
- Коства ти огромно усилие да поискаш чужда помощ.
- Не приемаш милостиня дори и когато имаш нужда от нея.
- Срещаш огромна трудност да прощаваш.
- Почти никога не се извиняваш.
- Когато направиш някакво добро, искаш целият свят да узнае за това.
По всяка вероятност има и други посоки на проявление на горделивостта. За нея наистина може да се говори безкрайно. Тук само нахвърлихме най-честите ѝ прояви.
Но как да се излекуваме, ако установим, че сме болни от горделивост? Тази духовна болест се лекува само по един-единствен начин – със сериозно опознаване на самия себе си. Св. Исаак Сирин ни уверява че: “Почувствалият своя грях стои по-високо от този, който с молитвата си възкресява мъртви; който се е удостоил да види самия себе си, той стои по-високо от удостоилия се да види Ангели”.
А човек най-добре се опознава, когато чете Светото Писание. Ден след ден навлиза все по-надълбоко в истината и я съотнася към своя живот и към своята вътрешна същност. Започва да се оглежда в Христос, в апостолите, в пророците, дори и в тези библейски персонажи, които не блестят със съвършенство, но които са ни дадени, за да видим своите грешки чрез тях.
Ето, например пътят на евреите към Обетованата земя е чудесна илюстрация на многообразни човешки страсти, въздигания и повторни падения. Много можем да научим от тази история.
Освен това Писанието говори и съвсем открито за последствията от горделивостта. В Притчи 16:18-19 четем: „Пред погибел гордост върви, и пред падение – надутост. По-добре е да се смиряваш духом с кротки, нежели да делиш плячка с горделиви.”
Апостол Павел ни уверява, че в Божието дело не е важно какво ще кажем за себе си. От значение е това, което Бог казва за нас: „Защото не смеем да се броим или да се сравняваме с някои от ония, които сами се препоръчват: те не разбират, че се мерят сами със себе си и се сравняват със себе си. Ние, обаче, не без мярка ще се похвалим, а според мярката на определения нам от Бога дял…” (2 Кор. 10:13).
А на онези, които се самоизтъкват, ап. Павел задава следния въпрос: „Какво имаш, което да не си получил? А щом си получил, защо се хвалиш, като да не си получил?” (1 Коринтяни 4:7).
„Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат” (1 Петр. 5:5) – ни уверява ап. Петър.
Псалмопевецът е категоричен, че: „Всеки горделив по сърце е гнусота пред Господа.” /Притч. 16:5/
А лично Исус ни е оставил следните важни поучения: „Всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен, а който се смирява, ще бъде въздигнат.” /Лука 14:11/
„Гледайте да не проявявате своята праведност пред човеците, за да ви видят; инак, няма да имате награда при Небесния ваш Отец.” /Мат.6:…./
„Кога изпълните всичко вам заповядано, казвайте: Ние сме слуги негодни.” /Лука 17:10/.
„Което е високо у човеците, то е мерзост пред Бога.” /Лука 16:15/. „Поучете се от мене понеже съм кротък и смирен по сърце и ще намерите покой за душите си.” /Мат. 11:29/
Също така като духовно огледало за живота ни могат да ни послужат и житията на светците – най-големите Христови приятели. Някои от тях са ни оставили и важни съвети, пречупени през личния им опит.
Ето какво споделя св Симеон Нови Богослов по въпроса за действието на горделивостта: “Който, бидейки безчестен и обиждан, силно страда от това в сърцето си, за този човек е ясно, че носи древната змия (гордостта) в пазвата си. Ако той започне мълчаливо да понася обидите, ще направи тази змия немощна и слаба. А ако разгорещено противоречи и говори дръзко, ще придаде сила на змията да излива отрова в сърцето му и безмилостно да поглъща вътрешностите му”.
„Нужно е да познаем Бога… – пише св. Йоан Златоуст – Когато пък познаем Бога, всяка гордост ще се отдръпне от нас… Който знае до каква степен Син Божи е смирил Себе Си, той не се превъзнася”.
„Да бъде благословен Господ – възкликва от сърце св. Тереза Авилска – за това, че благоволи да ме освободи от мен самата.”
„Всяко зло се корени в самолюбието.” – е категорична св. Катерина Сиенска.
„Гордостта е умъртвяващият дух на Сатана.” – смята св. Йоан Кронщадски
И така, скъпи слушатели, опитах се в рамките на двадесетина минути да очертая в много груби контури какво представлява порокът горделивост. Никога не трябва да забравяме, че в основата му стои егоизмът. Своето аз, което издигаме в култ. А когато се превъзнасяме, падаме низко заедно със сатана и вече служим на него, а не на Бога.
Разбира се дяволът има толкова богат опит, че успешно умее да се преобразява и да ни лъже по всякакъв начин, за да успее да ни свлече в ада. Така че трябва да сме много бдителни. Горделивостта се маскира, гримовете ѝ стават все по-изискани и трудно я разпознаваме както в себе си, така и в околните. Тя засяга даже и църковния клир – дякони, свещеници, епископи… Промъква се неусетно в монашеските общности. Голям бич е и разделя, разделя, разделя, докато Бог иска да ни свързва с любов…
Накрая на днешната ни среща ще ви прочета стихотворение, засягащо днешната тема. Написах го по време на едни Коледни празници, когато ми беше много тежко, осъзнавайки колко голяма горделивост живее в сърцата ни. Толкова голяма, че дори сме в състояние да празнуваме рождения ден на Исус без да сме поканили самия рожденик. Защото ние, а не Той, искаме да сме в центъра на събитието. Интересуваме се предимно от себе си. Много често е така, даже без да си даваме ясно сметка за това. И не само по Коледа…
НЕ БЕ ПОКАНЕН, ГОСПОДИ
На стълбите остана… Пред вратата.
Не бе поканен с искрено сърце.
Посрещнахме без Тебе Твоя празник
и вярата ни нямаше небе.
Полепваха по думите ни ноти,
фалшиви от натрупана тъга.
Зад маските прикриваният ропот
бележеше в очите ни сълза.
Празнувахме напразно. И валеше!
А Ти остана тихо под дъжда…
Не бе поканен, Господи, понеже
в душите ни цареше гордостта…
Благодаря ви, че отново бяхме заедно, скъпи слушатели. Днешната тема е наистина безкрайна и можем още много да говорим по нея. Но се надявам, че съм успяла да ви провокирам да се замислите и да работите върху себе си в духовен аспект.
Желая ви от сърце да бъдете будни и да успявате в борбата със своите слабости и изкушения. Опирайки се на Божията помощ и в смирение… Благословен ден от мен и до скоро!
05.10.2023 г.
