София, 05.09.2024 г.
Здравейте, скъпи слушатели на радио „Аве Мария”! Радвам се отново да бъдем заедно в ефир. Аз съм Румяна Попова-Бакърджиева и започва моята ежеседмична кратка рубрика, която водя всеки четвъртък от 11.00 часа.
Най-напред нека да честитя празника на всички дами с красивото има Елисавета и на всички мъже, които се казват Захари. Днес източната Църква празнува паметта на родителите на св. Йоан Кръстител.
Честит празник и на сестрите на Божието милосърдие, които са приели да следват призванието на Майка Тереза. 5-ти септември е празник и на тази наша съвременна светица. А тя може да ни бъде чудесен пример и вдъхновение, особено в моментите, когато падаме духом. Нейният живот не е бил никак лек, а и през по-голямата част на дните си, Майка Тереза е живяла в пълна сухота, без извънредни благодати и дори без осезателно усещане за Божието присъствие. Но вярата ѝ е останала непоклатима. Независимо от всички трудности Майка Тереза продължава докрай да работи на Божията нива за спасението на душите.Често, когато си спомням за тази свята жена, ми изплуват едни нейни ключови думи е ще ги използвам сега, за да ви представя днешната ни тема: „Най-глупавото нещо – оправданието.”
Вие склонни ли сте да се самооправдавате, скъпи слушатели, когато виждате своя провал или дадена своя слабост? Ако някой ви поиска сметка за ваши думи или действия, търсите ли си оправдания, за да изглеждате по-добре в чуждите очи? Нека не се заблуждаваме – всички сме го правили. Дори и пред себе си, пред собствената си съвест… А понякога и пред самия Бог, въпреки че ни е ясно – Той ни познава отлично и не можем да Го заблудим. Понякога даже в изповедалнята се опитваме да обясняваме защо сме постъпили по определен начин и го правим с едничката цел да не изглеждаме чак толкова големи грешници… А това ни поведение показва всъщност колко много държим на реномето си. Искаме да бъдем възприемани по точно определен начин. Градим си образ и започваме сами да вярваме, че той е истинското ни лице. Оглеждаме се в очите на околните, за да се убедим, че те ни харесват…
Да… давам си сметка, че сигурно с подобни теми като днешната може и да засегна някого. Обаче, повярвайте ми, предлагам ви ги, защото самата аз съм била в тази клопка и ясно съм осъзнала колко коварна е тя. Затова ми се иска да си говорим открито за тези неща, та, ако изобщо е възможно, да помогна на някого да се осъзнае, да се огледа, да поиска да се измъкне…
Има най-различни ситуации, когато обстоятелствата се обръщат срещу нас и ние започваме да си търсим оправдания за една или друга своя постъпка, реакция или пасивност. И най-често го правим, за да излезем сухи, да се отървем от вината си и да продължим, сякаш нищо особено не се е случило. Помните ли – още от деца постъпваме по този начин. Направили сме беля, но безсрамно лъжем, че нямаме нищо общо със случилото се. Както се казва в една стара българска поговорка – ни лук яли, ни лук мирисали…
Друг път някой е успял да ни хване на местопрестъплението и няма как да го убедим, че вината не е наша, но тогава пък започваме да се правим на жертва – сочим трети човек като подстрекател. Въртим сучем – важно е да излезем невинни…
А дори и когато в крайна сметка е ясно, че сме виновни и нямаме как да оборим вината си, тогава започваме да се опитваме да я омаловажим. И яхваме старото клише, което е твърде удобно при подобни случаи: „Е, то всички грешим. Какво толкова!”.
И в трите случая всъщност ние приличаме на нашия праотец Адам. Спомнете си неговата реакция, когато Бог го пита защо е ял от плода на дървото на живота – този плод е единственият, забранен в райската градина. И какво отговаря Адам? Че жената го е накарала. Тази жена, която сам Бог му е дал. Какво излиза всъщност – че Адам косвено обвинява самия Творец в собственото си престъпление: „Аз не съм виновен, Боже. Ти ми даде тази жена, а тя ме изкуши…” Нашият праотец не иска да носи отговорност за постъпката си. Стремежът му е да излезе невинен и да запази всичките си блага, както досега. Но… Знаем, че това вече не е възможно.
Ето така се държим и ние понякога, даже и вътре в изповедалнята, където уж сме отишли да предадем на Господа греховете си. Той плати нашата сметка и умря на Кръста за мен и за вас, но ни остави тайнството на покаянието като един път на помирение с Бога. И е страшно, наистина, когато въпреки че сме на колене пред свещеника, започваме да си търсим смекчаващи вината ни обстоятелства – този и този човек ме накара, или случи се това и това преди аз да направя или кажа еди какво си… Т.е. прехвърляме отговорността на други лица или на стечение на събития. А може и директно да посочим демоните за виновни. Ние нямаме нищо общо едва ли не… В този момент ни е важно да загладим греха си така, че да не изглеждаме чак толкова грешни. Но нали всъщност затова сме отишли на изповед – за да изповядаме греховете си?! Излиза обаче, че нямаме истинско покаяние, щом си търсим оправдания. И следователно изповедта ни няма стойност. Ще си излезем от изповедалнята дори още по-грешни, отколкото сме дошли.
Спомняте ли си притчата за Блудния син, която Христос разказва на учениците си? Този син наистина много е сгрешил пред баща си. Пропилял е цялото си наследство и се връща без пукната пара у дома. Но се съкрушава от дън душа пред татко си за всичко това. Чухте ли го да се оправдава по някакъв начин, да се опитва да прехвърля вината на своите лоши приятели например? Не, нали? Идва с наведена глава при баща си и съкрушено си признава: „Татко, сгреших пред Небето и пред Тебе!”
Да, в дадена ситуация някой наистина може да ни е изкушил да кажем или направим нещо лошо, без дори в началото да сме се усетили, но в крайна сметка всеки от нас лично носи отговорност за думите и делата си. И ако аз съм изрекла хули и подигравки, ако съм клюкарствала по нечий адрес, ако съм била съдник на някого или още по-лошо – постъпила съм зле спрямо него с конкретни мои действия, ще си нося вината за това. Грехът си е мой, защото съм имала свободен избор. Бог ми е дал тази свобода и я уважава. Докрай.
Добре е да осъзнаем всичко това, защото всяко едно оправдание ни вкарва в още по-сериозен грях. И ставаме по-глухи и по-слепи за своите грешки. Обръгваме. Свикваме с тях. Превръщат се в наши навици. А натам вече снежната топка ще става все по-голяма и по-голяма, докато накрая не ни смаже напълно. Точно това е и целта на демоните – вечното ни осъждане.
Според свети Пимен Велики ние сме най-мерзки пред Бога именно тогава, когато оправдаваме себе си. Самооправданието ни хвърля в ада, а покаянието ни привлича Божията милост. И ако не се каем, това означава, че не осъзнаваме своята лична духовна криза, не разбираме духовното си отстъпление.
Самооправдаващите се християни са с фарисейски тип поведение. Ходят на Църква, но там не търсят истинско общение с Бога, а искат внимание за самите себе си. Не приемат на сериозно Христос и не действат според Неговата воля, според вярата, която привидно изповядват. Самооправдаващият се християнин всъщност губи Божията благодат. А без нея човек е лесна плячка на злото.
Нека се запитаме какви хора са били светците. Дори и в изпитанията те не са си променяли поведението. Не са правили каквито и да било компромиси с това, в което са повярвали. Нищо, че по този начин са се излагали на опасност. Нито един от тях нито ще изрече нещо лошо по отношение на Господа, нито ще си премълчи, ако чуе друг да го прави, нито ще си търси оправдание, когато сам допусне грях. Откровеността и откритостта са ги отличавали. Дори до смърт в името на Бога. И … нека призоваваме и сега тези светли души да се молят за нас от Небето и да ни помагат да продължим да се съпротивляваме на злото в тази долина на сълзи… Да, те много добре знаят колко е трудно понякога човек да бъде честен с останалите хора около себе си, които не го разбират и дори са враждебни към него. Колко трудно е да устоим на всички изкушения и препятствия по пътя си към Небето. Особено пък днес, когато всички ценности толкова много са се размили, че повечето хора трудно се ориентират кое е добро и кое зло. А Дяволът постоянно ни се показва в сияние, имитирайки ангел на светлината. Навсякъде и във всичко…
Съвсем наскоро, скъпи слушатели, попаднах на една история, която сега искам да споделя с вас като реална илюстрация на това, за което си говорим днес.
Престъпник със сериозно криминално минало нахълтва в дома на един художник с цел да го обере. Но художникът оказва съпротива и при самозащита ранява смъртоносно своя нападател, който не след дълго издъхва. И когато случката се разглася, обществото бърза да осъди крадеца, който на всичкото отгоре се оказва наркоман, напълно пропаднал човек. Само че реално художникът е извършил убийство, независимо от обстоятелствата. Отнел е човешки живот. Затова е арестуван, осъден и излежава присъда. Не след дълго обаче е освободен и отново започва да рисува икони.
Какво ви хрумва, докато слушате тази история? Може би, че справедливостта е възтържествувала? Нападателят си е платил. А художникът е направил това, което може би всеки от нас би сторил, за да се защити.
Само че нека да видим нещата малко по-надълбоко. След смъртта на крадеца, неговата приятелка се самоубива. Така не един, а цели двама души вече ги няма на този свят. Земните им дни са приключили преждевременно. Мъжът е убит, докато краде, а жената отнема сама живота си. И какво ще се случи с душите им след тяхната физическа смърт? Как мислите? Дали ще бъдат сред тези, които ще чуят тръбата при Второто пришествие на Господа, дали ще видят и познаят нетленната Светлина? Вероятно не… Защото не са се разкаяли, не са поискали прошка от Бога. Животът им е тръгнал в погрешна посока, обществото ги е отхвърлило и са станали плячка на демоните.
Но най-голямата ирония във всичко това е, че художникът, който рисува икони и изобразява лицата на Божиите угодници, дори на самия Исус, никак не се покайва за постъпката си. Крие се зад оправданието, че е извършил справедливо убийство при самозащита. Нещо повече – смята, че е отървал обществото не от една, а от две отрепки, които с нищо нямаше да допринесат за благото на човечеството. И този човек смята себе си за християнин. Казва, че редовно се моли и пости, но не съди себе си за стореното зло…
Ето това е наистина много е жалко, скъпи слушатели… Защото всъщност кои сме, та да казваме кой заслужава и кой не да живее? Не можем ние да налагаме справедливост в този свят, нито да даваме оценки за чуждите грехове, особено когато не сме понесли тяхната тежест. Има само един-единствен праведен Съдия. И ако сме Христови, то трябва да сме осъзнали, че гибелта на грешника не може да бъде справедлива, защото тя не е спасителна. Смъртта на когото и да е, та бил той и най-лошия човек на света, никога не е повод за радост, а единствено и само за скръб. „Не искам смъртта на грешника – казва Бог – а да се обърне и да бъде жив.” /Йез. 33:11/.
Мнозина вероятно сега ще си кажат: „Това не се отнася до мен. Аз не съм убил никого, не съм отнел нищо.“. Но нека се замислим дали имаме ясно съзнание за степента на своята греховност. Дали нашето покаяние води до истинското ни духовно израстване. Защото на практика колко сме напреднали в христовия път зависи от това в каква степен си търсим оправдания за постъпките си. Самооправдаващият се човек не вижда надълбоко в душата си, заглажда греховете си и до голяма степен е духовно безчувствен. И вместо да променя себе си, той се опитва да измени външните обстоятелства, сочейки греховете на другите хора. Светите отци обаче винаги са повтаряли, че е от ключово значение за нашето спасение това да се научим да укоряваме себе си, да развием такова разположение на душата, при което във всичко да виждаме своята вина, а не чуждата. Когато придобием навика към самоукоряване, което е следствие от познаването на собствената ни личност, ние ще се научим да проявяваме любов и търпение и към всеки човек, бил той добър или зъл.
Най-ярък пример за тези две противоположни душевни състояния – самооправданието и самоукорението, ни дава самият Христос в евангелската притча за митаря и фарисея. Споменахме я и миналия път, когато си говорихме за вируса на фарисейството. Митарят се съкрушава пред Бога заради всичко, което е вършил в живота си и се моли така: „Господи, смили се над мене грешния”. А фарисеят се прави, че благодари на Бога за живота си, но всъщност изтъква себе си – колко е благочестив, добър и верен на Закона. На митаря дори не му хрумва да си търси оправдания, докато фарисеинът пък не се и сеща, че всъщност има неща, за които може да укори себе си…
И така, скъпи слушатели, нека винаги бъдем честни пред съвестта си, пред другите хора и пред Бога. И нека не се крием зад това, че сме станали жертва на някаква несправедливост. Нима бихме дръзнали да се оплакваме, когато Сам Господ, бидейки прикован на Кръста, прости на Своите мъчители? Нима можем да говорим за несправедливост, когато едничкият Невинен в историята бе повесен на Кръст? В кой Христос вярваме в крайна сметка? В един Христос, Който разпва другите — онези, които са Го онеправдали, наклеветили и наранили, или в истинския Христос, Който бе разпнат от хората, но никога не престана да ги обича?
Ако настояваме върху логиката на самооправданието, върху негативния подход към всяко изпитание, върху амнистирането на всеки наш грях, това ще е доказателство за вкаменяването на сърцето ни, за нашето светско мислене, за егоизъм и себелюбие, а те ни заслепяват, за да не видим, че най-голяма неправда в крайна сметка извършваме спрямо самите себе си.
И отново, вече по традиция, в края на срещата ни днес, скъпи слушатели, ще ви предложа едно стихотворение, с което се надявам да докосна сърцата ви. Пожелавам ви да надмогнете тази човешка слабост все да си търсим и намираме оправдания и да бягаме от духовната промяна. Нека не бъдем първични. Нека се съизмерваме с Господ Исус Христос ден след ден все повече да се уподобяваме на Него.
ПЪРВИЧНО
Първично е желанието за мъст –
да въздадеш стократно справедливост.
Око срещу око и зъб за зъб!
До дъно чашата да е горчива!
Първичен е копнежът към честта –
да я опази гордото ни Его
дори и със цената на смъртта,
дори дълбоко да боли от него!
Първично се стремим към онова,
което ни издига над тълпата
и ни превръща в Име за света,
каквото и да струва на душата!
Първични сме без оглед на неща,
които в нас дълбоко са посeти –
любов,
надежда,
вяра,
добрина –
за кратичко покълват
неполeти…
А после обвиняваме света –
не бил добър, не ни дарявал нежност!
Светът сме ние – хора на честта,
обръгнали на своята човечност!
