Здравейте, скъпи слушатели на радио „Аве Мария”. Аз съм Румяна Попова-Бакърджиева и както всеки четвъртък по това време се включвам на живо от нашето студио. Надявам се, че ви намирам в добро здраве и разположение на духа.
Днес ще си поговорим за Страха Божий като продължение на темата от миналия път, когато разгледахме най-основните ни лични страхове. Често не успяваме надълбоко да осмислим понятието Страх Божий, защото го обвързваме именно с тези чисто човешки тревоги и притеснения и най-вече с представата, че Бог е единствено Съдия и ще ни въздаде справедливост. Тоест боим се от възмездието, което ни очаква след физическата ни смърт – там, в ада, където е плач и скърцане със зъби. И е факт, че за много съвременници да бъдеш религиозен, означава, да си подвластен на набор от точни правила, нарушението на които се наказва с вечни мъки. В този смисъл християнството е борба за избягването на геената. Погледнато от тази перспектива цялото ни религиозно подвизаване би трябвало да се базира върху страха. Той да е водещото начало за всичко, което правим като христови последователи. Излиза, че се боим от Бога както гърците от Зевс, египтяните от Амон, а римляните от Юпитер. В такъв случай по какво се различаваме от езичниците? Считайки, че ходим в Църквата именно от страх пред наказанието, невярващите хора предполагат, че религиозността унижава човека, потиска неговото “аз” и го превръща в някакъв вид роб.
Да, ако някой е станал християнин поради такива опасения и страхове и те са основното, което движи целия му духовен живот, може да се каже, че такъв човек живее в робство. В робството на собствените си страхове. В ума му постоянно са картините на врящите казани в преизподнята, на демоните, които дърпат всички грешници, за да ги свлекат там, където е най-страшно и самотно…
Но всичко това е далеч от същността на понятието Страх Божий.
Страхът Божий предполага едно много дълбоко чувство на благоговение и свещен трепет пред Бог, основаващи се върху любовта. Ако не изпитваме любов към своя Създател, а само се страхуваме от наказание, защото не сме успели да изпълним перфектно и докрай Неговите повели, няма да схванем този вид благоговение. То ще остане неразбираемо за нас.
И за да го осъзнаем поне отчасти, можем да го сравним с влюбването, макар че това сравнение никак не е съвършено. Когато човек се влюби в някого, той забравя за себе си и през глава се впуска да направи всичко за любимия човек. Внимава да не го обиди, да не му причини някаква болка. И през ум дори не му минава, че при определени обстоятелства може да унижи самия себе си. Това няма значение. За него е важно да не направи нещо противно на своята голяма любов, да не прегреши спрямо нея. А когато тази обичана личност е Самият Бог, вече говорим за благоговение пред Него. И ако внимаваме да не Го оскърбим, то не е защото се боим от възмездие и страдание в ада, а защото безкрайно сме Го обикнали. Всеки наш грях ни кара да изпитваме ужасна болка не заради самите себе си, а заради това, че сме причинили мъка на Господа.
Усетихте ли разликата, скъпи слушатели? Водеща тук е любовта. Не човешкият ни страх от наказание. Тоест в центъра на взаимоотношенията ни е обичта и тя определя цялостното ни поведение. Когато сме обикнали Бог, ние ще се стараем от любов да не Му носим тъга, тоест да не допускаме грехове. Обичайки, ние се променяме и все по-рядко допускаме неверни постъпки, думи и даже помисли. Усещайки Божието присъствие и изпитвайки благоговение пред Господа, ние даваме напълно нова посока на целия си живот.
И обратното, когато живеем без да си спомняме за Бога, решенията ни ще са основани на чисто личните ни интереси и стремежи към удоволствия, власт, богатство и всичко друго, което князът на този свят предлага в изобилие, за да ни спечели. Атеистите обичат да рисуват карикатури на вярващи, уплашени до посиняване от Бога, Който само търси как да ги накаже за греховете им. Даже неотдавна група британски атеисти поставя реклама на няколко автобуса с надписа: „Бог, вероятно, не съществува. Така че, отпуснете се и се наслаждавайте на живота“. В техните представи бедничките вярващи живеят в мъчителен страх и трябва да бъдат успокоявани и утешавани. Защото не гребат с пълни шепи радостите от земното си съществуване, а се прекланят пред някакъв строг Съдия на Небето… Коленичат пред Него и вярват, че ако го правят редовно, Той ще ги помилва.
Коленопреклонението в очите на модерния човек, който почти нищо не знае за християнството, нито за богослужението, нито за мистичния опит на светците, изглежда като робски тип поведение. Често съм чувала израза: „Ама ние живеем в 21-ви век, това са отживелици”. Тоест – смята се, че да коленичиш пред Бога е било нормално през Средновековието, когато хората са били по-глупави, по-неуки… В учебниците ни по история средните векове се споменаваха като тъмна епоха, белязана единствено от религията, тъй тогава още не са направени великите открития на човешкия разум… И наистина днес доста хора са на мнение, че в едно модерно време като нашето вече мисленето би трябвало да се уповава на науката, а не на религията…
Но как да им се обясни, че да коленичиш пред Бог не е израз на страх и робско примирение, а на дълбока любов и истински възторг пред нашия Създател?!
Заедно с псалмопевеца и на нас ни се иска да извикаме от дън душа: „Колко са многобройни делата Ти, Господи! Всичко си направил премъдро!” /Пс. 103./
Благоговението ни пред Бога включва едновременно и любов, и благодарност, и щастие, и усещане за Божието присъствие до нас и вътре в нас… За един човек, коленичил с такива чувства, са напълно ясни и близки думите на ап. Йоан Богослов: “И ние познахме любовта, която Бог има към нас, и повярвахме…” (1 Ин. 4:16)
В Библията страхът Божий е описан като начало на премъдростта – Притчи 9:10. „Бойте се от Господа, (всички) Негови светии, защото няма оскъдност у ония, които Му се боят“ – четем в псалм 33. А авторът на Посланието към евреите наставлява да се служи Богу „с благоговение и страх“ (Евр. 12:28). В писмото си до римляните ап. Павел напомня: „…вие не приехте духа на робство, та пак да бъдете в страх, а приехте Духа на осиновение, чрез Когото викаме: Авва, Отче! Самият Дух свидетелства на нашия дух, че ние сме чеда Божии“ (Рим. 8:15–16).
За дълбоко повярвалите християни Бог е Източник и Подател на всяко благо, красота и истина и единствената възможна реакция на Неговото присъствие е благоговейното, изпълнено със страх и трепет преклонение. И това изобщо не е тревога пред заплаха. Жените мироносици посрещат вестта за Възкресението „със страх и радост голяма“ (Мат. 28:8). Свети Йоан Златоуст го обяснява много добре: „Да оскърбиш Бога е по-тежко от това да бъдеш наказан. Ние се намираме в толкова жалко разположение на духа, че ако не бе страхът от геената, то може би и не бихме пожелали да извършим нищо добро. Затова и сме достойни за геената, ако не за друго, то именно защото се боим от нея повече, отколкото от Христа. Не е бил такъв блаженият Павел, а е бил в съвършено противоположно настроение. Но тъй като ние сме различни от него, затова и се осъждаме на геената. Ако ние обичахме Христа, както трябва да се обича, то бихме знаели, че да оскърбиш любимия е по-тежко от геената. Но ние не обичаме, затова и не разбираме величието на това наказание“.
Този, който изпитва Страх Божий не иска и не може да върши зло. Сърце не му дава, но не защото се бои от възмездие, а защото така чувства нещата от любов.
В първата глава на книга „Изход” четем за това как египетският фараон заповядва на акушерките да убиват новородените еврейски момченца: „Но бабите се бояха от Бога и не правеха тъй, както им поръчваше египетският цар, и оставяха момчетата живи.” За човек с какъвто и да било опит във вярата именно това е най-страшно – да наруши законите на любовта и по този начин да изгуби връзка с Бога, да спре да Го усеща и да Го чува. Живеейки в такъв страх Божий, християнинът постоянно мисли за това как да остане чист пред Бога и чрез дела и молитви да поддържа връзката си с Него.
Свети Антоний Велики пише по този въпрос следното: „Светлината, влязла в мрачен дом, прогонва от него тъмнината и го осветява. Така и страхът Господен, влизайки в човешкото сърце, прогонва оттам мрака и го изпълва с всички добродетели и с премъдрост”.
Съвършената любов към Бог гони от сърцата ни онзи страх, който се родее с паниката и ужаса от наказание свише. Нека си спомним как реагира Адам след извършването на първородния грях – крие се от Всевишния в панически страх. И когато Създателят му го пита: „Адаме, къде си?“, получава отговор: „Чух Твоя глас и се уплаших“. Точно това е ужасът от мисълта за наказание.
Но в Страха Божий този вид адамово притеснение пред Бога липсва. Изкачвайки се по стълбицата на съвършенството, у християнина животинският страх за извършеното зло постепенно изчезва и отваря място на благоговението и свещения трепет.
За нас е важно да осъзнаем, че религиозният живот не е само някакъв тип нравствено поведение. Целта на нашето подвизаване във вярата не е просто да станем добри хора, както за жалост го разбират доста съвременници. Главното е да заприличаме на Господ. Да изчистим Божия образ в себе си. Да се съединим с Бога. А тази висша цел всъщност предполага и цялостната ни промяна, катарзис в живота ни. Колкото повече опознаваме Бог и се приближаваме към Него, толкова по-ясно виждаме своята собствена нечистота и започваме да се борим с нея. Искаме от дън душа да се променим. И това наше желание не е защото се боим от геената, а защото обичаме своя Създател и осъзнаваме колко сме се отдалечили от себе си такива, каквито сме били сътворени от Него.
У хората, които живеят свят живот постепенно чувството за страх Божий става все по-постоянно и неотлъчно. Та нали християнското преуспяване не е само в победата над страстите, а именно в това, да живеем, усещайки Божественото присъствие. Да живеем в присъствието на Бога значи да постъпваме, мислим и чувстваме вече по съвършено естествен, а не по принудителен начин. Така, като че ли Той е сред нас.
Така нашето спасение ще зависи не от това доколко съвършено сме изпълнили заповедите, а от това доколко сме обикнали Бога. Както вече споменахме, в своите действия обичащият човек не се ръководи от страх пред наказание, а от страх да не обиди любимия.
Много показателна в тази посока е библейската история за мъките на Йов. Този човек изгубва всичките си деца, когато къщата му се срутва върху тях. Губи и огромното си богатство. И накрая заболява от люта проказа. Цялото това страдание го води до отчаяние и Йов проклина деня, в който се е родил. Можете ли да го обвините? Най-ужасните му страхове се сбъднали. От богат, уважаван водач, той се превърнал в нищо. Но Йов никога не си позволява да каже и една лоша дума срещу Бога. Защо? Защото има страх Божий. И това, че е изгубил всичко, което е притежавал – семейство, имане и здраве, не го води до богохулство. За Йов Бог е най-голямото богатство. И най-страшната му загуба би била тази Бог да му обърне гръб. Той цени Бог повече от всичко друго.
За повярвалия в Божията любов човек най-голямата благословия е да усеща присъствието на Господ в живота си. А най-голямото и мъчително наказание е да осъзнае, че Бог го е изоставил. Тоест, ако ние имаме страх Божи, всичките ни човешки страхове, свързани със земното ни съществуване, ще ни се сторят абсолютно неоснователни. И ще стихнат. Защото Божията ръка ще бъде върху нас.
Християните не ходят в храма Господен от егоизъм или от безразсъдство, а от любов! От любов към Бога и ближните! Бързат да изпросят милост от Господа за себе си и за страдащите. За приятелите и за враговете. Защото добре знаят, че Бог е единствената ни надежда.
„Привържи се към Господа и всичко ще осъзнаеш и проумееш.” – ни съветва апостол Ерм
А св. Йоан Златоуст пише: „Благодатта на Св. Дух възбужда и загрява вашите души; и огънят, за който някога казваше Христос: „Огън дойдох да туря на земята, и колко бих желал да беше вече пламнал“ (Лук. 12:49) – този огън, виждам аз, е хвърлен и гори във вашите души. Щом като страхът Христов е подпалил в нас толкова много лампички, то нека влеем в тях елея на учението, за да стане светлината за нас по-продължителна.”
Не случайно и в литургията по източен обред преди да получим Светото Причастие свещеникът се обръща към всички нас с думите: „Със страх Божи, вяра и любов пристъпете…“.
„Нека се очистим от всяка сквернота на плътта и на духа, като вършим свети дела със страх Божий.“ – наставлява апостол Павел коринтяните в своето второ писмо до тях (2Кор. 7:1-2).
А на църквата в Рим той пише следното: „И недейте се съобразява с тоя век, а се преобразявайте чрез обновения ваш ум, та да познавате от опит, коя е благата, угодна и съвършена воля Божия.” (Рим. 12:2)
Но да, не е лесно човек да остане трезв и буден, особено днес, във времето на либерализма и релативизма. Ние отвсякъде сме атакувани и често това правят хора, доста добре образовани и интелигентни. Понякога техните доводи дори ни изглеждат логични. Но нека не губим почва под краката си и да помним в Кого сме повярвали.
На мен много ми е помагала една молитва, с която човек може да започва всеки нов ден. И сега ще я споделя с вас: Ето я:
Господи, дай ми с душевно спокойствие да посрещна всичко, което ще ми донесе настъпващият ден. Дай ми всецяло да се предам на Твоята свята воля. През всеки час на тоя ден ме наставлявай и подкрепяй. Каквито и вести да стигнат до мен през деня, научи ме да ги приема със спокойна душа и с твърдото убеждение, че всичко това е според Твоята свята воля.
Във всички мои думи и дела ръководи мислите и чувствата ми. При всички непредвидени случаи не позволявай да забравя, че всичко е изпратено от Теб. Научи ме да постъпвам правилно и разумно с всеки член на семейството ми, като не смущавам и не огорчавам никого. Господи, дай ми сили да понеса умората на настъпващия ден и всички събития през деня.
Ръководи моята воля и ме научи да се кая, да се моля, да вярвам, да се надявам, да търпя, да прощавам, да благодаря и да обичам всички. Амин.”
С Божията помощ нека се надяваме, скъпи слушатели, че все повече ще се освобождаваме от тези свои човешки страхове, които имат за корен паниката и себелюбието и ще се приближаваме към Бог наистина със страх Божий. С този страх, който ни кара да благоговеем пред Него и да Го обичаме от цялото си сърце и душа, без да се съобразяваме с този век.
Ще завърша днешното предаване с едно стихотворение, което струва ми се е подходящо като финал:
Когато някой иска да прозре
Когато някой иска да прозре
и да докосне смисъла в сърцето,
посят от Бог за вечни векове –
притихва, вперил поглед към небето.
Замлъкват в него всички ветрове,
постигнатото губи свойто име;
с душата на обичано дете
той чувства красотата на всемира.
И вижда невидени чудеса,
усеща неочаквана надежда.
Чрез ласката на Божията длан
като че ли за първи път проглежда…
Когато някой иска да прозре,
ще се сниши и… ще намери вечност!
Благодаря ви, скъпи слушатели, че и днес бяхме заедно в ефира на нашето християнско радио. Пожелавам и на вас, и на себе си така да обикнем Бог, че във всичките си мисли, думи и действия да бъдем ръководени не от човешка паника пред възмездие, а от благоговеен Страх Божий. Той е спасителен. И благодарение на него ние вкусваме поне отчасти радостта, изпитвана от светците. Благословен ден на всички и до скоро!
11.01. 2024 г.
