София, 09.08.2024 г.
Здравейте, скъпи слушатели на радио „Аве Мария”! Пред микрофона, както всеки четвъртък по това време, съм аз – Румяна Попова-Бакърджиева. Радвам се, че отново имаме възможност да се чуем в ефир и благодаря на Бога!
Днес искам да ви предложа една тема, която често остава пренебрегвана и рядко съзнателно се опитваме да размишляваме върху нея. Това е темата за нашите пропуски като християни. Съзнателно или не, но на практика има доста неща, които пропускаме, дори и да не си го признаваме. Фината съвест обаче изисква от нас да бъдем будни даже и за малките неща, за тези, които на пръв поглед ни изглеждат незначителни.
И така… Нека се опитаме да видим причините, водещи до такива пропуски.
На първо място са нехайството и леността. Няма смисъл да се самозалъгваме – те са познати на всекиго от нас и могат да станат причина за допускане на грехове. По-лесно е човек да се плъзга по повърхността на задълженията си като християнин, съсредоточавайки се само в най-важното, но за периферното да прояви нехайство. Примерно знаем, че е тежък грях да не отидеш в неделя на литургия и ти ще го направиш с цената на воля, усилие и желание да не сгрешиш, обаче ще оставиш на заден план милосърдието към някой болен, самотен или беден твой познат и ще предпочетеш да си прекараш неделния следобед блажено у дома пред телевизора. Да, има оправдание за това решение – неделята е дадена за почивка, но дали през работната седмица ще се отвори по-голяма възможност за едно такова посещение? Едва ли…
Бог неслучайно ни е казал обаче, че „царството небесно бива насилвано и насилници го грабят“ /Мат., 11:14/. Няма как да се спаси този, който не насили себе си…
Леност можем да проявим и към напълно духовни практики, които Църквата не ни е дала като задължителни – например Броеницата. Казваме си, че тази набожност е само препоръчителна и всеки ден си намираме отново и отново някакво оправдание да се измъкнем – сега имам работа, или трябва да обърна внимание на децата, или – леле, още не съм приготвил вечерята… Трудно се настройва човек за всекидневно измолване… Понякога Броеницата ни се струва безкрайно дълга, тежка… Леността говори вместо съвестта ни…
Свети Йоан Златоуст ни предупреждава обаче, че е важно да бъдем будни и да не се поддаваме на нехайство и леност, защото без дори да се усетим, ще сме се отдалечили от Бога и благодатта ще ни е напуснала. А „душата слиза до крайната погибел незабелязано, малко по малко, когато стане нехайна.” Всяка душа е като Божия градина, която иска обработка всеки ден. Ако не се трудим на тази територия, тя ще потъне в бурени и няма да даде плодове. В книга Притчи Соломонови четем: „Минах край нивата на ленивия и край лозето на нехайния човек, и всичко бе обрасло с тръни, коприва беше покрила повърхността му и каменната му ограда беше съборена.Тогава, като прегледах, размислих в сърцето си, видях и взех поука.
Още малко спане, малко дрямка, малко сгъване на ръце за сън, и сиромашията ще дойде върху тебе като крадец и немотията – като въоръжен мъж.“ (Притчи 24:30-34).
С много грижа апостол Павел пише на своите духовни чеда: „Ние желаем, всеки от вас да показва същото усърдие за пълна увереност в надеждата докрай, за да се не влените, а да подражавате на ония, които чрез вяра и дълготърпение наследяват обещанията.” /Евр. 6:11-12/
Не случайно Исус ни е разказал и притчата за десетте неразумни девици, чието масло свършило и светилниците им угаснали точно преди да дойде младоженецът на сватбата /Мат. 25/. От нехайство и леност те допускат това и не успяват да влязат на тържеството. Вратата остава заключена за тях. Така и ние, скъпи слушатели, можем да си въобразяваме, че правим достатъчно като християни, но е възможно да се окажем подобно на неразумните девици в числото на онези, които ще чуят страшните Господни думи: „Истина ви казвам, не ви познавам…”.
Света Тереза Авилска пише, че „една душа нищо не струва без благодатта.” А ние най-често губим благодатта именно от нехайство и леност. Задрямваме духовно, движим се само по инерция… „Господ облагодетелства онези – продължава св. Тереза Авилска – които, налагайки се над собствената си природа, решат да Му служат.”
Друга причина за опущения от наша страна е прекаленото ни отдаване на светски дела. Те поглъщат изцяло съзнанието ни и ние влизаме в една въртележка, от която рядко можем ясно да различим истинската стойност на нещата. Живеем на все по-бързи обороти. Захващаме се с твърде много дейности и не ни стига денонощието за всички ангажименти. Все повече хора се оплакват от липса на време, за да се отдадат на молитва, за да участват в духовни групи и набожности, за да се видят с приятели и роднини. Нямаме време дори за семейството си. Много младежи споделят, че не са близки със своите родители, защото последните са твърде заети и някак се е разрушила връзката помежду им.
Но нека съвсем честно да си зададем въпроса кое ни кара да живеем по този начин? Бедността или пък страхът да не изпаднем в немотия? Или желанието да се доказваме, да градим кариера, да трупаме пари, чест и слава? Ако бъдем честни пред самите себе си, ще признаем, че в основата на този странен начин на живот, който почти всички водим в големите градове, често стоят два порока – суета и сребролюбие. Суетата ни амбицира да постигаме все нови и нови неща, за да се доказваме пред обществото и името ни да се чува. Сребролюбието ни подтиква да работим повече, за да печелим още и да си позволяваме все по-скъпи удоволствия и притежания. Дори и да си мислим, че сме свободни и от суета, и от сребролюбие, едва ли е съвсем така, щом работата е на първо място в живота ни. Не искаме да си представим по-скромен начин на живот. Трудно ни е да се лишим от удобствата, които имаме. Ако сменя работата си и започна да живея по-спокойно, но с по-малка заплата, това няма ли да ми причини дискомфорт – няма да мога да пътувам, ще се храня по-скромно, банковата ми сметка ще изтънее. Ами ако се разболея, кой ще ми плати лечението? А пенсията някой ден с тази ниска заплата каква ще бъде?
Няма ли изпадна в ужасна мизерия?! Ето такъв род мисли ни държат в плен на нашата крайна заетост днес и ние не намираме нито време, нито сили, нито дори желание да направим нещо повече в своя духовен живот. Почти не четем духовна литература, не ни остава свободна минутка да се помолим в тишина, а какво пък да говорим за цяла една броеница! Как пък да стигнем до някой болен или самотен човек, като сме толкова ангажирани! Сили не ни стигат…
А Бог ни е казал недвусмислено: „И тъй, не се грижете и не думайте: какво да ядем, или какво да пием, или какво да облечем? Защото всичко това търсят езичниците, и защото вашият Небесен Отец знае, че имате нужда от всичко това. Но първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде.” /Мат. 6:31-33/. Многократно Исус повтаря на учениците си и на всички, дошли да Го слушат: „Бъдете будни” и „внимавайте на себе си, да не би да натегнат сърцата ви от преяждане, пиянство и житейски грижи, и ви постигне оня ден внезапно като примка“ (Лука 21:34).
Опущения можем да допуснем и от чиста проба скъперничество разбира се. Да ни се свиди да дарим на нуждаещия се. В дискуса по време на литургия да пуснем нещо колкото да не е без хич. Исус не случайно ни е посочил примера с бедната вдовица, чиято вяра я кара да даде цялата си прехрана. /Лука 21:1-4/. Тя дарила всичко в жертва на Бога, защото смятала, че то принадлежи именно на Него. Във второто послание на ап. Павел до Коринтяни четем: „Господ обича онези, които дават с радост.” /2 Кор. 9:7/.
Понякога допускаме опущения и от горделивост. Това се случва обикновено в междуличностните отношения. Трудно ни е да се извиним, да поискаме прошка, а това накърнява някого, кара го да се чувства зле, да ни съди в сърцето си, да влиза в грехове…
Много чести са и пропуските, които допускаме тогава, когато на нас ни е трудно да простим. Сам Бог ни е казал да си прощаваме 70 пъти по 7, т.е. винаги. И да не пристъпваме към Неговата трапеза, ако не сме се извинили или не сме поискали извинение от брата си. Исус ни разказва специална притча за непростителността. Един длъжник бил опростен от господаря си за огромен свой дълг, но сам не искал да прости дълга на слугата си. Тогава господарят му го повикал и му казал: „…рабе лукави, аз ти простих целия оня дълг, защото ми се примоли; не трябваше ли и ти да се смилиш над другаря си, както и аз се смилих над тебе?”/Мат.18:32-33/. А в посланието си ап. Яков пише, че „съдът ще бъде безмилостен за оногова, който не е показал милост.” /Яков 2:13/
Ежедневно се молим с молитвата „Отче наш”, в която призоваваме Отец да прости прегрешенията ни, както и ние прощаваме на длъжниците си. Но дали наистина сме им простили или имаме пропуски в тази посока? „Най-красивият подарък е прошката.” – ни казва св. Майка Тереза от Калкута.
Преди няколко години в една своя проповед към семействата папа Франциск ни призова никога да не си лягаме вечерта с недоизяснени проблеми помежду си, защото на другата сутрин нещата ще са се влошили още повече. А ап Павел го е написал ясно в писмото си до ефесяните: „Слънце да ви не залязва гневни” /Еф. 4:26/.
Когато не си простил, ти не можеш да направиш нито един жест към другия човек. Подминаваш го, унизяваш го, съдиш го в сърцето си, не те интересуват неговите чувства и емоции. И така можеш да станеш причина за сериозни проблеми в неговия живот. Дори и до желанието му за самоубийство…
Много често срещани и са опущенията от страх. Страхуваме се да не бъдем отхвърлени. Често във всекидневието си сме в ситуации, когато трябва да направим избор дали да се намесим или да останем пасивни. Примерно попадаме в някакъв спор между хора, дискутиращи по екзистенциални въпроси. И единият започва да обяснява как се е запалил по езотериката, убеждавайки останалите, че това е истината. Повечето слушатели се съгласяват, а ние, въпреки че не сме съгласни, от страх или си замълчаваме, или казваме нещо колкото да не е без хич. Но не защитаваме вярата си. Подобно опущение можем да допуснем и ако видим някой в беда, но заради компанията, с която се движим, да не му подадем ръка. За да не би после да бъдем подиграни и отхвърлени. Катехизисът на католическата църква (ККЦ 2447 )ни учи обаче, че трябва да се грижим грешниците да бъдат поучени, неумеещите да бъдат насърчени, съмняващите се да бъдат посъветвани. Наше задължение като християни е да го правим при всеки един удобен случай, а такива случаи Бог винаги ни дава, за да проявим духовно милосърдие.
От страх можем на пренебрегнем и дарбите, които Бог е заложил в нас. В притчата, разказана от Исус, един слуга закопал своя талант, защото се боял, вместо да го вложи в нещо, носещо печалба. И е наказан от господаря си, който казал: „..вземете, прочее, от него таланта и го дайте на оногова, който има десет таланта; защото всекиму, който има, ще се даде и преумножи, а от оногова, който няма, ще се отнеме и това, що има; а негодния раб хвърлете във външната тъмнина: там ще бъде плач и скърцане със зъби.“ (Мат. 25, 24-30). Господ на всекиго от нас е дарил някакъв талант, за да можем да служим с него за обща полза. Проблемът е обаче, че ние често не се доверяваме на вътрешния си глас и се втурваме да правим други неща, съветвани от може би грешните хора. Не се доверяваме докрай на Бога. Страхуваме се. А после роптаем. Търсим извинение за собствените си опущения…
Пропуски можем да направим и от разсеяност. Да бъдеш разсеян често е последствие от многото грижи и натрупана умора. Така започваме да се молим разсеяно, да участваме в литургията само телом, но мисълта и духът ни да са другаде. При едно от виденията си Блажената Ана-Катерина Емерих възкликва: „О, имам толкова много коприва за изкореняване…, защото тези, чието задължение бе това, са откъснали само стеблата и аз трябваше да измъкна корените с много по-голяма мъка от каменистата почва.”
А когато я попитали кои са тези немарливи работници, светицата отговорила: „Ти си един от тях – от тези, които откъсват само стеблата на копривата, но оставят корените в земята – това са хората, които се молят нехайно.” И техните молитви не могат да изтръгнат злото от корен.
Основната причина за повечето ни опущения обаче е нашият егоизъм. Той е коренът на много злини по думите на св. Тереза от Калкута. Егоизмът ни прави хладни към Бога и към ближния, защото сме поставили своето Аз в центъра на нашия живот. Блаженият отец Михаил Сопочко казва, че „има духовно мъртви хора, които можем да определим като живи трупове. Светата Библия говори за тях: „Носиш име, че си жив, а си мъртъв, защото не намерих делата ти съвършени пред Моя Бог.” /Откр. 3:1-2/…От надменния, безполезен и духовно беден живот не се развива вечен живот, както от кухия жълъд не израства дъб. Затова още тук на земята трябва да водя живот, предназначен за вечността, т.е. необикновен живот.” А св. Йоан Златоуст се моли така: „Господи, избави ме от всяко окаменяло безчувствие.”
Бог ще ни съди според любовта, която сме показали към своя ближен. В Катехизиса на Католическата църква са посочени делата на милосърдието по евангелието от Матей 25:31-46 – да нахраним гладните, жадните да бъдат напоени, просяците да бъдат облечени, странстващите да бъдат подслонени, затворниците да бъдат споходени, болните да бъдат посетени, умрелите да бъдат погребани /ККЦ 2447/. Исус ни е казал, че доколкото сме сторили това на тях, на Него сме го сторили. Към тези дела на телесно милосърдие можем да прибавим и делата на душевното милосърдие – да утешим страдащите, да простим обидите на обиждащите ни, да се молим за живите и починалите.
„Във вечерта на живота ще бъдем съдени според любовта” – казва св. Йоан Кръстни. Само когато човек жертва нещо от себе си, се сродява с Христа, защото Христос е жертва. Като християни ние ще дадем някой ден отчет пред Бога за това доколко сме подражавали на нашия Господ и доколко сме работили за спасението на хората около нас. Защото не е достатъчно само да им помагаме в ежедневните им грижи и трудности. Важна е също молитвата за тях и благовестието. „А други със страх спасявайте, като ги изтръгвате от огън.” – четем в посланието на ап. Йуда /Йуда 1:21-23/.
За всички свои пропуски ние ще отговаряме на Небето. „Във всяко нещо гледай края и мисли как ще застанеш пред строгия Съдия, за Когото няма нищо скрито… и Който съди според правдата.” – четем в книгата „Подражание на Христа” – Имаш много причини да се червиш, когато разглеждаш живота на Исус Христос, защото досега малко си залягал да съобразиш своя живот с Неговия, макар и отдавна да си влязъл в Божия път.”
И така, скъпи слушатели, нека бъдем бдителни и повече да се молим. А когато някой има нужда от нас – да отидем при него или поне да му се обадим. Понякога две топли думи струват повече от цялото богатство на този свят. Малките жестове имат силата да спасяват човешки животи – понякога дори и буквално.
Когато пък Църквата ни призовава да се включим в някоя набожност, нека не пренебрегваме предложението с лека ръка. Това усилие може също да се окаже спасително както за нас самите, така и за онези, които ще включим в молитвите си. И нека се опитаме да преначертаем всекидневните си приоритети си като ги съобразим с изключително важните думи на Исус към всички нас: „Събирайте си съкровища за Небето”.
На финала на нашата среща днес искам ви предложа едно стихотворение по темата и искрено се надявам то да ви докосне. Благодаря ви от сърце, че отново бяхме заедно и нека Бог ни води нататък:
ПРОПУСНАТИТЕ ЖЕСТОВЕ НА ВЯРА
Останах в тишината да броя
пропуснатите жестове на вяра,
когато не успях да споделя
мечтите на поне един приятел,
а замълчавах в тиха суета
и търсех смисъл в някакви опори,
които се разпадаха в мига,
щом тръгнех, без дори да се помоля…
Сега се преобръща гордостта
и виждам всяка истина да вика,
как неведнъж предадох Любовта,
а после исках милост да опитам…
Разтърси ме безмилостно вина –
очите ми налива пред олтара.
Останах в тишината да броя
пропуснатите жестове на вяра…
09.08.2024 г.
